Окото на света

— Да напуснем! — възкликна той и тромаво се изправи. — Толкова ли е страшно наистина? Всички в селото са готови да започнат възстановяването. Ние тук, в Две реки, сме свикнали на уседнал живот. Никой не напуска.

— Ранд…

— И къде ще отидем? Падан Фейн каза, че времето е също толкова лошо навсякъде. Той… той е… амбулантът. Тролоците… — Ранд преглътна, съжалявайки, че е чул думите на Том Мерилин за това с какво се хранят тролоците. — Единственото, което ми се струва, че можем да сторим, е да си останем на нашата земя, тук, в Две реки, и да оправим нещата както си бяха. Имаме засято зърно, пък и скоро ще се затопли достатъчно, за да можем да острижем овцете. Не знам кой е започнал тези приказки за заминаване — обзалагам се, че е някой от Коплинови — но който и да е бил…

— Овчарче — прекъсна го Лан, — говориш, когато си длъжен да слушаш.

Момъкът примигна. Разбра, че е започнал да пелтечи и да дрънка глупости, когато тя се беше опитала да му заговори. Когато една Айез Седай му беше заговорила. Поколеба се какво трябва да каже, как да й се извини, но докато я гледаше умислен, Моарейн само му се усмихна.

— Разбирам чувствата ти, Ранд — каза тя и той изпита неудобство от чувството, че наистина го разбира. — Не мисли повече за това. — Устните й се присвиха и тя поклати глава. — Виждам, че се изразих неправилно. Предполагам, че първо трябваше да си почина, и тогава да го обсъдим. Този, който ще замине, си самият ти, Ранд. Ти трябва да заминеш оттук, заради цялото село.

— Аз? — възкликна той. — Аз? Защо трябва да заминавам? Нищо не разбирам. Не искам да ходя никъде.

Стражникът изгледа Ранд и на младежа му се стори, че отново го претегля на невидимите си везни.

— Не знаеш ли — заговори му внезапно Лан, — че някои от къщите не бяха нападнати?

— Половината село е в пепелища — възрази той, но Стражникът го прекъсна с жест.

— Някои от домовете бяха само подпалени, за да се предизвика суматоха. След това тролоците ги изоставиха, без да обръщат никакво внимание на обитателите им. Пострадали са само тези, които са се изпречили на пътя им. Повечето хора, дошли от фермите, дори не знаеха за бедата, сполетяла селото, преди да дойдат и да видят с очите си.

— Чух вече за Дарл Коплин, дето питал кога ще почва Празникът — отвърна бавно Ранд. — Предполагам, че просто не го е осъзнал.

— Всъщност нападнатите ферми са само две — продължи Лан. — Вашата и още една. Заради Бел Тин всички обитатели на втората ферма вече бяха в селото. Много хора оцеляха заради това, че мърдраалът не е знаел нищо за местните обичаи. Празникът и Зимната нощ направиха задачата му почти невъзможна, но той не е знаел за това.

Ранд погледна Моарейн, но тя не каза нищо, само го гледаше.

— Нашата ферма и чия друга? — попита най-сетне той.

— Айбара — отвърна Лан. — Тук, в Емондово поле, удариха най-напред ковачницата и дома на ковача, както и къщата на господин Каутон.

Устата на Ранд изведнъж пресъхна.

— Това е лудост — понечи да възрази той, но подскочи на мястото си, когато Моарейн се изправи.

— Не е лудост, Ранд — прекъсна го тя. — Преднамерено е. Тролоците не са дошли в Емондово поле случайно и целта им не е била да убиват и палят само заради удоволствието от убийствата, въпреки че това много им харесва. Те са знаели какво, или по-скоро кого преследват. Тролоците са дошли да пленят млади мъже на определена възраст, живеещи в района на Емондово поле.

— На моята възраст? — Гласът на Ранд бе изпълнен с боязлив трепет, но този път това изобщо не го интересуваше. — О, Светлина! Мат! А Перин?

— Жив и здрав е — увери го Моарейн. — Макар и да се е поизпърлил малко от пожара.

— А Бран Крейв и Лем Тейн?

— Те изобщо не са в опасност — отговори Лан. — Във всеки случай, не повече от всички останали.

— Но те също са видели ездача… Чезнещия, и са на същата възраст като мен.

— Къщата на господин Крейв дори не е засегната — каза Моарейн. — А мелничарят и семейството му са проспали половината от нападението, преди да се събудят от шума. Бан е десет месеца по-голям от теб, а Лем е осем месеца по-малък. — Тя се усмихна сухо, забелязала изумлението му. — Казах ти, че разпитвах из селото. И също така ти казах — младежи на определена възраст. Ти и двамата ти приятели сте родени с разлика от няколко седмици. Мърдраалът е търсил тъкмо вас тримата и никой друг.

Ранд притеснено се размърда. Не му се искаше да усеща погледа й, който сякаш разкъсваше мозъка му, мъчейки се да проникне във всяко кътче на съзнанието му.

— Но какво толкова могат да искат от нас? Ние сме най-обикновени фермери, прости овчари.

— Отговорът на този въпрос не е тук, в Две реки — отвърна Моарейн. — Но този отговор е важен. Това, че тролоците се появиха тук, където не са се мяркали от две хиляди години, е достатъчно красноречиво.

— В много сказания се говори за нападения на тролоци — отвърна Ранд с упорство. — Ние просто не сме преживявали такова нещо досега. Нали стражниците непрекъснато се сражават с тролоци.

Лан изсумтя.

— Момче, аз очаквам да се бия с тролоци по границата на Погибелта, но не и тук, близо шестстотин левги на юг. Такова мощно нападение като снощното бих очаквал да видя единствено в Шиенар или в някоя друга от Граничните земи.

— В един от вас — каза Моарейн, — а може би и в трима ви, има нещо, от което Тъмния се бои.

— Но това… това е невъзможно. — Ранд вдървено се приближи до прозореца и погледна навън към селото, към хората, които щъкаха около руините на домовете си. — Не знам какво става, но това е просто невъзможно. — Нещо сред Моравата привлече вниманието му. Той се втренчи и разбра, че е почернелият ствол на Пролетния стълб. Чуден Бел Тин, няма що! С амбулант, веселчун и странници. Потръпна и гневно поклати глава. — Не, не може да бъде. Аз съм прост овчар. Тъмния няма за какво да се интересува от мен.

— Това му е струвало огромно усилие — обади се мрачно Лан. — Да докара толкова много тролоци толкова далече, без да се вдигне шумотевица от Граничните земи до Кемлин, и по-нататък. Бих искал да разбера как го постигат. Вярваш ли, че са си създали толкова големи грижи само за да опожарят няколко селски къщи?

— Те ще се върнат — добави Моарейн. Ранд тъкмо бе отворил уста да отвърне на Лан, но думите й го накараха да заекне. Той извърна лице към жената.

— Ще се върнат ли? Не можете ли да ги спрете? Снощи сте го направили, при това бяхте изненадани. А сега вече знаете, че са тук.

— Може би — отговори му Моарейн — ще успея да извикам няколко мои сестри от Тар Валон. Те, от своя страна, може да успеят да пристигнат навреме. Мърдраалът също вече знае, че съм тук, и вероятно няма да нападне — във всеки случай, не така открито, докато не му дойдат подкрепления, още мърдраали и тролоци. При достатъчно Айез Седай и достатъчно Стражници тролоците могат да бъдат разбити, но не знам колко битки ще бъдат нужни за това.

В главата му изплува ужасна картина. Цяло Емондово поле изпепелено. Всички ферми горят. А също и Стражеви хълм, и Девенов просек, и Таренов сал. Всичко в Две реки — кръв и пепелища.

— Не — промълви той и усети, че нещо в него се пречупи. Нещо като че ли му се изплъзваше. — Затова трябва да напусна, нали? Тролоците няма да се върнат, ако мен ме няма тук. — Последната останала му следа от упорство го накара да добави: — Ако наистина преследват мен.

Моарейн вдигна вежди, едва ли не изненадана, че все още не е убеден, а Лан каза:

— Нима искаш да заложиш селото си заради това, овчарю? И цялата земя на Две реки?

Твърдоглавието на Ранд изчезна.

— Не — повтори той и усети, че го обзема пустота. — Перин и Мат също трябва да напуснат, нали? — Да напусне Две реки. Да напусне своя дом и баща си. Нали Трам щеше да се оправи и щеше да му каже, че цялото онова бълнуване по Каменния път е било безсмислица. — Предполагам, че можем да отидем в Бейрлон, или дори в Кемлин. Чувал съм, че в Кемлин живеят повече хора, отколкото в целите Две реки. Там ще сме в безопасност. — Опита се да се засмее, но смехът му прозвуча някак кухо. — Понякога съм си мечтал да видя Кемлин. Но никога не съм си помислял, че ще стане точно така.