Краят на вечността

Но ведрият й смях съвсем не изглеждаше обезпокоен от подобна мисъл. Те току-що се бяха нахранили и облечена в копринените дрехи, които той й бе донесъл, тя излъчваше спокойствие и топла нежност.

Нойс проследи погледа му и с леко движение оправи полата на тънката си дреха, плътно и нежно обгърнала бедрото й.

— По-добре да не го беше правил, Ендрю — каза тя. — Наистина щеше да е по-добре.

— Няма опасност — безгрижно отвърна той.

— Опасност има. Не ставай дете. Вярно, аз мога да мина с това, което има тук, докато… докато уредиш другото.

— Но защо да не носиш собствените си дрехи и украшения?

— Защото не си заслужава само за тях да отиваш до дома ми във Времето и да се оставиш да бъдеш заловен. А представи си, че извършат Промяната точно докато ти си там, какво ще стане тогава?

Той смутено избягна отговора.

— Няма да ме засегне… — започна Харлан малко колебливо, но само след миг гласът му доби увереност. — Освен това ръчният ми генератор винаги ме държи в биовремето, така че, както сама виждаш, Промяната не би могла да ме докосне.

— Нищо не виждам — с въздишка отвърна Нойс — и ми се струва, че никога няма да разбера всичко това.

— Съвсем не е сложно.

И Харлан отново обясняваше разпалено, надълго и нашироко, а Нойс слушаше и очите й блестяха, но оставаше неясно дали от истински интерес, просто от забавление, или може би и от двете по малко.

Всичко това бе нещо ново в живота на Харлан. До себе си той имаше човек, на когото да говори, с когото да споделя делата, мислите и постъпките си. Тя сякаш бе станала неразделна част от самия него, но все пак беше запазила достатъчна самостоятелност, така че, за да контактува с нея, Харлан трябваше да използва жива реч, а не само мисъл. Това негово второ „аз“ имаше самостоятелен ход на мислите, неочаквани отговори и постъпки. „Странно… — мислеше си Харлан. — Как е възможно човек да наблюдава толкова пъти такова социално явление като брака, а винаги да му се изплъзва нещо така важно? Как би могъл да предвиди например, че по-късно той щеше да свързва идилията на този период най-малко със страстните интермедии?“

Нойс се сгуши до него и запита с нежен глас:

— Как върви математиката?

— Искаш ли да надзърнеш в нея? — предложи веднага Харлан.

— Да не би винаги да я носиш със себе си?

— Пътуванията с капсулите отнемат доста време. Защо да не го използвам рационално?

Като освободи внимателно ръката си, Харлан извади от джоба си малък филмоскоп, постави филма в него и с влюбена усмивка погледна как тя поднасяше уреда към очите си.

— Никога не съм виждала толкова завъртулки — тръсна Нойс глава и му подаде филмоскопа. — Така бих искала да разбирам вашия Единен Междувременен Език.

— Всъщност — отвърна Харлан — повечето от тези „завъртулки“ не са букви в Междувременния, а просто математически уравнения.

— Но ти разбираш всичко, нали?

На Харлан му беше много неприятно да направи нещо, което би разпръснало искреното възхищение в очите й, но бе принуден да признае:

— За съжаление, не всичко, което бих желал. И все пак понаучих достатъчно математика, за да схвана това, което искам. Не е нужно да знаеш всичко, за да видиш една дупка в стената, през която можеш да провреш товарна капсула.

Той подхвърли филмоскопа във въздуха, хвана го с бързо движение на ръката си и го постави върху една малка масичка.

Нойс го проследи с жаден поглед и изведнъж една мисъл проблесна в съзнанието на Харлан.

— О, порази ме, Време! — възкликна той. — Та ти не можеш да четеш Междувременен!

— Не. Разбира се, че не мога.

— Значи, не можеш да ползваш и библиотеката на Сектора. Това изобщо не ми беше дошло наум. Необходими са ти собствените филми от 482-ия.

— Не, не ми са нужни — бързо отвърна Нойс. — Глупаво е да се рискува…

— Ще ги имаш! — решително каза той.

Харлан за последен път стоеше на нематериалната граница, която отделяше Вечността от дома на Нойс в 482-ия. Той бе смятал миналото му идване тук да бъде последно. Сега Промяната всеки момент можеше да настъпи. Уважението, което Харлан би трябвало да изпитва към чувствата на всеки и най-вече към тези на своята любима, го бяха накарали да скрие от нея този факт.

И все пак той съвсем лесно се реши на това непредвидено пътуване. Отчасти постъпката му бе продиктувана от стремежа да блесне пред очите на Нойс, да й донесе филмокнигите от самата уста на лъва; отчасти — от горещото желание (каква беше фразата, която използваха в Първобитното общество?) „да опърли брадата на испанския крал“, ако, естествено, той би могъл да отнесе тази поговорка към гладко избръснатия Финдж.

Освен това той щеше да има възможността още веднъж да вкуси от тайнствено-притегателната атмосфера на един обречен дом.

Харлан вече бе изпитвал това усещане, когато внимателно бе влизал вътре през запасното време, предвиждано в пространствено-хронологичните указания. Беше го почувствувал, докато бе бродил из стаите, събирайки дрехи, малки objets d’art 3 странни кутийки и инструментчета от тоалетната масичка на Нойс.

Там цареше зловещата тишина на една обречена Реалност, която съвсем не се изразяваше само във физическо отсъствие на всякакви шумове. Харлан не можеше да предскаже какво щеше да се извърши с този дом в една нова Реалност. Би могъл да се превърне в къщичка извън града или в апартамент на някоя оживена улица в столицата. Можеше изобщо да изчезне, а прекрасният парк, който сега го опасваше, да се смени с буен шубрак. А нищо чудно и да си остане почти същият. И… (неспокойна мисъл прекоси съзнанието на Харлан) в него би могла да живее нова Нойс. Аналогът на сегашната. Разбира се, мястото й можеше да бъде заето и от някой друг.

За Харлан този дом бе вече сянка, един преждевременно появил се призрак, който беше започнал скитанията си преди действителната си кончина. И понеже къщата, именно такава, каквато бе сега, беше особено скъпа за него, Харлан чувствуваше, че му е мъчно да се раздели с нея, и я оплакваше като жив човек. Пет пъти ходи той в този дом, но само веднъж някакъв звук наруши тишината по време на обиколката му. Тогава той беше в килера и се радваше, че благодарение на усъвършенствуваната техника в дадената Реалност и Столетие слугите не бяха на мода и че поради това имаше един проблем по-малко. По-късно той си спомняше, че това се случи тъкмо когато бе вече престанал да се рови из консервите и бе решил, че са достатъчно за един път и че Нойс щеше да бъде доволна да разнообрази обилната, но безвкусна храна в пустия Сектор със своите любими ястия. Той дори гласно се бе изсмял при мисълта, че доскоро бе смятал тези нейни блюда за декадентски.

И изведнъж, още докато се смееше, Харлан чу отчетлив, рязък шум. Вкамени се.

Звукът бе дошъл някъде откъм гърба му и докато стоеше попарен, като не се решаваше да помръдне, първо му мина през ума, че може да е крадец, но след това му хрумна, че имаше вероятност опасността да е много по-голяма — може би беше някой Вечен, изпратен на разследвания.

Абсурдно бе да е крадец. Целият период, определен от пространствено-хронологичното указание, включително и запасното време, което то предвиждаше, беше най-старателно проверен и избран всред други подобни интервали във Времето, точно защото при него липсваха всякакви усложняващи обстоятелства. От друга страна, той сам бе извършил една микропромяна (а може би даже и нещо повече), като бе отвлякъл Нойс.

Чувствувайки, че сърцето му ще изскочи от гърдите, той се насили да се обърне. Стори му се, че вратата току-що се е затворила зад гърба му и че той бе погледнал натам, когато й оставаше само един милиметър, за да се слее със стената.

Харлан подтисна импулса си да отвори тази врата и да претърси дома. Като събра деликатесите на Нойс, той моментално се завърна във Вечността и цели два дни изчаква евентуалните последствия, преди да се осмели отново да се отправи към далечното бъдеще. Не последва нищо и накрая той съвсем забрави за инцидента.