Краят на вечността

— Добре, защо не? — съгласи се Харлан.

Лицето му остана непроницаемо, но ако имаше начин да се олющи този слой непроницаемост, всеки веднага би забелязал, че то е станало зловещо. Грандиозната му интуитивна догадка вече не бе само догадка. Всичко я потвърждаваше.

Епизод четвърти: издирване. По-точно — двойно издирване.

Първо, това, което пряко го засягаше — Нойс и съдбата й. Всеки ден с жадни очи той изчиташе докладите, струпани върху бюрото на Туисъл. Те се отнасяха до различните предполагаеми или запланирани Промени на Реалностите. Копия от всички проекти автоматически минаваха през Туисъл като член на Съвета на Времето и Харлан бе сигурен, че от вниманието му няма да убегне нищо. Първо, той поиска да се запознае с предложенията за предстоящата Промяна в 482-ия. След това започна да търси проекти за други Промени, Промени от какъвто и да било характер, които да имат някакъв дефект, недостатък, минимално отклонение от съвършенството, неща, забележими само за неговото тренирано око на талантлив Техник.

Строго казано, той нямаше право да се рови из тези доклади, но през последните дни Туисъл рядко стъпваше в кабинета си, а никой друг не се осмеляваше да се меси в действията на личния Техник на Старши Компютъра.

Това бе една част от издирването. Другата се извърши в библиотечния филиал, разположен в 575-ия Век.

За първи път той се осмели да излезе извън рамките на тези отдели от библиотеката, които винаги досега всецяло бяха поглъщали вниманието му. В миналото той често бе наобикалял отдела, свързан с праисторията, който бе много беден, и затова Харлан си набавяше по-голяма част от източниците и справочниците от далечното минало на 3-тото хилядолетие, което, разбира се, бе съвсем естествено. Той беше претършувал още по-щателно полиците, предназначени за трудове върху Промените в Реалността; теория, техника и история; отлична колекция, която, благодарение на Туисъл, бе най-богатата във Вечността (разбира се, извън централната библиотека) и която Харлан бе изучил най-старателно.

Сега той с любопитство бродеше сред рафтовете, където бяха наредени друг вид филмокниги. За първи път той се зае с изучаването на произведенията, които описваха самия 575-ти Век; географията, която почти не се менеше от една до друга Реалност, историята, която се различаваше малко повече, и социологията, която претърпяваше най-големи промени. Това не бяха книги или доклади върху Столетието, писани от Вечните — Наблюдатели или Компютри (с тях той бе запознат), а трудове, създадени от самите обитатели на времето.

Сред тях бяха художествените произведения на 575-ия и те му напомниха бурните дискусии за влиянието на Промените върху произведенията на изкуството. Щеше ли да се промени даден шедьовър, или не? И ако се променеше, как точно? А какво влияние са оказвали предишните Промени върху художествените творби?

Апропо, възможно ли е изобщо несубективно виждане в изкуството? И може ли то да се сведе до количествени показатели, поддаващи се на обработка от изчислителните машини?

Главният опонент на Туисъл по тези въпроси бе Компютър Август Сеннър. Ожесточените нападки на Старши Компютъра по адрес на неговия колега и възгледите му бяха събудили любопитството на Харлан; той бе прочел някои от трудовете на Сеннър и бе останал поразен.

За голямо удивление на Техника Сеннър открито задаваше въпроса, дали не би могло в новата Реалност да се появи личност, аналогична на човека, взет от предишната Реалност във Вечността. След това той анализираше възможността Вечният да срещне своя Аналог във Времето, като се спираше поотделно на случаите, когато Вечният знае и когато не знае за това, и разсъждаваше върху резултатите във всеки отделен случай. (Тук той твърде много се доближаваше до онова, което за всеки Вечен бе предмет на най-големи страхове; Харлан потръпна неспокойно и прескочи няколко пасажа.) И, разбира се, той обстойно разглеждаше въпроса за съдбата на литературата и изкуството при различните класификации и видове Промени.

Но Туисъл не приемаше тези аргументи.

— Щом ценностите на изкуството не могат да се сведат до количествени показатели, за да се пресметнат от изчислителните машини — крещеше той на Харлан, — какъв е смисълът на цялата тази дискусия?

И Харлан знаеше, че възгледите на Туисъл се споделяха от болшинството членове на Съвета на Времето.

И все пак, сега той стоеше пред полиците, заети от романите на Ерик Линколлю, за когото обикновено се говореше като за най-изтъкнатия писател на 575-ия Век, и мислеше по този въпрос с известно смущение. Той преброи петнайсет тома „Пълни събрани съчинения“, без съмнение взети от различните Реалности. Харлан бе сигурен, че всеки от тях се различаваше с нещо от останалите. Единият например бе забележимо по-малък от другите. Той си помисли, че навярно най-малко сто Социолози са получили званията си, като са анализирали разликите в различните томове на „Пълни събрани съчинения“ от гледна точка на социологичната структура на всяка Реалност.

Харлан премина в другото крило на библиотеката, където бе уредена сбирка на приборите и инструментите от различните Реалности на 575-ия. Той знаеше, че много от тях бяха изхвърлени от употреба във Времето и че можеха да се видят само в музеите на Вечността, където се съхраняваха като образци на човешката находчивост. Вечните се чувствуваха призвани да предпазват човека от последиците на прекалено изобретателното му техническо въображение. Непрестанният възход на науката и техниката създаваше най-много грижи на Вечните. Не минаваше биогодина, без някъде във Времето ядрената технология да се доближи твърде много до критичната точка и да изисква незабавна намеса от страна на Вечността.

Харлан се върна при книгите и сега се спря пред полиците, където бяха подредени учебници по математика и историята на развитието й. Пръстите му се плъзгаха по различните заглавия и след известен размисъл той извади от рафтовете половин дузина книги и се разписа за тях.

Епизод пети: Нойс.

Това бе най-важната част от интермедията, единствената й идилична част.

В свободното си време, след като Купър си отидеше, когато му се разрешаваше да яде в самота, да чете в самота, да спи в самота, да очаква настъпването на следващия ден пак в самота — той се отправяше към капсулата.

Сега Харлан се радваше от цялото си сърце на преимуществото, което му осигуряваше общественото положение на Техник. Той беше така благодарен на всички, че го избягваха, както не беше и мечтал, че някога би могъл да бъде.

Никой не оспорваше правата му да влиза в капсулата по всяко време, нито пък се интересуваше дали Техникът я насочваше към бъдещето или към миналото. Не го сподиряха любопитни погледи, ничия доброжелателна ръка не предлагаше помощта си, не му досаждаха с празни приказки словоохотливи уста.

Той беше свободен да отиде навсякъде и по всяко време.

— Променил си се, Ендрю — каза Нойс. — О, Небеса, ако знаеш само колко си се променил!

Той я гледаше и се усмихваше.

— В какво отношение, Нойс?

— Та ти се усмихваш. Това например е една от промените. Но наистина ли никога не си виждал в огледалото усмивката си?

— Просто се боя. Непрекъснато си мисля: „Не е възможно такова щастие. Болен съм. Бълнувам. Затворен съм в някаква лудница, живея в един непрекъснат сън, без да го съзнавам.“

Нойс се наведе над него и го ощипа.

— Усети ли нещо? — запита тя игриво.

Той привлече главата й до себе си и като че потъна в меката й черна коса.

Когато накрая се отделиха един от друг, тя каза задъхано:

— И в това отношение също си се променил. Научил си се.

— Имам добра учителка… — започна Харлан и рязко спря, боейки се да не би Нойс да почувствува в думите му някакъв неприятен намек за многобройните му предшественици, които вероятно я бяха направили такава превъзходна учителка.