Краят на вечността

— Защо ми се отдаде? — запита той внезапно.

Тя отметна дългите си коси назад, пребледня и го погледна съвсем сериозно.

— Щом това е от такова значение за теб, добре; една от причините бе разпространеното у нас схващане, че по този начин обикновените момичета от Времето могат да станат Вечни. Не ми се ще да умирам.

— Но не каза ли преди малко, че не вярваш в безсмъртието на Вечните?

— Не вярвам, но на никое момиче не коства нищо да опита. Особено щом…

Той бе вперил строго очи в нея и от висотата на нравствеността в родното си място търсеше убежище от болката и разочарованието в ледения неодобрителен поглед, който бе спрял върху Нойс.

— Слушам те?…

— Особено щом самата аз и без това го желаех.

— Желаеше да ми се отдадеш?

— Да.

— Но защо точно на мен?

— Защото ми се хареса. Защото ми се стори такъв смешен.

— Смешен!

— Добре, странен, ако това ти се нрави повече. Ти винаги с всички сили се стараеше да не ме погледнеш и все пак в края на краищата винаги ме поглеждаше. Опитваше се да ме мразиш, а аз чувствувах, че ме желаеш. Мисля, че ми беше малко жал за тебе.

— За какво ти беше жал?

Харлан почувствува бузите си да горят.

— За това, че ти превръщаше увлечението си по мен едва ли не в трагедия. А всичко е толкова просто. Трябва само да попиташ момичето. Толкова е лесно да бъдеш приветлив, да се сприятелиш. Защо е нужно тук страдание?

Харлан кимна. Нямаше какво да се чуди, такъв бе моралът на 482-ия Век.

— Само да попиташ момичето — промърмори той. — Толкова просто. Нищо друго не е нужно.

— Разбира се, трябва и да се харесаш на момичето. Това е нещо съвсем лесно, освен ако сърцето й не е свободно. И защо не? Толкова е просто.

Сега бе ред на Харлан да сведе поглед. Разбира се, всичко беше просто. И в него нямаше нищо пошло. Поне в 482-ия. А кой Вечен би могъл да знае това по-добре от него самия? Той би бил глупак, кръгъл и неописуем глупак, да започне да я разпитва за предишните й увлечения. Би било равносилно да запита някое момиче от родното си Столетие дали някога се бе хранило в присъствието на мъж и как бе дръзнало да го направи.

Вместо това той каза смирено:

— А какво мислиш за мен сега?

— Че си много мил — отговори тя нежно — и че ако някога би могъл да се отпуснеш… Няма ли да се усмихнеш, а?

— Просто няма причина, Нойс.

— Моля те. Искам да видя дали бузите ти могат да се прегъват.

Тя постави палците си в ъглите на устните му и леко ги натисна назад. Той конвулсивно отдръпна глава в почуда и не можа да се въздържи да не се усмихне.

— Видя ли! Бузите ти дори не изпукаха. Та ти си почти красив. Ако упорито репетираш пред огледалото усмивката и блясъка в очите си — мога да се басирам, че ти би станал съвсем красив.

Но усмивката, и без това едва забележима, внезапно изчезна.

— Грози ни някаква беда, нали? — запита Нойс.

— Да, Нойс. Голяма беда.

— Заради това, което се случи между нас двамата? Онази вечер?

— Не съвсем.

— Но нали знаеш, че аз съм виновна за всичко. Ако искаш, ще им го кажа и на тях.

— Никога — отвърна енергично Харлан. — Да не си посмяла да поемеш вината върху себе си. Ти си съвсем невинна. Но не в това е работата.

Нойс неспокойно погледна циферблата.

— Къде сме? Дори не мога да видя числата.

— Кога сме? — машинално я поправи Харлан.

Той намали скоростта дотолкова, че да стане възможно отчитането броя на Столетията.

Красивите й очи се разшириха и клепките й изпъкнаха на фона на бледостта й.

— Нима това е възможно?

Харлан равнодушно погледна индикатора. Той показваше 72000.

— Не се съмнявам.

— Но докъде ще отидем?

— Докога ще отидем — отново я поправи той мрачно. — Далече, далече в бъдещето. Там, където никога няма да те намерят.

И те мълчаливо загледаха как цифрите нарастваха. В тишината Харлан мислено отново и отново си повтаряше, че Финдж преднамерено бе оклеветил момичето. Тя откровено бе признала, че в обвинението на Харлан имаше доза истина, но също така искрено му беше казала, че той съвсем не й е бил безразличен.

Харлан вдигна поглед, когато усети, че Нойс се размърда. Тя се беше приближила до него и с решително движение спря капсулата с възможно най-рязкото темпорално намаление на скоростта.

Харлан с мъка преглътна и притвори очи, докато му мине световъртежът.

— Какво има? — попита той.

Цветът на лицето й бе пепеляв и няколко секунди тя не можа да отвърне нищо.

— Не искам да отивам по-далече. Числата са толкова големи.

Индикаторът показваше 111394.

— Достатъчно е — каза той. — Ела, Нойс — той й подаде ръка с мрачна тържественост. — Тук ще бъде твоят дом за известно време.

Хванати за ръка като деца, те бродеха из пустите, слабо осветени коридори. Трябваше само да прекрачиш прага и тъмните стаи се озаряваха от ярка светлина. Макар да не се усещаше определено въздушно течение, въздухът бе свеж и раздвижен, което свидетелствуваше за добра вентилация.

— Никой ли няма тук? — пошепна Нойс.

— Никой — отвърна Харлан.

С високия си и решителен отговор той се опита да разсее страха си пред Скритите Столетия, но в края на краищата се получи само шепот.

Те бяха толкова далече в бъдещето, че той дори не знаеше как да нарича това Време. Да казва „сто и единайсет хиляди триста деветдесет и четвъртия“ бе просто смешно. За този период би трябвало да се говори лаконично и неопределено — „Стохилядните Векове“.

Беше глупаво, че именно сега го занимаваше този проблем, но след като възбудата от полета през Времето бе утихнала, Харлан изведнъж осъзна, че е сам в една област на Вечността, където никога не е стъпвал човешки крак, и това го разтревожи. Той се срамуваше и срамът му бе двойно по-голям, защото Нойс бе станала свидетелка на факта, че студените тръпки, които го побиха отвътре, не бяха нищо друго освен уплаха.

— Толкова е чисто. Няма никакъв прах — каза Нойс.

— Почистването е автоматично — отвърна Харлан с тих глас, но с такова усилие, че му се стори, че едва ли не ще разкъса гласните си струни от крясък. — Но тук няма жива душа на хиляди и хиляди Столетия в бъдещето и в миналото.

Това обаче явно не тревожеше Нойс особено.

— Нима навсякъде всичко е така уредено като тук? — запита тя. — Обърна ли внимание — минахме покрай складове, заредени с продоволствия, а библиотеката бе пълна с филмокниги?

— Естествено. Оборудването е пълно. Тук, както и във всеки друг Сектор.

— Но защо, щом никой никога не идва тук?

— Проста логика — отвърна Харлан.

Като говореше по този въпрос, сякаш се стопяваше част от тайнствеността, която го плашеше. Гласното изразяване на това, което вълнува мислите ни, уточнява проблема за самите нас и той започва да изглежда обикновен и прост.

— Още в първите години след възникването на Вечността — каза Харлан — в някои от Вековете на 300-те бил изобретен дубликатор за големи количества. Знаеш ли какво означава това? С помощта на резонантно поле енергията може да се превърне във вещество, чиито атоми ще заемат същите положения — като се вземе под внимание и принципът на неопределеност, — каквито са имали в изходния модел. В резултат на това се получава идеално точно копие.

Вечността е приспособила дубликатора за собствените си нужди. По онова време са били построени само шест или седемстотин Сектора. Разбира се, пред Вечността са стояли големи задачи за разширение. „По десет нови Сектора всяка биогодина“ — гласял един от популярните лозунги тогава. Дубликаторът направил всички тези усилия ненужни. Вечните построили още един нов Сектор, оборудвали го пълно с хранителни продукти, енергия, вода и всички най-съвършени автоматични устройства; включили дубликатора и във всяко Столетие на Вечността изникнал Сектор. Дори не зная точно докъде в бъдещето са се разпрострели — навярно милиони Столетия.

— И всички са като този?