-->

Нощем с белите коне

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Нощем с белите коне, Вежинов Павел-- . Жанр: Классическая проза. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Нощем с белите коне
Название: Нощем с белите коне
Дата добавления: 15 январь 2020
Количество просмотров: 321
Читать онлайн

Нощем с белите коне читать книгу онлайн

Нощем с белите коне - читать бесплатно онлайн , автор Вежинов Павел
Из литературната критика за „Нощем с белите коне“

„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…

 

Боян Ничев (1975)

* * *

В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)

„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.

 

Емилия Прохаскова (1976)

* * *

Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.

Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,

 

Васил Колевски (1977)

* * *

Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.

 

Пантелей Зарев (1979)

 

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

1 ... 22 23 24 25 26 27 28 29 30 ... 94 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:

— Ти нямаш никакъв вкус към приключения — заяви разочаровано тя.

Когато слизаха след малко към Княжево, за да купят месо, той си помисли, че тя е наистина права. Да, нямаше вкус дори към най-малките приключения. Приключенията предполагат недоразвит и наивен ум или най-малкото — липса на въображение. И изобщо беше му съвсем непонятно как може да предприемеш нещо, без да му знаеш последиците. Но да признае, че не обича приключенията, все едно да се компрометира. Влюбеният е длъжен да бъде малко нещо романтик, умерен романтик, разбира се. И в крайна сметка какво приключение е това — да се запали един келяв огън на двора. И защо на двора, като може в дерето.

Тогава все още не знаеше, че най-голямото приключение ще бъде купуването на месото. Скитаха насам-натам, редиха се на опашки и най-сетне се снабдиха с един залоен овчи бут. Но дали беше подходящ за шишове, или не — никой от двамата не знаеше. Криста плахо запита продавача, но той й отвърна троснато:

— Я не ме занимавайте с глупости… Купувате ли го, или не?

— Купуваме го, купуваме го! — отвърна уплашено Сашо.

Още по-тежък беше обратният път — по стръмнината. Слънцето беше на залез, не знаеше, че е толкова неприятно късното лятно слънце. Едва креташе нагоре, макар че Криста носеше бута — насила го бе измъкнала от ръцете му. И въпреки това вървеше спокойно и леко. А още по-леко от нея вървяха трима старци пред тях, и тримата голи до пояса, с цветни бархетни ризи, препасани с ръкавите през кръста. А единият от тях дори нещо си свирукаше, май че серенадата на Тозели. На вилата Сашо пристигна запъхтян и вкиснат, на всичко отгоре, като минаваха по зашумената пътека, една клечка му влезе в носа.

— Природата е нещо непоносимо! — заяви той.

— Да, вярно е — отвърна тя. — Но само в началото.

— В началото и винаги! — заяви той яростно. — Вуйчо казва, че природата рано или късно ще погуби човека.

Тя го погледна насмешливо.

— Вуйчо ти е мъдрец! Природата не обича маниаците. Природата търпи само тия, които се приспособяват към нея.

— Ще си го запиша в бележника! — заяви ядосано той.

— Запиши си го на челото, жалък биолог такъв! — засмя се тя. — Долен женкар и пияница!

Така се беше изнервил, че му се искаше да захвърли месото на първото куче. Но тъй като в целия район кучетата бяха отдавна изтровени, а тия, които живееха по вилите, не ядяха залоено овче месо, принудиха се да си го ядат сами. За щастие, поне с огъня им потръгна. Откриха незатревено място в задния двор, намериха в изобилие и дърва. Градинарят, който години наред бе подкастрял дърветата, бе насякъл всички клонки и ги бе наредил под покрива. Докато Криста вдъхновено режеше месото, Сашо отиде в лещака за шишове. След като направи несполучлив опит да си отреже палеца, той се върна с две окастрени пръчки и незначителна раничка. Но вместо да го приеме като герой, тя безжалостно го смъмра:

— Господи боже, ти си бил ужасен некадърник! Да си знаеш, че никога няма да се омъжа за тебе.

Сашо усети как го повя лек хлад.

— И слава богу — отвърна той.

— И защо слава богу? — стрелна го тя обидено с поглед.

— Ами кой е луд да се жени за авантюристка… И коравосърдечна при това?

След малко той се издигна отново в очите и, като приготви от съчките чудесна клада, по-висока от човешки бой. Поне тоя занаят бе научил от пионерските лагери. Редеше грижливо клечките, забавляваше се с мисълта, че строи молекулярна решетка на гените. Техният усоен дол вече се бе налял с мрачина, макар че небето над тях все още светлееше. Когато пирамидата беше готова, Сашо пъхна в нея един запален вестник. Вдигна се висок огнен стълб, весел и съскащ, в мрака се разлетяха като бесни рояци искри. Оттеглиха се малко назад, лицата им станаха като бакърени от отраженията на огъня.

— Нали е много хубаво! — възкликна момичето очаровано.

— Толкова хубаво — отвърна той, — че очаквам всеки миг да долети пожарната.

— Защо?

— Тоя огън се вижда чак от София. Могат да си помислят, че гори академикът.

Но не пристигна никой. В отчуждения свят на хората с частни вили никой не им се притече на помощ. И навярно тъй щяха да си изгорят, ако наистина се беше запалила вилата. Пламтящата пирамида започна да се руши. Сашо старателно връщаше в огъня недогорелите съчки. Скоро се образува голям куп жарава, която бързо тъмнееше и гаснеше.

— Можеш да почнеш — каза тя.

— Какво да почна?

— Ами да печеш кебапа.

Но той не долови скритата ирония в гласа и. Взе двата шиша с набучените на него парчета месо и чушки и приближи огъня. Макар да бе потъмнял, все още здравата пареше. Така се печело то! Надвеси ги над огъня, но горещината скоро го накара да се отдръпне назад. През цялото време Криста го наблюдаваше с безразлично лице, само очите й се смееха.

— Не виждам как мога да опека тия неща — измърмори той, — без да си опека и ръцете.

— Човече, ти от небето ли си паднал? — възкликна тя.

— Защо?

— Ще сложиш две чаталести пръчки, ще подпреш на тях шишовете. И после от време на време ще ги въртиш, това е всичко.

— Ами естествено — каза той.

— Изобщо ти ходил ли си някога на екскурзия?

— Веднъж до Белград.

— Сред природата, искам да кажа.

— Глупости! — отвърна той. — Колективни мероприятия. С декламации и хоро.

Опекоха как да е шиша. Бяха така огладнели, че го изядоха с апетит, макар че се залойваше още преди да е изстинал. Огънят бавно гаснеше, но Сашо му подхвърляше от време на време по няколко съчки, колкото да се осветляват. Беше много приятно така край тлеещата жарава с напечени носове и изстинали задници. От време на време някое сухо клонче се пукваше, в мрака политаха малки топли светулчици. Двамата се умълчаха съвсем — идваше времето да се прибират във вилата.

Работата се състоеше в това, че Криста щеше да остане тая нощ при него. Майка й бе заминала за Казанлък при сестра си, сега и двамата бяха свободни. Сашо я покани много предпазливо, готов мигновено да преглътне отказа. Всичко, което бе чул за нея, цялото й досегашно поведение подсказваше, че няма да го огрее. Но ето че тя каза „да“ спокойно и естествено, без да пламнат деликатните й ушички. Това го изненада повече, отколкото очакваше. И не само го изненада, но като че ли и мъничко го уплаши. Не разбираше какво става с него, досега никога не се бе стряскал при подобни мероприятия.

Огънят съвсем загасна, въглените се покриха с тлеещ нагар. Сашо лисна върху огнището кофа вода, двамата потънаха в облак пара с гъста лугава миризма. Нощта стана изведнъж много по-тъмна, небето — черно. Само в дола замигаха нови светулчици, тоя път истински. Като влязоха вътре, тя съвсем се омърлуши, очите й станаха едва ли не кръгли.

— Искаш ли да ти налея малко коняк? — запита той.

— Да, много те моля.

Той й наля в красива тумбеста чаша, тя го глътна едва ли не изведнъж. Две големи сълзи капнаха върху покривката.

— Какво ти е?

— Нищо — отвърна тя.

— Не е нищо.

— Аз всичко развалих — каза тя. — Всичко, всичко!… Отрових ти целия ден. Къде ли не те мъкнах — по хижи, по месарници. Добре че си толкова търпелив.

— Хайде, глупости! Все някой ден трябваше да ми се случи. Човек не може да избяга от съдбата си! — добави той многозначително.

— Не може — съгласи се унило тя.

Внезапно лицето й се разведри, тя каза:

— Искам да те помоля нещо.

Той знаеше много добре какво ще го помоли, затова предварително замълча. Имаше чувството, че само за няколко мига устните й съвсем изсъхнаха, едва ли не се напукаха. За миг просто му дожаля за нея, беше готов на всичко.

— Ти чуваш ли ме изобщо?

— Чувам те много добре.

— Да ми обещаеш нещо — продължи тя. — Ама най-истински.

— Да, знам — каза той. — Обещавам ти най-истински.

Тя така се зарадва, че навлажни врата му с мокрото си от сълзи носле.

— Знаеш ли колко си мил! — бърбореше тя. — Просто ужасно си мил, най-истински.

— Ама така не може да бъде вечно — измърмори той. — Или пък ако бъде вечно — то отсега ми кажи, да му търся някак колая!

1 ... 22 23 24 25 26 27 28 29 30 ... 94 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название