Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Два дни той се колеба между няколко крайни решения. Сега вече всички чувства бяха отминали освен засегнатото достойнство. На третия ден той я повика в кабинета си. Тя влезе спокойно, без никакво чувство на опасност. Само в погледа й се усещаше лека досада.
— Наталия, извиках те да ти кажа, че от днес нататък ние не сме вече мъж и жена!
Тя даже не трепна, само попита тихо и малко учудено:
— Защо?
— Много добре знаеш защо.
— Искаш да се разделим?
— Не съвсем… Но искам да прекратиш веднага тая отвратителна връзка.
— Защо отвратителна? — попита тя враждебно.
— Така аз смятам! — отвърна той рязко. — Нямам никакво намерение да те следя и контролирам. Ние ще останем да живеем под един покрив, освен ако започнеш да ме правиш смешен в очите на хората. Само под един покрив — това е всичко.
Тя замълча. Сталинградската битка беше отдавна приключила, жените усещаха по-добре от своите тъпи мъже какъв ще бъде краят. Наталия стана от мястото си и го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.
— Ти използуваш това, че съм без никакви средства.
— Не използувам нищо! — крясна той, смаян от себе си. — Давам ти възможност да живееш, както си живяла досега.
Тогава той беше едва четиридесет и пет годишен. Не я докосна повече до края на живота й, нито пък тя се опита да се приближи отново към него. И все пак остави немския лейтенант със същата студена пресметливост, с която се бе омъжила за самия него. Но сега нещата се оказаха много по-болезнени. За няколко месеца Наталия отслабна като бездомна котка, погледът й ставаше все по-мрачен и по-зъл. Тя едва го поглеждаше, не му искаше пари за нищо — нито дори за домашни нужди. Не се обличаше, не ходеше никъде, с дни мълчеше. После постепенно се съвзе.
Тогава той дори не помисли, че се отказва завинаги от живота си като мъж. Но фактически стана точно това. Отначало често му се случваше да получи нещо, към което дори не се бе стремял. Но това ставаше все по-рядко. Той не съзнаваше, че след тая ослепителна и силна жена всички други му се струваха нищожни, блудкави и безвкусни като слама. Въпреки всичко в дъното на душата му бе останало нещо, което тя не бе успяла да изгълта, нещо от тая огромна и сляпа любов, която го бе зашеметила през първите месеци. Той без желание държеше в ръцете си тия невзрачни жени, които му бяха безкрайно чужди. А като че ли неговото вродено достойнство му пречеше повече, отколкото техните недостатъци. Той не можеше да се крие, да търси квартири, да лъже. Той не умееше да се преструва дори. Това не беше в кръга на неговите душевни сили и възможности. Но той смътно усещаше, че се предава, и то завинаги. И тогава с още по-голяма сила и страст се втурна в своята работа.
Колкото и да му се струваше странно, връзките с жена му постепенно се подобриха. И дори станаха по-естествени, отколкото преди раздялата. След години те изглеждаха в очите на хората едва ли не като идеална семейна двойка. Никой не подозираше какво се бе случило. Когато си построиха нов дом, спалнята, макар и по неволя, се оказа обща. Те спяха там, без да се виждат и без да се чувствуват — като приятели, които дори не подозират откога са приятели и защо. Той смътно усещаше нейните връзки — по-кратки и по-дълготрайни, но ги усещаше с облекчение. В очите му тя все още беше истинска и пълноценна жена, тя имаше право. Но мисълта да се докосне до нея го изпълваше с вътрешен потрес.
Навън старинните часовници на града започнаха да се обаждат един по един. Беше три часът, а все още лежеше с отворени будни очи, все още се давеше в горчивото минало. Отдавна, от десетилетия му се струваше, че сивата пепел на забравата е затрупала всичко. Беше свикнал така добре да се справя със старите спомени, с лошите мисли, с печалните равносметки, с глупавите илюзии. И с надеждите преди всичко друго, тях най-напред умъртви. Не беше толкова трудно, сам не разбираше защо. Беше уморен може би, беше отвратен и отчаян от всичко, което му се бе случило. И рядко, съвсем рядко в някоя топла нощ се появяваше отчаяният спомен — момичето в кабинета на баща му, скръстило смутено ръце пред гърдите си.
Заспа едва призори с ръце, положени върху завивката. Луната отдавна бе изчезнала, небето просветляло. На клона на близкото дърво с упоение пееше птичка — славей ли, синигер ли? Птичките отдавна бяха изчезнали от неговия живот.
8
Те слизаха по пътеката между хвойните. Криста бързаше напред, почти момиченце с басмената рокличка и леки сандалки на босите си крака, малко слабички и така бели, сякаш ги бе съхранявала досега в калъф за цигулка. Тя не се обръщаше, не го поглеждаше, малкото й носле бе вирнато към небето. А тук, високо в планината, това небе не приличаше на тяхното избеляло градско небе, то бе хладно и пусто, по него не летяха птици, не преминаваха самолети, а малките самотни облаци висяха като кандила.
Тя вървеше така бързо и леко, че Сашо едва я следваше. Изпитваше в тоя миг някакво непонятно замайване, сякаш само тук, над облаците, се усещаше, че земята наистина се върти около своята досадна ос. Не бе свикнал на такива екскурзии, струваха му се напразно и безсмислено бъхтене на пътя. Стъпваше доста несигурно и проклинаше острите камъни, които като криви зъби стърчеха в изсечената червеникава пръст. Но за щастие пътеката скоро стана тревиста и не така изморително нанадолна. Бяха излезли на открито и пред тях се показа полегата поляна, покрита с жълти цветя. Тук тя се обърна само за миг, погледна го и се затича. Тичаше много бързо по стръмнината, като махаше ръце, за да запази равновесие. И едва сега разбра колко далече е всъщност поляната, защото Криста ставаше все по-малка и по-малка, докато долетя там като пеперуда. И изведнъж сякаш се сля с поляната. Сашо имаше чувството, че се е разтопила като зелено облаче.
Когато стигна долу, тя седеше край някакво малко поточе, което едва забележимо се провираше между тревата. Водата му бе много бистра, на дъното се виждаха бели плоски камъчета, измити от вековете. Криста държеше няколко от тях в шепата си и ги гледаше така, сякаш бе намерила диаманти.
— Ама нали са много хубави! — възкликна тя без никаква превземка. — Виж ги! — и му ги показа на дланта си.
— Хубави са — отвърна той без въодушевление. Мозъкът му сякаш се бе размътил от дългото тръскане, коленете му се подгъваха.
— Май че не ти харесаха.
— Ами! — Той едва намери сили да се усмихне. — Ще ми ги подариш ли?
Тя сама му ги пъхна в джоба.
— Като ги загубиш — да ме загубиш и мене.
— Не се ли оценяваш малко евтино? — запита той.
— Много скъпо! — каза тя. — Ти не знаеш, тия камъни са вълшебни.
— Все пак рискуваш! Колкото и да са вълшебни, могат да ми омръзнат някой ден.
Криста се засмя.
— Почини си — отвърна тя. — А пък аз ще набера малко цветенца.
— Докато препускахме насам — каза той, като някакви побеснели кентаври, прочетох най-малко двеста надписа — „Късането на цветя забранено!“
— Нека е забранено. Аз ще си набера няколко.
— Не съм видял жена, която да уважава законите.
— А пък аз не съм видяла мъж, който да е създал свестни закони.
Той седна край поточето, много му се искаше да потопи в тях пламналите си крака. Каквато и да е, но наистина е гражданясал без мярка, трябва май мъничко да потренира. Мъничко, но не наведнъж, утре навярно ще страда от мускулна треска. Докато се излежаваше блажено край поточето, което приятелски шумолеше край него, Криста бродеше из поляната. Тя се навеждаше от време на време над нещо, което той не виждаше. Наистина береше цветя, след малко се появи пред него с пъстро букетче.
— Слушай, дори няма къде да ги скрием… Да ги пъхна ли в джоба си?
— Всички мъже сте ужасно страхливи — каза тя. — Ако се появи пазачът, ще се разправям аз.
Видът й беше доста войнствен. Той си помисли, че на тоя пазач няма да му бъде чак толкова лесно. Криста седна до него и веднага ги пъхна под носа му, за да ги помиришел. Младежът кихна и обърса старателно носа си от жълтите тичинки.
