Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
И той си мислеше — кога за последен път бе вървял така по някоя тъмна улица с жена до себе си, жена, която да го докосва с топлината си? Не помнеше, навярно преди десетилетия. Никога не бе ходил с нея подръка, дори и в дните и нощите, когато още не бяха женени. Тя го подтискаше с ръста си, с красотата си, с неподвижното си лице. С вродената си чувствителност той усещаше, че ще изглежда смешен, ако се долепи като полип до тая царствено крачеща лъвица. За него казваха, че е хубав, интелигентен, добре облечен млад мъж. Никоя жена в целия град нямаше да се стеснява да тръгне подръка с него — той имаше и много хубаво име на всичко отгоре. Никога никакъв Урумов не се бе излагал с нищо пред очите на хората. Те го търсеха, но той странеше от тях, без да влага в това никакъв умисъл. Но от жена си наистина се стесняваше дори когато бяха свикнали помежду си като стари приятели.
Дори не усети кога са пристигнали — толкова кратък му се стори пътят. Все още се чувствуваше леко зашеметен, кръвта едва доловимо пулсираше в слепите му очи. Бяха ли говорили нещо по пътя? Надали!… Не, не — май че се бе пошегувал нещо с философа. И се бе изплашил в тоя миг да не пусне ръката му и след това бе мълчал до края. И тя мълчеше, но го доведе като дете. И едва в хола пусна ръката му, той се запъти като замаян към стълбите.
— По-добре с асансьора, господин професоре — каза тя.
— Да, да — измънка той. Естествено, с асансьора. Те стояха един срещу друг в тясната овехтяла кабинка, тя все още го заливаше с нежната си и силна топлина, усмихваше му се с добра насърчителна усмивка. Макар да живееше два етажа по-горе, тя слезе на неговия.
— Благодаря ви, Ирена — каза той със съвсем трезвен и ясен глас. — Много съм ви признателен.
— Лека нощ, господин професоре — отвърна тя.
Той тръгна към стаята си, но не усети зад гърба си ни най-малко движение. Когато се обърна, тя все още стоеше права до вратата на асансьора.
— Защо не тръгвате?
Тя усети, че е прекалила, но отвърна непринудено:
— Аз отговарям за вас, господин професоре.
Той положи огромни усилия да улучи още от първия път ключалката. И успя как да е на втория. Махна с ръка на Ирена и влезе в стаята си. Полюшнати от течението, тюлените завеси се разлюляха като криле и затихнаха. Трудно му беше да се съблече, но знаеше, че не бива да се предава. Никога за нищо не се бе предавал, винаги се бе съпротивявал докрай. Освен срещу нея, естествено, през тая врата той бе преминал като осъден.
Академикът лежеше в чистото бяло легло, с бели изстинали ръце, положени върху завивката. Завесите се бяха укротили съвсем, зад тях се виждаше само късче небе, пресечено от озарения ръб на някакъв стръмен покрив. Да, всичко, съвсем всичко в тия няколко щастливи месеца се бе оказало само една хладна, добре пресметната лъжа. И все пак не можеше да я обвини в нищо. Тя не бе го лъгала с думи и никога за нищо не му се бе натрапвала. Тя не бе поискала нищо от него, не му бе направила никакви намеци. Той можеше да си отиде, когато поиска, защото сам нищо не бе обещал. Беше сигурен, че няма да му каже нито думичка, ще си остане все тъй спокойно и далечно усмихната. Но той не си отиде.
Много добре си спомняше това навъсено ноемврийско утро, когато се венчаха. Предният ден бе топъл, с кристално ясен въздух. Витоша сякаш се бе надвесила над самия град със синия си гранитен корпус. Но като се събуди сутринта, небето бе ниско и сиво, по улиците бе навалял слаб сняг. Като тръгнаха към църквата, срещнаха коминочистач и всички се засмяха — щастие. Всички освен стария Урумов, който крачеше затворен в себе си, нахлупил ниско своята овехтяла касторена шапка. В църквата имаше малко хора, повечето нейни роднини — млади жени с бели ръкавици, няколко бабички с омачкани кадифени шапки, офицери в парадни мундири, които гледаха презрително слабичкия висок младоженец, доста бледен в черния си официален костюм. Но младоженката бе спокойна и сдържана, както винаги с бяло, гипсово лице, което не издаваше никакви чувства. „Да!“ — каза тя на свещеника с висок, ясен, безизразен глас. Те се целунаха — пръстите на ръцете й бяха много студени, но той с учудване усети нейния бърз, неспокоен пулс. Тя се вълнуваше с такава сила, с каквато се и владееше. И той никога през живота си не разбра кое е истина в нея и кое преструвка, коя страст бе жива, коя навеки угаснала. Само когато файтонът със звън ги понесе към техния дом, тя опря бузата си в рамото му и се усмихна — като че ли единствената топла и човешка усмивка през целия им живот. И едва тогава той разбра, че всъщност тя му е признателна и тая признателност няма да изветрее бързо и леко като чаша евтин коняк.
През първата брачна нощ тя се съблече пред него без никакъв трепет. Стаята бе тъмна, отвън светеха само меките отражения на снега от близките покриви. Целият дом бе потънал в мрак и глухота, сякаш в него от десетилетия не бяха живели никакви хора. Съблече се и остана съвсем гола пред него, неподвижна и безсрамна. Всичко бе очаквал да види той, но не и тая съвършена мраморна красота. И може би нямаше да повярва, че е жив човек, ако не блестяха очите й, ако не усещаше в мрака нейното бързо, нетърпеливо дишане.
Когато я докосна с пръсти, зъбите му едва не изчаткаха от вълнение. Трябваше дълго да лежат един до друг, докато се успокои. Но тя го разбра, тя не бързаше. Тя просто чакаше, едра и силна, мускулите й бяха като напрегнати пружини от жаждата. Но сега той не мислеше за нея, той мислеше за момичето от кабинета на баща си. Това го успокои, той протегна ръка към нея. Кожата й бе много по-гладка, отколкото бе очаквал, но тялото кораво и силно. И той просто сграбчи това силно тяло и се опита да го притисне до себе си без никакво чувство за притежание и победа. Това за миг едва ли не го охлади, но кожата й бе много спокойна и мека, пръстите ласкави. Той се поотпусна и тогава тя го погълна така, както змията поглъща жаба — бавно, конвулсивно, с малки сладострастни почивки.
И това остана завинаги между тях — те не се любеха, тя чисто и просто го поглъщаше, когато той й бе нужен. Може би й бе нужен всеки ден и всеки час, но тя бе разумна, умееше да се владее. Тя не го насилваше, тя просто го чакаше като голяма спокойна котка пред дупчицата на пода и не си играеше с него, дори не си даваше труд да го сдъвче, чисто и просто го поглъщаше и оставаше след това просната, сита и самотна в грамадното си легло.
Скоро той разбра, че тя никога не го бе обичала. Навярно не беше виновна за това, може би изобщо не умееше да обича. Тя умееше само да гълта с невинността и естествеността на змията. И тя гълташе не само него, гълташе всичко негово, без да бърза и без да бъде нахална. И някак по своему бе признателна — грижеше се за него, както можеше, не му изневеряваше.
Тъй изминаха десетина години. Но след всяка година нейната равна неугасима страст започна да му става все по-ненавистна и противна. Поне в душата му, поне в спомените от нощите. Иначе се оставяше покорно да бъде завладян от това силно тяло, което ставаше все по-едро и по-алчно. Но докато неговото собствено тяло се задъхваше и чезнеше, душата му все повече се затваряше в яка черупка. И той търсеше спасение и почивка от нея чак в чужбина — там вече го познаваха и търсеха. А след това избухна войната, а той знаеше, че няма да отиде в Германия, каквото и да се случи. Така остана в собствения си капан, в големия стар дом, в който баща му тихо гаснеше. След неговия брак те се бяха отчуждили съвсем, сякаш живееха в различни къщи. Но все по-често до него пристигаха пристъпите на неосъзната вина, болезнена и натрапчива. Той знаеше, че не трябва да изоставя баща си, но не виждаше и пътищата, по които би могъл да се приближи до него.
И точно тогава Урумов разбра, че Наталия е започнала да му изневерява. Това той видя с очите си, макар и съвсем случайно. Беше обикновен делничен ден, той се качи на „четворката“, за да отиде в университетската библиотека. И там, от задната платформа на трамвая той ги видя. Те бяха на предната платформа на ремаркето, облегнати на самото стъкло, така вдадени в себе си, че дори да беше до тях, нямаше да го видят. Кой знае защо, особено го порази това, че мъжът беше немски офицер, почти момче, с красиво, русо, кукленско лице. Те не правеха нищо, те се гледаха, но погледите им говореха повече от всякакви думи. Той така се смути, че слезе от трамвая още на първата спирка. Не чувствуваше ревност, не чувствуваше ярост, не чувствуваше дори обида. Може би само малко болка и горчивина заедно с някакво непонятно и странно чувство на облекчение. Никога през общия им живот тя не бе го гледала с такива очи и никога така не се бе усмихвала. Никога, нито за миг. Може би беше влюбена — за пръв път в живота, и то в някакво червенобузесто момче с наперена униформа. Тоя избор като че ли никак не й отиваше. Още преди да се ожени, той бе зърнал, макар и само за миг, своя предшественик — турчина. Беше някакъв черен, космат гигант от кюрдски произход, целия от ръбове и възли, но властен и по своему хубав. А тоя надали представляваше нещо повече от чаша малинов сироп. Все пак тя го обичаше, може би както обичат бездетните жени, с чувство на закрила и покровителство. Поне това беше вън от всяко съмнение.
