Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Не сте ли малко консервативен, другарю академик? — попита младият човек шеговито.
— Сигурно! — отвърна Урумов. — Така например никога не съм носил дрехи с ципове. И не съм ял кренвирши с найлонова обвивка.
— Академик Урумов, от гледна точка на биологията как вие виждате борбата против рака? Вярвате ли, че скоро ще бъде открито радикално средство против тая болест?
— Става дума не за болест, а за болести.
— И все пак принципът като че ли е един и същ…
— Не е точно така. Аз например съм привърженик на вирусната теория за възникването на рака. Макар да се съмнявам, че съществува специален вирус на рака.
— Според вас, има ли някакво обяснение тая загадка? — запита Христоса.
— Когато узнаем това, ще узнаем всичко — усмихна се академикът.
— Много ви благодаря за интересните отговори. Ще ми позволите ли сега един страничен въпрос?
— Моля!
— Според вас кой е най-сериозният проблем, кой го стои пред съвременното човечество?
— Да се преодолее разделението на света — отвърна академикът. — Да се постигне единно човечество. Нашата планета е тясна за две човечества, това я застрашава от гибел.
— А за чия сметка може да стане това?
— Може и да съм субективен, но аз съм за комунизма — поусмихна се Урумов. — А обективно — не може да се спре и да се върне обратно историческият процес.
Естествено Ирена бе възхитена от неговия телевизионен подвиг.
— Вие бяхте чудесен, господин професоре. Толкова спокоен и толкова точен, А трябва да добавя, че бяхте и ужасно фотогеничен.
Когато по-късно видя записа, академикът си помисли, че може би само последното е вярно. Наистина приличаше на класически учен от старата школа с благородната си мъртвешка осанка и с малко аскетично лице. Изглеждаше малко по-млад, отколкото огледалото му подсказваше, не така восъчен. Говореше спокойно, без запъване, мисълта му течеше гладко. Човек би казал, че паметта му изобщо не е засегната от възрастта, но академикът си знаеше по-добре от всички други, че това не е точно така.
— И все пак вие не казахте всичко, което знаете — добави замислено Ирена.
Урумов я погледна малко учудено.
— Но и не скрих нищо съществено — отвърна той неохотно. — Освен някои предположения, разбира се, или някои хипотези, както се казва на научен език.
По радиоуредбата се обадиха, че новият самолет е осигурен и че ще излети в 23 часа. Урумов се разтревожи. По време на своите скитания из Унгария бе загубил някъде домашните си ключове. Бедата не беше кой знае каква — и Сашо, и майка му имаха ключове от дома му. Той бе телеграфирал на Сашо да го чака с колата на летището. Сега хубаво щеше да почака — до полунощ. Сам той бе висял неведнъж и не два пъти на летища, знаеше колко е неприятно.
И точно в тоя миг той внезапно се досети, че не е купил никакъв подарък ни на своя племенник, ни на сестра си. Обикновено на летищата продаваха хубави стоки, но дали не е късно? Имаше в себе си малко чужда валута, парите нямаше да го затруднят. За негово щастие един от щандовете все още работеше. Нощта си беше нощ като всяка друга — обикновена и спокойна, самолети пристигаха и излитаха, чакалнята бърбореше непрекъснато и монотонно на езиците по света. Сега тъкмо под носа му минаваха като привидения с белите си сари половин дузина индуски. Той почака да се изниже тяхната рядка колона и се изправи пред щанда. След кратко колебание купи кашон английски цигари, газова запалка и бутилка „Джони Уокър“. Продаваха много хубави дамски жилетки на съседния щанд, но там бе затворено. Нещастната му сестра никога не бе блестяла с шанса си. Като се върна с покупките, неговият съсед го погледна зарадван.
— Уиски? — запита той благосклонно. — И аз си взех една бутилчица. След това премеждие да се качи човек трезвен в самолета, все едно да умира втори път.
Наистина, докато тръгна самолетът, той преполови бутилката. Пиеше уискито, както си е, топло и сухо, на края изглеждаше съвсем пиян. Дори като се качиха в самолета — продължи да пие. Летците бяха пристигнали още преди половин час, оживени и весели, може би наистина ги бяха измъкнали от някое заведение. Само стюардесата беше много сънлива, едва крепеше на прясно гримираното си лице своята професионална усмивка. Моторите изреваха безгрижно, самолетът излетя веднага в черното небе, без да го е грижа какво става с неговите пътници. В търбуха му бе тихо като в истински търбух на птица, хората седяха по местата си настръхнали и безмълвни. Тоя път пристигнаха съвсем благополучно, разбира се, но на летището го чакаше неприятна изненада — никой не го посрещна. Урумов безпомощно се оглеждаше, дори излезе навън от летището — никой! Той отиде до телефона и набра номера на сестра си.
— Ти ли си, Михаиле? — запита тя зарадвана.
— Аз съм, сестро. Не получихте ли телеграмата ми?
— Получих я още снощи… Но моят обесник не се завърна цял ден, зная ли къде да го търся.
Академикът и обясни, че си е загубил ключовете.
— Ами ще спиш у дома! — каза тя зарадвана. — Знаеш ли откога не си идвал? От сватбата ми.
Това беше вярно, той замълча за миг.
— А имаш ли представа къде е Сашо?
— Знам ли? На твоята вила, навярно. Каза ми, че работел там нещо. Ами той как да не знае, да не си се върнал по-рано?
— Два дни по-рано.
— Затуй — отвърна сестра му с облекчение. — Той мен не ме слуша, ама ти за него си бог.
— Хайде, глупости! — измърмори академикът. — Добре, аз ще отида до вилата с такси, пък ако не е там — ще дойда при теб.
— Еее! — възкликна тя огорчено. — Толкова пък да не искаш да дойдеш веднъж у дома.
— Старото куче, сестро, си знае колибата. Другаде не му е удобно.
— Добре, добре! И да му кажеш на моя хаймана да се прибира.
За щастие въпреки късния час намери някакво такси. Като чу адреса, шофьорът се понамръщи и така лудо зафуча с колата, че Урумов се стресна повече, отколкото при аварията със самолета. Пресякоха центъра — тих и пуст в тоя час на нощта, и продължиха нататък. Когато наближиха съвсем, той видя между клоните на дърветата светналите прозорци на вилата. Това наистина бе шанс — Сашо дари не си бе легнал. Иначе, както нямаше звънец, кой знае как щеше да го събуди.
Той плати на шофьора и тръгна през градината. От отворените прозорци се носеше слаба музика. Да, сигурно не бе сам, никой те слуша сам музика през късните часове на нощта. И академикът реши да почука, доста силно и настоятелно при това. Скоро вратата се отвори, на прага се появи Сашо. Академикът забеляза много добре, че младежът се смути много повече, отколкото можеше да се очаква.
— Ти ли си? — възкликна той доста объркан. — Ами аз те очаквах към понеделник, вторник… Нищо, добре дошъл, влез.
Академикът се накани да влезе, но Сашо все още не се отместваше от вратата.
— Исках да ти кажа, че имам гости… Така че не се учудвай.
— Ни най-малко — каза академикът.
— Защо не ми се обади? Чаках телеграма от тебе!
— Това е дълга история — отвърна вуйчо му. — Най-напред да ти видя гостите.
Те влязоха в хола — Сашо с куфарите.
— Боже, как си ги носил — мърмореше той… — Момчета, една мъничка изненада. Това е вуйчо ми… Както виждате, имам много представителен вуйчо.
Всички в хола станаха. Всъщност бяха още двама младежи и три момичета, всички много леко облечени. Урумов имаше чувството, че едно от момичетата току-що бе станало от коленете на някакъв брадат субект с разгърдена до пъпа риза.
— Ще започна с Криста — посочи той хубавото тъмнооко момиче.
Урумов пое суха и лека ръчичка, тъмните очи го гледаха с нескрита симпатия.
— Това е Донка… Препоръчвам ти тоя корнишон, може да ти потрябва. Казва се Кишев или съкратено — Кишо. А това са семейство Секеларови — и двамата художници.
Значи, тая малка космата госпожичка е била всъщност на коленете на мъжа си.
— Нищо, седнете — каза Урумов. — Ще ме почерпите ли нещо?
Сашо го гледаше с недоумение — шегуваше ли се, сериозно ли говореше?
