Нощем с белите коне
Нощем с белите коне читать книгу онлайн
„Нощем с белите коне“ е не само първата му (на Вежинов — б. м. М. Г.) голяма многопланова романна творба, но и един от първите по-крупни романи в нашата проза напоследък. Очевидно Павел Вежинов дълго и по своему е съзрявал за тази книга. Не само защото тя носи в разгънат вид много нравствено-философски проблеми, които са пръснати в досегашните му творби, но и защото те са намерили един своеобразен, но зрял романен синтез. Когато говоря за повествователната многоплановост на тази книга (…) дължа една уговорка. Тук многоплановостта в никакъв случай не бива да се разбира само и главно като сюжетно-фабулно разгъване на повествованието. Въпреки че и в това отношение тъкмо Вежиновият роман е „най-разточителен“, то тъкмо той издава едно по-сложно съвременно тълкуване на белетристичната многоплановост, която се разгъва повече в дълбочина, отколкото в ширина, едно многостепенно и многопланово представяне вътрешния живот на човека, сложността на отношенията му към другите хора, към основни нравствени въпроси на нашето време, към вечни въпроси на човешкото битие на земята и в обществото. Павел Вежинов не е „тематичен“ писател. Нему не му е потребна една тема, за да навлезе чрез нейните сюжетно-фабулни възможности в света на своя съвременник. Наистина, той има свой жизнен кръг, из чиито среди черпи наблюдения и в чийто типаж въплъщава своите художествени идеи. Това е средата на градската интелигенция, носеща проблемите и атмосферата на съвременния социалистически град. Но тъкмо творби като „Нощем с белите коне“ показват относителността на тематичния критерий в такива случаи. Затова и подобни книги е трудно да бъдат определени с едно изречение или да бъдат характеризирани чрез тематичните им белези. Но сигурно най-малко ще сбъркам, ако кажа, че „Нощем с белите коне“ е книга за човешката взаимност и самота в условията на нашия живот, за връзката между поколенията — за сътрудничеството и за борбата помежду им; за човешката вяра и за безверието; за силата на разума и за ограничеността му; за неутолимия и вечен копнеж у човека към красота и съвършенство и за несправедливата и обидна тленност, с която е ограничен всеки човешки порив. Тя е и книга за смъртта, разбирана като един от най-големите проблеми на живота. Това са все проблеми сложни, в дъното на всеки от които кълни коренът на нелеко, често горчиво самопознание на едно време, на една епоха, на една среда…
Боян Ничев (1975)
* * *В творчеството на Павел Вежинов романът „Нощем с белите коне“ представлява своеобразен синтез на неговия досегашен богат и плодоносен белетристичен опит. В една по-обемна повествователна форма, каквато е романната, той отново поставя, раздипля и осмисля проблеми, които разпръснато намираме в разказите му, в новелите, в предишните романи. Сега ги откриваме на равнището на прякото продължение (…). Но ги откриваме и в една по-усложнена приемственост, в една многозначност, която, като обгръща повече жизнено-художествен материал, търси и комплексно, обемно внушение. (…)
„Нощем с белите коне“ синтезира белетристичния опит на Павел Вежинов и в най-пряк смисъл — опита му в организация на материала, в структурното изграждане на творбата. И тук отново се натъкваме на споменатата вече своеобразна приемственост — изваждане на познатото на друго равнище. Навярно е необходимо да припомним, че любим похват на писателя е разгръщането на повествованието в два плана, в два успоредно протичащи потока. Така е в „Мъжът, който приличаше на зорница“, в „Дъх на бадеми“, в „Момчето с цигулката“ и в белетристичния триптих „Баща ми“, „Процесът“, „Рожденият ден на Захари“, в романа „Звездите над нас“… Но докато във всички тези произведения цялостният ефект се получава от контрастна индиректна съпоставка, от последвалото отзвучаване и преплитане на самостоятелни въздействия, сега в новия си роман Павел Вежинов търси и постига решения, чрез които още по време на сюжетното действие отделни мотиви се застъпват, преминават от единия в другия повествователен поток, един чрез друг намират оправданието и предназначението си в цялото. Поради тази приемственост и в същото време саморазвитие и в проблематиката, и в художествената структура „Нощем с белите коне“ е най-сложното досега произведение на Павел Вежинов.
Емилия Прохаскова (1976)
* * *Беше време, когато в благородния порив да покажат новите явления в живота, новите герои и събития писателите обръщаха внимание преди всичко на външната, събитийната, предметната страна на действителността. И вместо художествено познание за човека и обществото се получаваше понякога, особено у no-слабите автори, едно повърхностно изображение на действителността, една илюстрация на научното, на философското и идеологическото познание. В противовес на това по-късно се получи едно оттегляне от съвременността, затваряне на писателите в кръга на „вечните“, „чисто художествените“ теми и проблеми, което беше не по-малко опасно за литературата.
Романът на П. Вежинов „Нощем с белите коне“ е показателен за успешното преодоляване на тези две тенденции, за намиране на верния път към истинското художествено овладяване на съвременната тема,
Васил Колевски (1977)
* * *Третият роман на Вежинов „Нощем с белите коне“ е голямо събитие в нашата съвременна романистика. Това е книга, която ни държи в границите на съвременността и същевременно има и големи вътрешни, исторически дълбочини. Авторът проследява живота на своя герой в кратко време, но той изследва неговото съзнание с всичко онова, което животът е напластил. Той вижда героя си от детските му години, от първите му срещи с жената — младо, крехко момиче, изваяно като статуя. Той вниква дълбоко в родовите представи на семейството, което е предхождало сегашния живот на академик Урумов. И така пред нас се изправя не само едно съвременно човешко битие, а и една цялостна човешка биография — от най-ранните усети на детето до сегашното мъдро, достолепно, моралноинтуитивно отношение на академика към света. Вежинов е намерил великолепна форма, за да извае душевния образ на героя си, за да достигне до най-големите дълбочини на неговата личност. Събитията протичат в сегашното, а съзнанието се свързва и със спомена, с преминалия живот, и без да усети, читателят навлиза в онова дълбоко и тайнствено, сложно и заплетено, ясно и целенасочено, което представлява цялостният живот на една човешка личност. Но важното тук е и другото: морално-хуманната позиция, от която е осветлен този живот (…) (…) достойнствата на този роман не са само в намерените характери и в психологическата дълбочина на изображението, а и във великолепната пластика на образите и на словото. Това е книга, която ни доставя наслада със самото и прочитане. Тя непрекъснато ражда емоции на възхищение от красотата на образите, от изяществото на словото, от богатите открития на една неимоверни силна фантазия. Така, с проблемните си достойнства, с моралното си достолепие, с дълбокия си жизнен смисъл и с изяществото на формата, с настроенията, които носи, „Нощем с белите коне“ ни доставя ярка, незаменима естетическа наслада. Тази наслада се усилва от вътрешните стойности на книгата, от нейната родова значимост. Значима е и философията й — тази жажда по живота, която изпъква чрез символа в картината „Нощем с белите коне“. Писателят ни казва с една нова, социалистическа хуманност, която е много далече от хуманността на прагматизма, че човекът ще бъде винаги чувствителен към проблема за щастието и смисъла на живота. Че смисълът на живота е и да се твори за хората, и да се живее с хората. Да им се раздават и благата и постиженията на науката, и да им се раздават и морална преданост и всеотдайност във всекидневието, което изглежда малко и обикновено, а е съвсем голямо и необикновено, значително като всичко, което се твори.
Пантелей Зарев (1979)
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
Академикът спа неспокойно, но все пак се събуди доста бодър и с добро настроение. Усещаше някаква тиха радост в себе си или някаква надежда, без да съзнава причината. Скоро пристигна Ирена с една нова служебна „Волга“, както винаги насърчително усмихната и оживена. Докато се настаняваха в хубавата удобна кола, тя каза:
— Аз често пътувам — повече служебно, разбира се. И винаги се радвам, когато напускам града. А вие, господин професоре?
— Аз ли?… А, не — аз съм един най-обикновен стаен фикус… Какъв фикус — кактус, исках да кажа. И то с изсушени бодли.
— Не бива да говорите лошо за себе си! — каза с укор Ирена. — Това ми е неприятно.
Скоро се измъкнаха от града. Денят бе свеж, сив и хладен, лятото все още се бавеше. Не се виждаше никакво небе, но като че ли то не бе покрито с облаци, а с полупрозирна пелена. Това придаваше някаква особена мекота и замисленост на ранния утринен пейзаж — тъмнозелени полета и още по-тъмни гребени на горички към хоризонта. Той усети как постепенно се натъжава — точно такава живееше природата и в най-далечните му спомени — тихи, умислени вечери, небе като синя, едва размътена вода на езеро, тъмни сенки, влажни далнини. И не само той — и Ирена беше някак необичайно мълчалива, не откъсваше поглед от страничното стъкло.
— Всъщност къде отиваме? — запита най-сетне академикът.
— В Хортобаги — каза тя. — Хортобаги е сърцето на унгарската пуста.
— А това какво е? — той посочи равнината.
— Това все още е нищо! А пустата е истинско зелено море.
— Виждате ми се малко тъжна.
— Тъжна ли? Не, в никакъв случай. Просто се наслаждавам на природата.
— Когато човек се наслаждава, никога не изглежда тъжен.
— Да, прав сте — каза тя. — Наслаждение не е вярната дума. Разбира се, че не се наслаждавам. Това дори е малко вулгарно. Може би се зареждам с нея, както се зареждат акумулаторите. Само че аз не се зареждам с енергия, а със спокойствие. Защото точно това ни липсва в града.
— Спокойствие? Та вие сте толкова жизнена, Ирена. Вашата истинска природа е движението, а не покоят.
— Може би — отвърна тихо младата жена. — И все пак животът в града е толкова уморителен. Може би защото не е естествен.
— Да, точно така! — отвърна академикът.
Те мълчаха и си почиваха до Хортобаги. И когато колата съвсем се загуби сред необятната зелена пустош, тя каза:
— Спрете, моля!…
Шофьорът извади колата на банкета, те слязоха. Тънката пелена на небето се бе разпокъсала, сега ниско над пустата се носеха едва-едва прозирни космати валма от облаци с провиснали краища, които в далечината едва докосваха повърхността. Духаше поривист вятър, който като че ли се усилваше от своя собствен бяг, тъй като по пътя му нямаше нищо, което да го спре и забави — ни възвишение, ни дърво, ни дори нищожно храстче, само безкрайна зелена равнина, опряна в далечния ръб на небето. Така, заобиколени от облаци и сенки, духани от ветровете, те приличаха на две едва забележими човечета, загубени сред сиви крачещи исполини. Академикът дълго стоя така, с нос, вдигнат срещу поривите на вятъра, в сивия си костюм, със смешната си ненужна сива шапка, обзет от вълнение, което приличаше на страх от бездна. Струваше му се, че изведнъж е попаднал в някакъв друг свят, с някакви други нереални измерения, огромни по мащаб, в който ураганите могат да го отвеят като мушици в безкрая. Те стояха дълго тъй, без да си кажат нито дума, най-сетне Ирена го запита високо, за да надвика вятъра:
— Харесва ли ви?
— Малко е страшно! — отвърна удивен академикът.
— Да, но пък хубаво — каза тя. — Всичко хубаво е малко страшно. И вижте каква трева, господин професоре. Всъщност това не е трева, а детелина, истинска детелина, каквато са пасли и конете на Атила.
Но академикът все тъй не сваляше носа си към бедната земя.
— Да, тука не бива да живеят хора!… Тука трябва да препускат само могъщи коне.
Наистина те бяха нагазили в море от детелина със сладкия дъх на мед, който дори ветровете не можеха да отнесат. Току-що бе нацъфтяла и всичко наоколо бе посипано с малки розови петънца като капчици от зората.
— Господин професоре, искате ли да ви намеря четирилистна детелина?
— За какво ми е?
— За щастие — отвърна тя. — Не може да няма поне една сред тоя океан. А вие се разходете малко, господин професоре, това е полезно за вас.
Академикът тръгна бавно през пустата, с все същото чувство на страх от бездна. Вървеше бавно, едва ли не опитваше всяка крачка с върха на обувките си, сякаш се движеше по слаб лед. Усещането за нереалност стана още по-силно, имаше чувство, че се е върнал с хиляди години назад в далечното време, когато светът е бил пресен като росата, която сега влажнеше жалките му обуща. Вятърът все тъй свистеше, облаците бавно крачеха. Той вървя много дълго и най-сетне се обърна, малко изплашен, като плувец, който иска да види колко далече е останала сушата. Нищо не се бе изменило, всичко изглеждаше все тъй гигантско и пусто, само роклята на Ирена бе цъфнала като един-единствен мак в далечината. По-нататък се виждаше лъскавият гръб на колата — като глупава консервена кутия в рая, помисли обидено той. Стига му толкова — да се връща. Дробовете му бяха пълни с въздух, ставите с приятна умора. Стига толкова.
Беше изминал половината път, когато макът изведнъж оживя. Тя се бе изправила, махаше ръце и нещо оживено викаше:
— Господин професоре… господин професоре!
Нямаше никакъв страх в гласа й. Навярно бе видяла някакъв охлюв или нещо от тоя род, тука друго животно нямаше къде да се скрие. Но като наближи още малко, той ясно дочу:
— Намерих!… Детелина намерих!
Отначало помисли, че се шегува, но после действително видя, че държи в ръката си стръкче четирилистна детелина. Нежните листенца трептяха на вятъра, той дори ги подръпна едно по едно, сякаш се страхуваше от измама. За пръв път в живота си виждаше истинска четирилистна детелина, дори му беше трудно да повярва на очите си.
— Това е щастието, господин професоре! — говореше младата жена. — Вас ви чака голямо щастие!
— Глупости, щастието е ваше, вие намерихте детелината! — отвърна едва ли не обидено академикът.
— Не е вярно! — възкликна тя. — Аз го търсих заради вас, значи късметът е ваш.
Тоя се усмихна неволно:
— Много лесно се отказвате от щастието, мила Ирена. Вие сте млада, то ви е…
— Не, не, господин професоре, аз имам всичко, което ми е необходимо.
— А пък аз съм по-добре и от вас — каза професорът. — На мен вече нищо не ми е необходимо.
— Не бива да говорите така, господин професоре. Дори да е истина! — отвърна тя огорчена. — Много ви моля, вземете тая детелина. Имам лошо предчувствие, ако не я вземете.
В крайна сметка той се принуди да вземе детелината. Положи я грижливо между листовете на джобното си тефтерче, пъхна тефтерчето в джоба си. Ирена едва сега се успокои.
— Ето това е! — каза доволно тя. — Дори да не е вярно, какво пречи да си я вземете?… Поне ще имате един спомен от Унгария.
— Ще имам спомен от вас — отвърна той. — Невероятен спомен. Защото за пръв път виждам жена да се отказва от своето щастие. И то заради някакъв си стар, уморен човек.
— Ами вие не разбирате! — възкликна тя умолително. — Щастието наистина беше ваше. Човек може да излъже себе си, да излъже друг. Но няма как да излъже съдбата. Та съдбата затова е съдба.
Скоро те тръгнаха. Вятърът все тъй нагъваше безкрайното зелено море и там, където се образуваха невидимите вълни, тревата изведнъж добиваше много по-ясен цвят. Бе все така пусто, разпокъсаните облаци пред тях сега се вдигаха като изпарения към небето. И в един миг сякаш всичко се разруши — срещу тях се зададе раздрънкан и неугледен камион, като бляскаше със стъклата си.
Пристигнаха в Егер към обяд. Тънката облачна пелена се бе разтворила в небето, старият град блестеше от слънце. Настаниха се в хотела и веднага слязоха да обядват. Академикът се учуди колко леко го носеха краката му. И тая лекота сякаш идваше отвътре, от препълнените му с въздух дробове. Ирена вече го чакаше — тая странна жена като че ли не приличаше на никоя друга. Кога намираше време да се погрижи за всичко, включително и за тоалета си, той не разбираше. Сега нещо добро и шеговито проблясваше в очите й.
