Заговорт Аквитания

— Осведомени сме за това. Но тук не става дума за пари, той е невероятно богат. Засегната е гордостта му. Евентуалната загуба би означавала да се поставят под въпрос летателните му умения.

— При кръстосания разпит под въпрос ще бъдат поставени и много други неща. Предполагам, че си му го изяснил.

— Много деликатно. Това е нашата тактика.

— А междувременно всеки разговор ви носи тлъст хонорар.

— Ние го спасяваме от самия него. Ако го направим прекалено бързо и грубо, той просто ще се откаже от услугите ни и ще наеме по-безпринципен адвокат. Кой друг би се заел с такъв случай? Правителството е задлъжняло на производителя и няма никакви изгледи да му изплати дълга си.

— Това е силен довод. Какво ще му кажеш за мен? Как ще му обясниш желанието ми да обядвам в клуба?

Матилон се усмихна.

— Ще кажа, че като бивш летец и адвокат можеш да му бъдеш от полза с някой експертен съвет. Ще предложа „Л’Еталон Блан“ и ще му подшушна, че мястото ще те впечатли. Ще те опиша като голям летец. Съгласен ли си?

— Дадено.

— Ще можеш ли да се справиш с тази роля? — попита французинът. Въпросът му прозвуча искрено. — Това е единственият начин да се запознаеш с Бертолдие. Той не е просто познат на клиента ми, а добър приятел.

— Ще мога.

— Фактът, че си бил военнопленник, ще бъде особено полезен. Ако изявиш желание да се запознаеш с Бертолдие, и двамата няма да откажат. На бивши военнопленници такива неща не се отказват.

— На твое място не бих наблягал прекалено много на това — рече Конвърс.

— Защо?

— Защото, ако решат да поровят в тази част от миналото ми, могат да се натъкнат на камъни, които не се срещат в този вид почва.

— О? — веждите на Матилон отново образуваха дъга, но този път без ирония или смайване, а от чиста изненада. — „Ровенето“, както сам се изрази, предполага нещо повече от спонтанна среща с цел спонтанно споменаване на някои имена.

— Тъй ли? — Джоел започна да върти чашата, недоволен от себе си. Съзнаваше, че каквото и да каже, само ще задълбочи съмненията. — Съжалявам, това беше инстинктивна реакция. Знаеш как се чувствам, когато се заговори на тази тема.

— Да, но бях забравил. Много съм нетактичен. Извинявай.

— Всъщност възнамерявам дори да се представя под друго име. Имаш ли нещо против?

— Ти изпълняваш мисия, не аз. Как ще те наречем? — французинът се втренчи изпитателно в Конвърс.

— Няма значение.

Матилон присви очи.

— Какво ще кажеш за името на работодателя ти Саймън? Ако се запознаеш с Бертолдие, може да му допадне. Херцог Сен Симон е бил най-запаленият хроникьор на Монархията… Хенри Саймън. В Щатите вероятно има десетина хиляди адвокати с това име.

— Нека бъде Саймън.

— Всичко ли ми каза, приятелю? — попита Рьоне. Очите му не издаваха нищо.

— Да — потвърди Джоел. Очите му бяха синьо-бяла стена. — Да си поръчаме по още едно.

— По-добре недей. Става късно, а сегашната ми жена се поболява, ако вечерята изстине. Между другото, готви прекрасно.

— Щастливец.

— Така е — Матилон допи кампарито си и остави чашата на масата. — Валери също готвеше хубаво. Няма да забравя фантастичния canard a l’orange, който ни приготви преди три-четири години в Ню Йорк. Поддържаш ли връзка с нея?

— От време на време се чуваме и виждаме — отвърна Конвърс. — Миналия месец обядвахме в Бостън. Връчих й чека за издръжката, а тя плати сметката. Между другото, картините й започват да се продават.

— Никога не съм се съмнявал.

— А тя се съмняваше.

— Съвсем неоснователно… Ако я видиш пак, моля те, поздрави я специално.

— Непременно.

Матилон стана от тапицирания стол, очите му вече не бяха безизразни.

— Извинявай, но често съм си мислил каква подходяща двойка сте. Страстта, разбира се, затихва, но хармонията — не, ако разбираш какво искам да кажа.

— Смятам, че разбирам, и от името на двама ни ти благодаря. Ще й предам поздравите ти.

— Merci. Ще се чуем утре сутринта.

„Л’Еталон Блан“ можеше да се нарече кошмар за пацифиста. Облицованите с тъмно дърво стени на клуба бяха покрити със снимки и графики, между които се мъдреха цитати в рамка и лъскави медали — червени ленти и златни и сребърни кръгове се открояваха на възглавнички от черно кадифе. На графиките бяха изобразени униформени победители в моменти на слава. Страданията, които се криеха зад тях, странно отсъстваха. Тези мъже не познаваха загубата — не се виждаха липсващи крайници или измъчени лица, това бяха привилегированите воини. Джоел изпита дълбок страх, докато разглеждаше присъстващите военни. Това не бяха обикновени хора, бяха сурови и силни, а думата „способност“ беше изписана по лицата им.

— Любок току-що пристигна — тихичко каза изникналият зад гърба му Матилон. — Чух гласа му във фоайето. Помни, не бива да преиграваш… Аз и без това ще превеждам само каквото преценя, че трябва да чуе, но кимай съчувствено, когато прави гневна забележка, и се смей, когато разказва вицове. Ужасни са, но той ги харесва.

— Ще се постарая.

— Бертолдие има резервация за обяд. На редовното си място — маса единайсет, до прозореца.

— А ние къде сме? — попита Джоел, като видя стиснатите устни на французина, изразяващи сдържан триумф.

— На маса дванайсет.

— Ако някога имам нужда от добър адвокат, ще ти се обадя.

— Много съм скъп. Хайде, както казват в прекрасните ви филми: „Ваш ред е, мосю Саймън.“ Изиграй ролята на Атила, но не преигравай.

— Знаеш ли, Рьоне, използваш прекалено изтъркани фрази за човек, който говори английски като теб.

— Английският език и американските фрази нямат нищо общо помежду си, Джоел, независимо дали са изтъркани или не.

— На много хитър се правиш.

— Аз съм. Ааа, monsieur Luboque, Serge, mon ami!

Третото око на Матилон беше забелязало появата на Серж Любок. Любок беше нисък и слаб. Физиката му навеждаше на мисълта за първите летци на реактивни самолети, за които ниското тегло и дребният ръст са били задължителни. Освен това на косъм се разминаваше с опасността да стане карикатура на самия себе си. Късите му, намазани с восък мустачки бяха прилепнали към миниатюрно личице със замръзнало изражение на леко враждебно пренебрежение, насочено едновременно към всички и никой. Какъвто и да е бил навремето, сега Любок беше позьор, който знаеше единствено да позира. Всичко бляскаво и вълнуващо бе погребано в миналото, останал бе единствено гневът.

— Et voici l’expert judiciaire des compagnies aeriennes 9 — каза той, загледан в Конвърс, и протегна ръка.

— Серж е очарован да се запознае с теб и е сигурен, че ще можеш да ни помогнеш — обясни Матилон.

— Ще направя всичко, каквото мога — заяви Конвърс. — И ме извини, че не говоря френски.

Адвокатът очевидно го направи и Любок сви рамене, без да спира да говори бързо и неразбираемо, като повтори няколко пъти думата anglais 10.

— И той се извинява, че не говори английски — преведе Матилон и добави с лукав поглед: — Мосю Саймън, ако той лъже, ще ни изправят до онази украсена стена и ще ни разстрелят.

— Изключено — усмихна се Конвърс. — Има опасност палачите ни да повредят медалите и да изпотрошат снимките. Всички знаят колко лоши стрелци са французите.

— Qu’est-ce que vous dites? 11

— Monsieur Simon tient а vous remercier pour le déjeuner 12 — заговори Матилон, като се обърна към клиента си. — Il en est très fier car il estime que l’officier frainçais est l’un des meilleurs du monde 13.

— Какво му каза?

— Обясних му — адвокатът отново погледна Конвърс, — че за теб е чест да дойдеш тук, тъй като вярваш, че френските военни и особено висшият им състав са най-добрите в света.