Малкият моряк

— Какво е това? — попитах аз.

— Ама че си глупав! Ако не знаеш какво е циркова барака, какво изобщо знаеш? Е, добре, това е място, където показват някакво чудо: жена колос, обучен тюлен или нещо друго от този род.

В тази барака показваха два тюлена в една каца. Не знам как стана това, но помощницата говори нещо с човека, който държеше бараката, а той ме гледа продължително и каза, че съм много мила. После излезе с нас и отидохме при един продавач на вино в малка тъмна стая, където нямаше никой. Аз бях уморена, беше ми топло и докато те пиеха подсладено вино от една купа, трябва да съм заспала.

Когато се събудих, беше почти тъмно, а помощницата я нямаше.

Попитах човека къде е. Той ми каза, че ако искам, ще отидем да я намерим. Последвах го. Имаше много хора по тротоарите, бараките бяха осветени и всички музики свиреха. Той ме хвана за ръка и ме накара да вървя много бързо, като ме дърпаше.

Скоро излязохме от тълпата. Вървяхме по много широк път, ограден от двете страни с редици от дървета. Вече почти нямаше светлини — само тук-таме някоя къща.

Започна да ми става страшно. Човекът усети, че се дърпам вече по-силно. Предложи ми да ме носи — аз отказах. Поиска да ме прегърне — аз извиках. В това време минаваха войници и се спряха.

— Защо викаш? — рече той. — Нали отиваме при майка ти?

Тръгнах отново. Пътят ми се струваше много по-дълъг, отколкото на идване, а освен това не ми беше познат. Минахме край големи мрачни стени, покрай една голяма врата, пред която стояха войници на пост, и навлязохме в гора, която изглеждаше безкрайна. Аз съвсем се изплаших и се спрях.

— Ще вървиш ли, проклета чумо? — рече човекът с дебелия си глас. — Или искаш аз да те оправя?

Нямаше минувачи, той ме дърпаше много силно и аз го следвах плачешком. Ех, ти разбираш, аз нямах дори пет години, не бях смела, а освен това мислех за мама.

Не знам колко време ме е карал да вървя така, но бях много изморена, когато забелязахме светлините на едно село. В началото на селото на някакъв площад, срещу стената, която образуваше гората, имаше коли на цирк. Влязохме в една от тези коли. Посрещна ни жена без крака, която пиеше ракия.

Той й каза тихо нещо на ухото и двамата дълго ме гледаха.

— Не виждаш ли — каза жената, — че има белег на бузата?

Този белег беше розова бенка на мястото, където сега имам малка дупчица.

— Нищо — рече човекът, — лесно ще го махнем.

Страхът ме завладя отново и аз попитах къде е мама.

— Тя ще дойде утре сутринта, сърчице мое — каза жената. — Днес трябва да си много послушна и да си легнеш.

— Може би е гладна? — каза човекът.

— Е, добре, ще му дадем да яде, ах, миличкото!

Тогава именно забелязах, че жената няма крака.

Тя ходеше, като се въртеше, и се опираше на ръцете си. Това ме учуди много и съвсем не ме успокои. Но тъй като тя ми даде хубави неща за вечеря, сготвени с много едър грах, аз се нахраних отлично.

— Много е мила малката! — каза старата жена, виждайки, че лапам граха без сол и без масло. — Не е мъчна за хранене!

Разбира се, тя не знаеше, че за мен това беше безподобно удоволствие, което вкъщи ми беше забранено. Тъй като често боледувах, лекарят ми позволяваше само печено месо.

— Сега трябва да си легнеш — каза тя, когато свърших.

И жената дръпна една завеса, направена от платно за дюшек, която закриваше вътрешната част на колата. Там имаше две легла.

Наистина беше много забавно да си легнеш в кола. Бързо заспах.

Когато се събудих, стори ми се, че леглото се люлее. Помислих, че сънувам, но действително се клатех ту надясно, ту наляво и долавях шум от дрънкулки и вериги. Над леглото ми имаше малко прозорче, през което влизаше светлина. Застанах на колене и погледнах: едва се разсъмваше, а дърветата се нижеха пред прозореца. В далечината над една ливада се забелязваше река. Разбрах, че стаята и леглото ми се движат и изведнъж се опомних. Започнах да викам: „Мамо, мамо!“.

Един дебел непознат глас ми отговори:

— Ние отиваме при нея.

Но аз изпитвах голям страх и завиках по-силно.

Тогава някакъв мъж, когото още не бях виждала, влезе в колата. Той беше едър и главата му, покрита с полицейска шапка, опираше чак в покрива.

— Ако викаш, ще те убия! — каза той.

Можеш да си представиш какъв вик нададох тогава. Мъжът се приближи към мен с протегнати ръце. Помислих, че ще ме удуши, и се опитах да викам още по-силно.

Веднага щом той излезе, потърсих дрехите си, за да се облека, но не ги намерих, и тъй като не смеех да се обърна към когото и да било, останах в леглото. Колата се движеше бавно ту по паваж, ту по пясък. През прозореца виждах, че минаваме през села. Най-после тя спря и безкраката жена влезе при мен.

— Мама! Къде е мама? — я попитах аз.

— Още малко, сърчице мое — отговори ми жената.

Тя говореше кротко и това ме насърчи.

— Бих искала да стана.

— Точно това исках да ти предложа. Ето ти дрехите.

И тя ми показа една грозна рокля.

— Това не е моята рокля!

— Трябва да облечеш тази!

Искаше ми се да се противопоставя и да разкъсам на парчета тая дрипа, но жената без крака ме погледна така вразумително, че се подчиних.

След като облякох отвратителната рокля, колата спря и жената без крака ми каза, че мога да сляза. Бяхме сред голяма равнина и на всички страни наоколо, докъдето стигаше погледът ми, се виждаха само зелени поля. Човекът с полицейската шапка беше запалил на пътя огън, а върху него на три пръта, събрани на сноп, висеше гърне. Бях много гладна и се зарадвах като чух, че то къркори.

Безкраката жена беше останала в колата. Мъжът отиде да я вземе на ръце и я свали на пътя.

— Белегът — каза тя, като ме гледаше.

— Виж ти! Наистина щях да забравя!

Тогава лошият човек ме взе между краката си и като ме притискаше към себе си, така здраво хвана ръцете ми, че вече не можех да се мръдна. Безкраката повдигна главата ми с едната си ръка, а с другата, в която държеше отворени ножици, отряза малката бенка на бузата ми.

Кръвта бликна, напълни устата ми, намокри роклята ми. Помислих, че искат да ме убият, и започнах да надавам ужасни писъци като същевременно се опитвах да хапя. Без да се смути, тя постави на бузата ми нещо, което ме изпари, и кръвта спря.

— Пусни я сега! — каза тя на мъжа.

Жената мислеше, че ще бягам. Как не! Аз скочих върху й и почнах да я удрям с всичките си сили. Мисля, че жената щеше да ме удуши, ако мъжът не ме беше взел и хвърлил в колата, където ме затвори.

Държаха ме там целия ден без ядене. Едва вечерта отвориха вратата. С първата си дума попитах за мама.

— Тя умря — рече безкраката.

През всичкото време, докато стоях затворена, бях размишлявала.

— Това не е вярно, мама не е умряла, а ти си крадла!

Тя започна да се смее и това ме вбеси.

Останах с безкраката и мъжа с полицейската шапка около три седмици или един месец. Те си мислеха, че ще ме опитомят с глад, както се опитомяват животните, но не успяха да го постигнат. За да ми дадат да ям, правех каквото искаха, а след като се нахранех, не правех вече нищо. Безкраката знаеше добре, че никога няма да й простя операцията, която тя направи на бузата ми, и понякога дори казваше, че я е страх от мене, че аз съм способна да я пробода с нож.

Бяхме пристигнали в една страна, чието име не знам, но където на хляба казваха „брод“ и където имаше много реки. Тогава, виждайки, че не могат да извлекат нищо от мен, те ме продадоха на един слепец, който не беше по-сляп от теб, но се преструваше, че е загубил очите си, за да проси.

Трябваше да стоя по цял ден на някакъв мост и да протягам ръка. За щастие, слепецът имаше къдраво кученце и вечер вкъщи можех да си играя с него, иначе бих умряла от мъка.

Аз нямах никаква склонност да прося и тъй като не желаех да досаждам на хората, които не ми даваха нищо, като вървя подире им и плача, всеки ден ядях бой. Като му омръзна да ме бие, слепецът ме препродаде на едни пътуващи музиканти, за да събирам парите, докато те свирят.