Малкият моряк

Тълпата затропа с крака от удоволствие, после, когато вълнението се поуталожи, той продължи:

— Следователно, ако аз не бях предрешен като генерал, вместо да бъдете тук пред мен и да ме гледате със зяпнали уста и ококорени очи, щяхте да продължите по пътя си. Но аз познавам хората и знам с какви глупости трябва да се подхванат. Ето, ходих чак в Германия, за да намеря тези двама бележити музиканти, които вие виждате тук, наех в моята трупа прочутия Филас, чиято глава, предполагам, ви е известна, ето тук Ла Буйи, а накрая и чудния Кабриол, за когото няма да кажа нищо, защото вече го чухте. И тъй, вие се спирате, любопитството ви е възбудено и се питате: „Какво ли ще ни покаже този?“. Моля, господа музиканти, малко музика!

И сега, дума по дума, бих могъл да повторя тази реч, която той променяше според селището и според слушателите — така дълбоко е запечатана тя в паметта ми. Странно е как някои безсмислици могат да се вдълбаят в някой мозък, когато е тъй мъчно да се запомнят дори полезни неща.

Този ден обаче аз чух ясно само първата част. Димът на пурата така бе замаял главата ми, че когато влязох в бараката, бях съвсем затъпял и още малко ми оставаше да припадна. Според ролята, която ми бе поверена, трябваше да отварям клетките, когато Диелет излезе на манежа.

Видях я да идва към мен като през мъгла. В едната си ръка държеше камшик, а с другата пращаше целувки на публиката. Хиените се въртяха в клетките си с бавна и тромава стъпка, а лъвът, с опряна върху лапите глава, изглеждаше, като че ли спи зад своите решетки.

— Роб, отвори вратата! — каза тя.

И влезе. Но лъвът не се помръдна. Тогава с малките си ръце тя хвана двете му уши и ги изтегли нагоре с всичките си сили, за да повдигне главата му. Той не шавна. Нетърпението я обхвана и тя го шибна с камшика по плешката. Тогава, сякаш бе тласнат от пружина, лъвът се изправи на задните си лапи, надавайки такъв страхотен рев, че аз почувствах краката ми да потреперват. Като се прибави замайването от тютюна, който беше причина всичко в мен и около мен да се върти, съвсем ми прилоша и аз паднах на земята.

Само ловък човек като Лаполад знаеше да използва и най-малките случки.

— Виждате ли каква е жестокостта на този звяр? — извика той. — Дори ръмженето му кара децата от собствената му страна да припадат!

Прилошаването ми беше очевидно за всички, а публиката, съвсем уверена, че това не беше предварително подготвена сцена, избухна в дълги аплодисменти, докато Кабриол ме изнасяше на ръце, за да ме хвърли като вързоп дрипи зад бараката.

Останах там през време на цялото представление в ужасни страдания, неспособен да направя и най-малкото движение, обаче чувствителен към всичко, което ставаше около мен — към ръмженето на лъва, виковете на хиените и ръкоплясканията на публиката.

После чух тропота на тълпата, която излизаше, а няколко мига след това усетих как някой ме дърпа за ръката. Беше Диелет. В ръката си държеше чаша.

— Дръж, изпий това! — каза тя. — Подсладена вода е. Глупаво е да се страхуваш за мен, но както и да е, ти си добро момче.

Това бяха първите думи, които тя ми отправяше след влизането ми в трупата: тази проява на симпатия ми подейства добре. Почувствах се по-малко самотен, Филас и Ла Буйи се бяха съюзили, за да ме разиграват по всички възможни начини, и аз бях щастлив да срещна една другарка.

На другия ден поисках да й благодаря, но тя ми обърна гръб, без да ме изслуша и нито ми продума повече, нито ме погледна. Трябваше да се откажа от мисълта за приятелство. И тъй като този живот, при който ритниците валяха като град, започваше да ми дотяга и аз започвах да намирам, че като се грижех за конете и чистех клетките на животните през деня, а през нощта ставах негър съм се отплатил достатъчно за лошия платнен панталон и ризата, които ми бяха дали, реших да напусна кервана, за да продължа пътя си към Хавър.

Нещастната ми майка! Нима я бях напуснал, за да остана с тези циркаджии! О, ако можеше да ме види! Ако знаеше истината!

Лятото минаваше. Нощите ставаха студени, дните често биваха дъждовни. Скоро щеше да стане невъзможно да се спи под звездите на полето. Трябваше да се бърза, още повече, че напускайки Гибрей, ние щяхме да слезем към Лоара и по този начин да се отдалечим от Хавър.

И тъй като не исках да рискувам и да тръгна, без да съм предвидил всичко, започнах да събирам коричките, които можех да отделя, и да употребявам свободното си време, за да си направя обувки от горната част на едни стари ботуши. Планът ми беше готов. Първата нощ, през която дружината щеше да пътува, аз щях да избягам.

В навечерието на определения за заминаване ден още правех обувките си, когато Диелет ме изненада.

— Ти искаш да избягаш! — каза тихо тя.

Направих движение, за да я прекъсна.

— Дебна те от десет дни — продължи Диелет. — Ти имаш запас от хляб под сандъка за овес, а това не е току-тъй. Но не се страхувай, аз няма да те издам и ако искаш, ще избягам с теб.

— Искаш да оставиш баща си? — отвърнах с глас на човек, който знае какво значи да напуснеш родителите си.

— Баща ми! — рече тя. — Тези хора не ми са ни баща, ни майка. Но тук може да ни изненадат. Иди да ме почакаш в укрепленията. Ще гледам да дойда. Да, ти си добро момче. Ще ми помогнеш и аз също ще ти помогна.

Повече от два часа се разхождах из рововете, без да я видя да идва, и вече започвах да мисля, че се е пошегувала, когато тя се зададе.

— Ела да се скрием долу под леските — каза Диелет, — не трябва да ни видят заедно, за да не се усъмнят в нещо.

Последвах я и когато потънахме в гъсталака от лески и елхи, напълно скрити за всеки поглед, тя се спря.

— Преди всичко трябва да ти разкажа историята си. Това ще те накара да разбереш защо искам да избягам — каза Диелет.

Макар да бяхме на еднаква възраст, когато ми говореше, тя имаше авторитетния тон на голям човек, който приказва с дете, и аз не разбирах защо, бидейки толкова уверена, тя имаше нужда от помощта на такова просто дете като мен. Но тъй като изпитвах към нея чувство на жива симпатия и най-вече понеже тя знаеше тайната ми, не се противопоставих и веднага влязох в ролята са на довереник.

— Лаполад не ми е баща — продължи Диелет. — Баща си аз не познавам, защото той умрял още когато съм била бебе. Майка ми продаваше галантерия в Париж на една улица до халите. Не си спомням дори името на улицата, където живеехме. Всичко, което помня, е, че мама беше хубава млада жена с дълги руси коси — толкова дълги, толкова дълги, че сутрин, когато играехме с брат ми върху нейното легло, можехме да се скрием отдолу като под храсталак.

Тя ни обичаше много, винаги ни целуваше и никога не ни биеше. Брат ми беше малко по-голям от мен. Казваше се Йожен. По нашата улица минаваха много коли. Сутрин по паважа оставаха купчини зеле, моркови, всички видове зарзават и от прага на вратата, насреща, до високата черква се виждаше хубав позлатен часовник. Отгоре си той имаше малка кула, а върху кулата големи черни ръце, които през целия ден се движеха ту насам, ту натам. Когато миналата година разправих за всичко това на един палячо от трупата на Масон, който идваше от Париж, той ми каза, че това е черквата „Св. Евстатий“ и че тези големи черни ръце са телеграф.

Тъй като мама работеше през целия ден, тя почти никога не излизаше с нас, а ни пращаше на разходка с една нейна помощница. Един ден (трябва да е било през лятото, защото беше топло и имаше много прах по улицата) ме заведоха на панаира на мастакулките. Това е панаир, който става при престолната градска врата. Трябва да си чул да се говори за него, откакто си в трупата. Не си спомням защо брат ми не беше с мен, но както и да е, той си беше останал вкъщи.

Тогава за първи път видях акробати и много се забавлявах. Исках да вляза във всички бараки, но помощницата на мама нямаше пари, а аз имах само четири су, които ми бяха дадени, за да си купя сладки. Тя ги взе и ние влязохме в една циркова барака.