-->

Малкият моряк

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Малкият моряк, Мало Ектор-- . Жанр: Классическая проза. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Малкият моряк
Название: Малкият моряк
Дата добавления: 16 январь 2020
Количество просмотров: 345
Читать онлайн

Малкият моряк читать книгу онлайн

Малкият моряк - читать бесплатно онлайн , автор Мало Ектор
Малкият Ромен Калбри е син на моряк. Често слуша от баща си вълнуващи истории за приключения в далечни земи и мечтае да тръгне на път по море. Иска да стане като чичо си Жан, издигнал се от обикновен войник до генерал в индийско царство. Но за малкия моряк истинските приключения тепърва предстоят…   Хектор Мало (1830–1907) е юрист по образование. Автор е на няколко романа, от които най-известни са „Малкият моряк“ (1869) и „Без дом“ (1876). Увлекателният им сюжет и незабравимите герои ги превръщат в любимо четиво на децата от цял свят.

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

1 ... 14 15 16 17 18 19 20 21 22 ... 37 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:

С този занаят тя спечелила много пари и те съблазнили Лаполад. Той притежаваше само таланта си на кресльо, но този талант беше забележителен. Никой друг в цирка не умееше да държи пред вратата такива неотразими шарлатански речи. Неговата известност се равняваше с тази на Манжен и на Тюркетен. Силната борделезка и той се бяха съюзили и заедно бяха купили една менажерия, която през първите години съперничела с менажерията на прочутия Юге дьо Масини. Но това, което беше силата на Лаполад — устата му — беше и неговата слабост. Тя му струваше скъпо, защото той пиеше и ядеше като ламя.

Няколко зле гледани и зле хранени животни умрели. Други били продадени. И при моето постъпване в трупата тя се състоеше вече само от един стар лъв, две хиени, една змия и един обучен кон, който денем теглеше колата, а вечер показваше кое е най-глупавото лице от присъстващите.

На вечерята се запознах с човешкия персонал. Освен господин и госпожа Дьо Лаполад той включваше Кабриол, палячото, Дьо ла Буйи, второто дете, което бях видял и което наричаха Филас, двама германци, единият от които на име Херман свиреше на кларнет, а другият — Каролус, биеше тъпана, и накрая знаменитата Диелет, която беше момиченце на единадесет-дванадесет години, наглед крехко и нервно, с големи сини като зеленика очи.

Макар и обикновен прислужник, аз бях допуснат на масата на тези прочути личности.

Думата „маса“ не е може би много точна, за да означи онова, върху което бе сложена трапезата. То беше дълъг и широк сандък от бяло дърво, който заемаше средата на колата. Той изпълняваше тройна служба: вътре се прибираха костюмите, над него по време на ядене се поставяха чиниите, а нощем, с един дюшек отгоре, той се превръщаше в легло за Диелет. Около този сандък бяха поставени в права линия други два, но по-тесни. Това бяха пейките за трупата, защото само господин и госпожа Лаполад имаха столове.

Подредено така, това първо помещение на колата имаше все още добър вид. Дори много парижки жилища нямат такава голяма трапезария. Двукрила стъклена врата водеше навън, а през две малки прозорчета, украсени с червени пердета, се виждаха дърветата по пътя.

Трябваше отново да разкажа историята си, но не им казах за мама и чичо, като премълчах и името на родното си място. Когато стигнах до случката с полицая, Диелет каза, че съм хапльо и че на мое място тя би се забавлявала добре. Двамата музиканти одобриха това самохвалство, но не с думи — те никога не говореха, а с три избухвания, и то в унисон на онзи ужасен смях, който притежават само баварците.

Когато привършихме вечерята, на небето още блещукаше светлина.

— Хайде, деца — каза Лаполад, — да използваме светлината, която остава, за да се поразкършим, та да не ни ръждясат мускулите.

И той се намести отвън на колата, където Диелет му донесе запалената лула, докато Филас и Ла Буйи свалиха върху тревата на пътя малка кутия с капак. Тогава Филас съблече дрехата си и след като изпъна ръцете и краката си, след като разтърси главата си, като че ли искаше да се освободи от нея, вдигна капака и се пъхна в кутията, където изчезна. Останах смаян, защото тя беше толкова малка, че аз не бих се осмелил да поставя в нея дори едногодишно дете.

Сега беше редът на Дьо Ла Буйи, но въпреки всичките си усилия той не можа да изчезне в кутията. От високото си място Лаполад силно го шибна с камшика по раменете.

— Пак си ял много — каза той. — Утре ще ти определя дажба.

После, обръщайки се към мен, добави:

— Хайде! Сега си ти!

Направих три или четири крачки назад, за да остана извън обсега на камшика.

— Там вътре ли? — попитах аз.

— Не още, моето момче, сега ни покажи само какво можеш. Прескочи този трап!

Лаполад остана доста доволен и заяви, че бих могъл да имам успех на трапеца.

Първата кола беше на господарите, втората на животните. Третата служеше за спалня на трупата и за склад на вещите. Тъй като вътре нямаше легло за мен, дадоха ми два снопа слама и аз си постлах на земята.

Въпреки че сега леглото ми беше по-добро, отколкото предишните нощи, дълго не можах да заспя. Светлините угаснаха, шумът утихна. Скоро в дълбоката тишина на нощта остана само шумът от конете, завързани за колите, които подръпваха оглавника, за да отскубнат от прашната трева по пътя. Сегиз-тогиз от менажерията долиташе мощното дишане на лъва, който въздишаше така жално, като че ли мълчанието и горещината на тази лятна нощ му бяха напомнили африканските пустини. От време на време чувах също как опашката му се удряше нетърпеливо по хълбоците, като че ли в потиснатата му воля припламваше проблясък на смелост, която му говореше за бунт и за свобода.

Той беше в здраво затворена клетка. Аз бях съвсем на открито. Мина ми през ума да се възползвам от това и да продължа пътя си. Но така щях да отнеса дрехите, дадени ми от Лаполад. Беше все едно да ги открадна. Тогава реших да послужа на новия си господар. Най-после той нямаше да бъде по-жесток от чичо ми, а в деня, когато работата ми щеше да изплати онова, което му дължах, щях да бъда свободен.

Керванът отиваше във Фалезия, на панаира в Гибрей. Там именно видях за първи път Диелет да влиза в клетката на лъва и чух Лаполад да държи своята самохвална реч.

Костюмите бяха извадени от сандъците. Над трикото си Диелет беше облякла сребърна рокля, обшита със златни люспици, а на главата си беше поставила венец от рози. Двамата другари Филас и Ла Буйи представяха червени дяволи. Германците бяха облечени като полски копиеносци с пера, които им падаха над очите. Мене ме боядисаха като негър. Ръцете до лактите и главата ми до гърдите бяха черни — представлявах африкански роб, дошъл от пустинята с лъва, и ми беше забранено да произнасям каквото и да било на френски. На всички запитвания трябваше да се задоволя да отговарям с усмивка, като показвам зъбите си.

Ако ме видеше предрешен така, дори майка ми не би ме познала. Именно това желаеше и Лаполад, който не беше сигурен дали в тълпата няма да се намери някой от нашия край.

От два часа ние вдигахме такава врява, че тя можеше да подлуди и глухите. Кабриол бе свършил номера си, а Диелет беше вече танцувала с Ла Буйи, когато Лаполад се появи на естрадата в костюм на генерал. Тълпата, която забавлявахме, беше голяма.

Очите ми бяха напълно заслепени от белотата на памучните бонета, които покриваха всичките нормандски глави, протегнати към нас. Генералът направи знак, музиката спря.

Тогава, навеждайки се към мен, той ми подаде пурата, която щеше да пуши, и ми каза:

— Подръж я, додето говоря!

Аз го гледах изумен, когато получих отзад един ритник.

— Какъв глупак бил тоя арапин там! — извика Кабриол. — Господарят му предлага пура, а той си свива устата.

Публиката благоволи да намери тази шега много смешна и аплодирайки, избухна в смях.

Никога не бях пушил. Дори не знаех дали трябва да се всмуква или да се духа, но не беше време да влизам в обяснения. Кабриол ми дръпна с една ръка брадата, а с другата ми повдигна носа и Лаполад бързо постави пурата си в отворената ми уста. Навярно гримасите ми са били много комични, защото селяните умираха от смях.

Генералът вдигна украсената си с пера шапка и настъпи тишина.

— Вие виждате пред вас — каза той — прочутия Лаполад. Кой е Лаполад? Тоя шарлатанин, облечен като генерал? Той самият. И защо, питате се вие, такъв знатен човек се облича по такъв смешен начин? За да ви се хареса, господа, и защото, ако всички вие, взети поотделно, сте честни хора, събрани като публика, сте само глупци.

Тълпата се размърда неодобрително и се чу мърморене.

Без да губи увереност, Лаполад взе пурата си, всмукна няколко пъти, а после, за мое голямо отчаяние и отвращение, отново я постави между устните ми и продължи:

— Ей! Вие там долу! Вие, господине, да, мъжът с шапката с перото и с червения нос, защо мърморите? Защото казах, че у вас сте си честен човек, а тука — глупак? Е, добре, извинявайте! У вас вие сте смешник, а тук сте хитрец.

1 ... 14 15 16 17 18 19 20 21 22 ... 37 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название