Првото правило на магьосника

Повече не се опитваше да не се отпуска на китките си, отпусна се на една страна не на себе си. Помисли си, че е спряла за малко, но болката от стореното досега беше толкова силна, че Ричард не беше сигурен в предположението си. Потта в очите му го ослепяваше; потта, стичаща се в раните, му причиняваше пареща болка.

Когато главата му малко се проясни, тя се върна, приближавайки се отзад. Той се подготви за онова, което знаеше, че ще последва. Тя обаче го сграбчи за косата и дръпна главата му назад.

— А сега, кученцето ми, ще ти покажа нещо ново. Ще ти покажа онази господарка, която съм в действителност. — Дръпна главата му още по-назад, здраво, докато болката накара мускулите на врата му да се стегнат, за да устоят на натиска. Допря Агиел до гърлото му.

— Престани да се съпротивляваш или ще го прережа.

Кръв се стичаше в устата му; той отпусна мускулите на врата си, позволявайки й да дърпа колкото си иска.

— А сега, кученцето ми, ме слушай много внимателно. Ще пъхна Агиел в дясното ти ухо. — Ричард почти се задави от ужас. Тя дръпна главата му, за да го накара да престане. — Това е различно от всичко останало. Боли много повече. Но ти ще трябва да направиш точно каквото ти казвам. — Устата й беше точно до ухото му; тя му шептеше като на любовник. — Някога, когато имах сестра Морещица, и двете пъхахме своите Агиел едновременно в ушите на някого. Той надаваше такъв вик, какъвто няма никъде. Звукът му е опияняващ. Само като си помисля за това и тръпки ме побиват. Но, от друга страна, това убива. Така и не успяхме да използваме два Агиел едновременно по този особен начин, без да убием човека. Продължавахме да опитваме, но те винаги умираха. Радвай се, че аз съм твоя господарка; има такива, които още опитват.

— Благодаря ви, Господарке Дена — той не знаеше за какво точно й благодари, но не му се щеше тя да прави заплануваното.

— Внимавай — прошепна остро тя. Гласът й отново придоби мек оттенък. — Когато правя това, не бива да мърдаш. Мръднеш ли, то ще повреди вътрешностите ти. Няма да те убие, но ще предизвика безвъзвратно инвалидност. Някои от онези, които мръдват, ослепяват, други никога повече не могат да мърдат едната половина на тялото си, трети не могат да говорят, или пък да ходят. При всички положения у този, който мръдне, нещо се поврежда. Аз искам ти да останеш напълно функционален. Морещиците, които са по-жестоки от мен, не предупреждават кученцата си да не мърдат, просто го правят, без да им кажат нито дума. Така че виждаш ли? Не съм толкова жестока, колкото си мислиш. И въпреки това малцина от онези, на които го прилагам, успяват да не помръднат. Дори и да ги предупреждавам, те въпреки това подскачат, а после остават осакатени.

Ричард не можа да се въздържи да не заплаче.

— Моля ви, Господарке Дена, моля ви, не го правете, моля ви.

Чувстваше дъха на усмивката й. Тя прокара влажния си език през ухото му, целувайки го.

— Но аз го искам, кученцето ми. Не забравяй, не се движи, стой спокойно.

Ричард стисна зъби, но нищо не можеше да го подготви за това. Почувства се така, сякаш главата му се е превърнала в парче лед, разтрошено на хиляди парчета. Заби нокти в дланите си. Заедно с всичко останало на парчета се разлетя и чувството му за време. Потъна в една загубена земя на вечната агония без начало и край. Всеки нерв по тялото му го пробождаше с остра, изпепеляваща болка. Нямаше никаква представа колко дълго е държала Агиел в ухото му, но когато го махна, каменните зидове заехтяха от крясъците му.

Когато най-после се отпусна, тя целуна ухото му и без да диша, прошепна в него.

— Това беше направо превъзходен крясък, кученцето ми. Никога не съм чувала по-добър. Освен предсмъртния крясък, разбира се. Справи се отлично, кученцето ми, не помръдна дори инч. — Тя нежно целуна врата му, а след това още веднъж ухото му. — Да опитаме ли и от другата страна?

Ричард увисна на белезниците. Нямаше сили дори да заплаче. Тя силно дръпна главата му назад и се премести от другата му страна.

Когато най-после приключи с него и откачи веригата, той се строполи на пода. Не мислеше, че е способен дори да се помръдне, но когато тя му направи знак с Агиел, само видът му го накара да направи каквото тя иска.

— Това е всичко за днес, кученцето ми. — Ричард си помисли, че ще умре от радост — Ще отида да поспя малко. Днес имахме непълен ден; утре ще се обучаваме цял ден. Ще можеш да се убедиш, че за цял ден боли повече.

Ричард беше прекалено изтощен, за да мисли за следващия ден. Искаше само да легне. Дори каменният под щеше да му се стори най-прекрасното легло на света. Той го погледна с копнеж.

Дена донесе стола, взе веригата, която висеше от яката му и я закачи за желязната кука на гредата. Той я гледаше объркан, твърде изтощен, за да се опита да си представи намерението й. Когато свърши, тя се запъти към вратата. Ричард установи, че веригата беше твърде къса, за да може да легне на пода.

— Господарке Дена, а аз как ще спя?

Тя се обърна и му се усмихна снизходително.

— Да спиш? Не си спомням да съм ти казвала, че ти е разрешено да спиш. Сънят е привилегия, която трябва да си спечелиш. А ти не си го направил. Не си ли спомняш тази сутрин, когато нарисува онази отвратителна картина, в която ме убиваш с меча си? Не помниш ли, че ти казах, че ще съжаляваш за това? Лека нощ, кученцето ми.

Тя тръгна да излиза, но се обърна отново.

— И ако само си помислиш да откачиш веригата от куката и да се оставиш да загубиш съзнание от болка… Аз не бих опитала, ако бях на твое място. Промених магията. Повече няма да можеш да губиш съзнание. Свалиш ли веригата, или пък ако случайно паднеш и това откачи веригата, няма да съм тук, за да ти помогна. Ще бъдеш сам самичък цяла нощ с болката. Мисли за това, ако ти се доспи.

Тя се обърна на пети и излезе, като отнесе факлата със себе си.

Ричард стоеше в мрака и плачеше. След известно време се накара да престане да си мисли за Калан. Това беше нещо приятно, което Дена не можеше да му отнеме. Поне не тази нощ. Стана му по-добре, като си помисли, че тя е в безопасност, че около нея има хора, които могат да я защитят. Зед и Чейс, а скоро и войската на Майкъл. Представи си къде ли е тя сега, някъде, където са си направили бивак, точно сега седи със Сидин и Рейчъл и се грижи за тях, разказва им приказки, разсмива ги.

Той се усмихна на мисления образ в съзнанието си. Вкуси от спомена за нейната целувка, от допира на тялото й до неговото. Дори да не беше с нея, тя пак можеше да го накара да се усмихва, правеше го щастлив. Онова, което се случваше с него, беше без значение. Тя е в безопасност. Само това е важно. Калан и Зед, и Чейс са в безопасност, и последната кутия е у тях. Мрачният Рал ще умре, а Калан ще живее.

След като всичко вече свърши, какво значение имаше онова, което става с него? Той можеше и да умре. Дена или Мрачният Рал щяха да се погрижат за това. Дотогава просто трябваше да понася болката. Можеше да се справи. Какво значение има? Нищо от онова, което Дена правеше с него, не можеше да се сравни с болката, която изпита при мисълта, че не може да бъде с Калан. Жената, която обича. Жената, която обича и която ще избере друг.

Радваше се, че ще умре, преди това да стане. Може би можеше да направи нещо, за да ускори нещата; очевидно не се искаше много, за да ядоса Дена. Ако следващия път, когато тя постави Агиел в ухото му, той мръдне, щеше да остане инвалид за цял живот; тогава може би нямаше да й е необходим повече. Може би тя щеше да го убие. Никога не се бе чувствал толкова самотен.

— Обичам те, Калан — прошепна той в мрака.

Както Дена му беше обещала, следващият ден беше още по-ужасен. Тя изглеждаше добре отпочинала и с нетърпение очакваше да вложи част от енергията си, за да пречупи духа му. Той знаеше, че има едно нещо, което е под негов контрол, изборът му. Чакаше отново да пъхне Агиел в ухото му, за да може той да мръдне главата си с всичка сила и да се осакати, но тя така и не го направи, сякаш беше надушила намеренията му. Това му даде искрица надежда; нещо, което сам я бе накарал да направи. Да не използва Агиел по този начин. Тя не владееше изцяло нещата, както сама си мислеше; той все още можеше да я накара да направи нещо по негов избор. Тази мисъл му даде сили. Мисълта, че е заключил чувството си за самоуважение, достойнството си в тайната стая, му даде възможност да направи необходимото. Оставяше се да прави, каквото тя пожелае, когато тя пожелае.