Првото правило на магьосника

— Стани — сякаш прочела мислите му, тя каза тихо: — Ако си решил да сложиш край на службата си като мое кученце, размисли отново. Магията няма да ти позволи, също както пречи да отместиш веригата от там, където съм я оставила. — Ричард примигна вдървено срещу нея. — Няма начин да избягаш от мен, дори и чрез смъртта. Ще бъдеш мой дотогава, докато реша да те оставя да живееш.

— Няма да е задълго, Господарке Дена. Мрачният Рал ще ме убие.

— Може би. Но дори и така да е, това ще стане само след като му кажеш каквото иска да знае. Това, което искам от теб, е да отговориш на въпросите му, а ти ще го направиш без капка колебание — кафявите й очи бяха твърди като стомана. — Може да не ми вярваш точно в този момент, но нямаш никаква представа колко съм добра в обучението на хора. Досега не съм се проваляла нито веднъж в прекършването на нечий дух. Ти може да си мислиш, че ще си първият, но съвсем скоро ще ме молиш за това да ми доставиш удоволствие.

Първият ден при нея още не беше свършил, а Ричард вече беше убеден, че е готов да направи почти всичко, което тя пожелае. Оставаха още седмици обучение. Ако би могъл да си пожелае да умре в същия този миг, би го направил. Най-лошото беше, че знаеше, че тя е права; нямаше начин да я спре. Ричард зависеше от нейната милост, а не мислеше, че у нея тя е в изобилие.

— Разбирам, Господарке Дена. Вярвам ви. — Сладката й усмивка го постави пред необходимостта да помисли колко хубава е плитката й.

— Добре. А сега си свали ризата. — усмивката грейна на лицето й, когато срещна объркания му поглед и видя как започва да разкопчава ризата си въпреки всичко. Тя вдигна Агиел пред очите му. — Време е да ти покажа всичко, на което е способен Агиел. Ако ризата остане на теб, ще подгизне от кръв и няма да мога да намеря свежо петънце по теб. Ще видиш защо облеклото ми е в такъв цвят.

Той измъкна края на ризата си. Дишаше тежко, почти изпаднал в паника.

— Но, Господарке Дена, къде сгреших?

Тя положи ръка на лицето му и го погледна с подигравателна загриженост.

— Нима не знаеш? — Той поклати глава, преглъщайки буцата в гърлото си. — Остави се да бъдеш хванат от една Морещица. Трябваше да убиеш всичките ми хора с меча си. Беше много впечатляващ, докъдето можа да стигнеш. След това трябваше да се опиташ да ме убиеш с ножа си или с голи ръце, когато бях уязвима, преди да овладея магията ти. Не биваше да ми даваш шанс да ти отнема контрола върху магията. Не трябваше да я използваш срещу мен.

— Но защо трябва да използвате Агиел срещу мен сега?

Тя се изсмя.

— Защото искам да ти дам урок. Да се научиш, че мога да направя каквото си поискам, че няма никакъв начин да ми попречиш. Трябва да научиш, че нямаш абсолютно никаква надежда, че ако се радваш дори на минутка без болка, то е защото аз така съм решила. А не ти — усмивката се изпари от лицето й. Тя се приближи до масата, върна се с белезници, свързани с верига. — А сега. Имаш един проблем, който ме отегчава. Продължаваш да падаш. Ще трябва да направиш нещо по тоя въпрос. Сложи това.

Тя му хвърли белезниците. Той с мъка овладя дишането си, докато щракваше всяка от двете около треперещата си китка. Дена примъкна стола до една греда и го накара да застане под нея. Качи се на стола и се опита да закачи веригата за една желязна кука.

— Изправи се. Не стига. — Той трябваше да се повдигне на пръсти и да се изпъне, за да може тя да закачи веригата на куката. — Така — усмихна се накрая. — Сега вече няма да имаме повече проблеми с падането.

Ричард увисна на веригата, опитвайки се да овладее ужаса си, железните обръчи се впиваха в китките му поради собствената му тежест. И преди знаеше, че няма никакъв начин да й попречи да направи каквото е решила, но този път беше различно. Това увеличи чувството му за безпомощност, накара го да осъзнае с още по-голяма яснота, че няма как да й се опре. Дена си сложи ръкавиците и го обиколи няколко пъти, като потупа Агиел с ръката си, за да удължи мъчителното му безпокойство.

Да го убият при опита да попречи на Мрачния Рал — тази цена Ричард беше готов да плати. Това тук беше различно. Смърт без умиране. Живееща смърт. Отказваше му се дори честта да отвърне на удара. Знаеше как боли от Агиел; нямаше нужда тя да му показва повече. Правеше го само за да унижи гордостта му, достойнството му. Да го пречупи.

Дена почукваше с Агиел по гърдите и гърба му, без да спира да обикаля. Всяко докосване беше като кама, забиваща се в тялото му. Всяко докосване го караше да крещи от болка и да се гърчи на веригата; а знаеше, че тя все още не е започнала истински. Първият ден все още не беше свършил, а следваха още много. Изкрещя безпомощно.

Ричард си представи чувството си за собствено аз, достойнството си като нещо живо, видя го в мислите си. Представи си стая. Стая, в която не можеше да проникне нищо, никаква болка. Постави достойнството си, самоуважението си вътре в тази стая и заключи вратата. Никой не можеше да вземе ключа от тази стая. Нито Дена, нито Мрачният Рал. Само той. Ще понесе онова, което ще последва, колкото време трябва без чувството си за чест. Ще направи всичко, което трябва, а някой ден ще отключи вратата и отново ще бъде самият той, пък дори било то и само в смъртта. Но засега оставаше неин роб. Засега. Но не завинаги. Някой ден това ще свърши.

Дена взе лицето му в двете си ръце и го целуна силно. Толкова силно, че разцепената му устна запулсира и той усети пронизваща болка. На нея явно целувката й доставяше по-голямо удоволствие, когато беше сигурна, че го боли. Тя отдели лицето си от неговото, очите й бяха широко отворени от удоволствие.

— Започваме ли, кученцето ми? — прошепна тя.

— Моля ви, Господарке Дена — каза с тих глас той, — не правете това.

Усмивката грейна на лицето й.

— Точно това исках да чуя.

Дена започна да му демонстрира способностите на Агиел, как ако го прокара леко по тялото му, се надигаха пълни с течност мехурчета, а ако натисне малко повече, те се напълваха с кръв. Когато се отегчи, Ричард почувства нещо топло и влажно по потното си тяло. Освен това можеше да произвежда абсолютно същата болка, без да оставя никаква следа. От здравото стискане го заболяха зъбите. Понякога тя заставаше зад него и изчакваше той да се отпусне, преди да нанесе следващия удар. Когато и това й омръзна, го накара да затвори очите си и да ги държи затворени, докато тя обикаля около него, притискайки Агиел до тялото му или въртейки го около гърдите му.

Смееше се, когато успееше да го заблуди, че ще го докосне и той се подготвяше, а докосване не последваше. При едно особено остро пробождане той отвори широко очи, което й даде повод да използва ръкавицата. Накара го да моли за прошка, че е отворил очите си, без да му е казано. Китките му кървяха от врязаните в тях белезници. Беше невъзможно да не се отпуска на тях.

Изпусна гнева си само веднъж, когато тя притисна Агиел до подмишницата му. Тя стоеше със самодоволна усмивка и го наблюдаваше, докато той се гърчеше, опитвайки се да мисли за косата й. След като разбра, че докосването до подмишницата му го накара да загуби контрол над гнева си, тя за дълго се концентрира на това място, но той повече не повтори същата грешка. След като Ричард не успя да предизвика за втори път болката на магията, тя го направи вместо него, така че за разлика от случаите, когато той сам извикваше болката, сега не можа да я потуши, колкото и да опитваше. Трябваше да й се моли да го направи тя. Понякога тя заставаше пред него и го наблюдаваше как се опитва да си поеме дъх. На няколко пъти се притискаше към него, стискаше здраво гърдите му, а от твърдостта на кожените й дрехи всяко място по тялото му, до което се докосваше, изтръпваше от нова болка.

Ричард нямаше никаква представа колко време продължават тези мъчения. През по-голямата част от времето той не усещаше нищо друго освен болка, сякаш тя беше нещо живо, присъстващо в стаята заедно с него. Единственото, което знаеше, бе, че в определени моменти беше готов да направи всичко, което тя му заповяда, без значение какво е то, само и само да престане да му причинява болка. Извърна поглед от Агиел. Дори само при вида му очите му се изпълваха със сълзи. Дена никога не се изморяваше, никога не се отегчаваше от заниманието си. То явно непрекъснато я забавляваше, снабдяваше я с емоции, доставяше й удоволствие. Единственото нещо, което очевидно й доставяше по-голяма радост от това да му причинява болка, беше, когато той я молеше да спре. Той би й се молил и повече, за да й достави по-голямо удоволствие, но през по-голямата част от времето му беше невъзможно да говори. Дори с дишането едва се справяше.