Првото правило на магьосника

Контролираше я жената.

Той се отпусна в прахта по лице, направи опит да изкрещи, да си поеме въздух, но не успя. За миг си помисли за Калан; след това болката му отне дори и тази мисъл.

Никой от мъжете не помръдна. Жената стъпи с крак върху тила му и като се наведе напред, се подпря с лакът на коляното си. С другата си ръка го сграбчи за косата и повдигна главата му. Приближи се още повече, кожата проскърца по тялото й.

— Виж ти, виж — изсъска тя. — А аз си мислех, че ще те измъчвам с дни, докато накрая те накарам да използваш магията на меча си срещу мен. Е, не се притеснявай, имам и други причини да те измъчвам.

През болката си Ричард осъзна, че е допуснал сериозна грешка. По някакъв начин й беше дал възможност да контролира магията на меча. Знаеше, че е загазил повече откогато и да било през живота си. Калан беше в безопасност, каза си той; единствено това има значение.

— Искаш ли болката да спре, кученцето ми?

Този въпрос го вбеси. Яростта, която изпита към нея, желанието му да я убие усилиха болката.

— Не — едва успя да промълви той, събрал всичката си сила.

Тя сви рамене и отпусна глава.

— Няма проблеми. Но когато решиш, че искаш болката да спре, ще трябва просто да престанеш да си мислиш всичките тези отвратителни неща за мен. Отсега нататък аз контролирам магията на меча ти. Ако дори си помислиш да вдигнеш пръст срещу мен, болката ще те повали отново — тя се усмихна. — Това е единствената болка, която зависи от теб. Просто си помисли нещо хубаво за мен и тя ще спре. Разбира се, аз също ще имам власт над нея и ще мога да я задействам, когато си пожелая, мога да те снабдя и с други болки, както ще разбереш по-късно — тя се намръщи. — Кажи ми, кученцето ми, опита се да използваш магията срещу мен, защото си глупак или защото се мислиш за храбрец?

Болката му поутихна съвсем, съвсем мъничко. Опита се да си поеме въздух. Тя я беше намалила само колкото да му даде възможност да отговори.

— Коя… си… ти?

Тя отново го сграбчи за косата, повдигна главата му и я извърна, за да погледне в очите му. Когато се наведе, ботушът на тила му предизвика пареща болка в раменете му. Не можеше да помръдне ръцете си. Лицето й се набръчка от любопитство.

— Не знаеш коя съм аз? Всеки в Средната земя ме познава.

— Аз съм… Западната земя.

Очите й се повдигнаха доволно.

— Западната земя! Виж ти, виж. Колко приятно. Ще бъде забавно — усмивката й се разшири. — Аз съм Дена. За теб съм Господарката Дена, кученцето ми. Аз съм Морещица.

— Аз няма… да ти кажа… къде е Калан. Ако искаш… ме убий… вече.

— Кой? Калан?

— Майката… Изповедник.

— Майката Изповедник — каза тя отвратена. — Та за какво, да му се не види, ми е притрябвала Изповедник? За теб, Ричард Сайфър, ме изпрати Господарят Рал, за никой друг. Един твой приятел те е издал — тя изви още по-болезнено главата му и още по-силно натисна с крак. — И ето че те пипнах. Мислех си, че може и да ме затрудниш, но ти не положи почти никакви усилия да ме позабавляваш. Ще се заема с обучението ти. Но ти сигурно не знаеш нищо за това, след като си от Западната земя. Нали разбираш, Морещиците винаги са облечени в червено, когато ще обучават някого. За да не личи кръвта прекалено много. Имам чудесното предчувствие — в мен ще попие много от твоята кръв, преди да те обуча както подобава.

Тя пусна главата му и премести цялата си тежест върху крака си, като ръката й се протегна непосредствено пред лицето му. Ричард видя, че опакото на ръката й, дори пръстите, са бронирани. Кървавочервена кожена пръчка с дължина около фут висеше свободно от китката й, завързана с изящна златна верига. Тя се полюшваше пред очите му.

— Това се нарича Агиел. То е част от средствата, които ще използвам за обучението ти — тя му се усмихна широко и изви вежда. — Любопитен ли си? Искаш да видиш как действа?

Дена притисна нещото, наречено Агиел, до тялото му. Внезапната болка го накара да изкрещи, макар да нямаше намерение да й показва колко много го боли. Всички мускули по тялото му изтръпнаха при притискането на нещото до тялото му. Мислеше единствено за това колко много иска да го няма там. Дена съвсем лекичко усили натиска, от което той нададе още по-силен вой. Чу как нещо изпука и усети, че едното му ребро е счупено.

Тя отдели Агиел от него; от мястото се стичаше топла кръв. Ричард беше плувнал в пот, едва си поемаше дъх, от очите му затекоха сълзи. Имаше чувството, че болката разкъсва на парчета всеки един мускул по тялото му. Устата му се напълни с прах и с кръв.

Дена му се ухили злобно.

— А сега, кученцето ми, кажи: „Благодаря ви, Господарке Дена, че ме обучавате.“ — Приближи лицето си до неговото. — Кажи го.

С цялата воля на ума си Ричард концентрира желанието си да я убие и си представи как мечът разсича главата й.

— Умри, кучко.

Дена потръпна и притвори очи, прокарвайки в екстаз език по устните си.

— О, това беше прекрасно отвратително видение, кученцето ми. Разбира се, ще се научиш да съжаляваш искрено, задето си го имал. Обучението ти очевидно ще бъде изключително забавно приключение. Колко жалко, че не знаеш какво е Морещица. Ако знаеше, щеше доста да се постреснеш. Това би ми доставило удоволствие — усмивката разкри красивите й зъби. — Но мисля, че ще ми достави удоволствие и твоята изненада.

Ричард продължи да си представя картината на смъртта й, докато накрая загуби съзнание.

Четиридесет и първа глава

Ричард леко отвори очи. Съзнанието му беше замъглено. Лежеше по лице върху студен каменен под, осветен от мъждукащи факли. Каменните стени бяха без прозорци и той не можеше да разбере дали е нощ или ден. В устата си имаше метален вкус. Кръв. Опита се да предположи къде може да е и защо. Когато понечи да си поеме дълбоко въздух, го преряза остра болка някъде отстрани. Цялото тяло го болеше. Всичко пулсираше. Сякаш някой го беше налагал със сопа.

В главата му нахлу споменът за преживения кошмар. При мисълта за Дена гневът му избухна. Изведнъж дъхът му секна от болката на магията. Неочакваният й пристъп го накара да се свие на кълбо и да простене, гърчейки се. Той потисна гнева си, избута Дена от мислите си. Помисли си за Калан, спомни си как тя го целуна. Болката се стопи. Отчаяно се опитваше да се концентрира върху мисълта за Калан; не би могъл да понесе повече болка. Нямаше да издържи; вече прекалено много го болеше.

Трябваше да намери начин да се измъкне оттук. Не успееше ли да овладее гнева си, не му оставаше никакъв шанс. Спомни си как баща му го учеше, че гневът е нещо лошо, как беше успявал да го потиска през по-голямата част от живота си. От Зед беше научил, че понякога освобождаването на гнева може да се окаже по-опасно от задържането му вътре в себе си. Сега моментът беше точно такъв. Разполагаше с опита на цял един живот във възпирането на гнева; сега трябваше да приложи опита си. Тази мисъл му вдъхна искрица надежда.

Внимателно, без излишни движения, той се понадигна. Мечът му си беше в ножницата, ножът също, дори нощният камък си беше на мястото. Раницата му лежеше на земята, облегната на противоположната стена. Отляво ризата му се беше втвърдила от засъхнала кръв. Главата му болезнено пулсираше, но не го болеше повече от останалите части на тялото.

Той обърна леко глава и видя Дена. Беше се опънала с кръстосани глезени върху един стол. Дясната й ръка лежеше върху обикновена дървена маса и загребваше нещо от паница. Изсипваше съдържанието на лъжицата в устата си. Дена го гледаше.

Ричард си помисли, че сигурно би било редно да каже нещо.

— Къде са хората ти?

Дена продължи да дъвче, като не отделяше поглед от него. Най-накрая остави паницата на масата и посочи към пода близо до нея.

Гласът й беше спокоен, почти нежен.

— Ела и застани тук.

Полагайки доста усилия, Ричард се изправи на крака и застана на посоченото му място. Когато се изправи, загледан в нея, Дена го погледна безстрастно. Той зачака мълчаливо. Тя се изправи и избута назад стола си с обувката си. Беше висока почти колкото него. Докато вземаше от масата една ръкавица и пъхаше дясната си ръка в нея, натискайки с пръстите си надолу, тя му обърна гръб.