Бойно поле Земя III

Но всъщност няма да има никакво значение дали е у дома или не. Освен ако не се появи внезапно разрешение, хаосът, който ще последва, ще бъде толкова пълен, че нито той, нито някой друг ще може да го контролира.

Продължаваше да слуша разсеяно как този малоумен репортер интервюира малоумния военен, когато от мостика му прозвуча предупредителен сигнал и лицето на дежурния офицер се появи на екрана:

— Ваше Превъзходителство — каза офицерът, — долу в зоната на града става нещо. Инфралъчите са неясни. Не можем да разберем какво точно. Няма ясен образ.

„Интервюто“ изведнъж секна. Другите командири изглежда също бяха забелязали.

Командирът на хокнерите се появи на екрана на малкия сив човек.

— Ваше Превъзходителство, нали според Вас това е главното седалище на правителството. Получаваме снимки от струпване на военни сили и регистрираме изключително висока температура. Според Вас това политически проблем ли е?

Малкият сив човек погледна своя екран на района.

Преди образът бе лош заради локалната буря, но сега почти нищо не се виждаше. Нещо пречеше на вълните.

Чакай! Тази назъбена движеща се линия на екрана…

Следа от телепортация!

Малкият сив човек трескаво мислеше какво да отговори.

— По мое мнение — сдържано отговори той на хокнера — това е свързано по някакъв начин с политиката. Цялата информация…

Екраните му едва не се пробиха!

Появи се внушителна светлина, след това всичко изчезна.

Задейства се металически глас: „Претоварване на екрана! Претоварване на екрана!“

Небеса, това ставаше само в случай на голяма битка.

Малкият сив човек се втурна към мостика и бе сигурен, че така са направили и всички командири.

Вторачи се надолу.

От звуковите канали на другите кораби долитаха невярващи гласове.

Бурята долу почти експлодира.

Към небето се издигаше огнена топка. Пушеци и пламъци се разстилаха и се издигаха на невероятна височина.

Дневната светлина изглеждаше като здрач на фона на избухналите пламъци.

Сякаш светът се разпадаше!

6

Сър Робърт не изчака земята да се успокои. Дори не се запита какво става. В главата си имаше само една мисъл — да освободи ръцете си и да помогне на Джони.

Видя как стрелата се заби в него. Видя и как той я измъкна. Знаеше, че е отровна и имаше представа какви са последствията. При влизане на такава отрова физическото изтощение се разпространява в тялото много бързо. А при това Джони бе изразходвал и много усилия.

Когато брадвичката отряза въжето около ръцете му, острието не можа да го разсече напълно. Сър Робърт напрегна докрай сухожилията си, за да го доразкъса. Под купола бе тъмно като в рог. Не можеше да види дори къде бе паднал Джони и как лежеше. Но пространството бе много малко. Може и трябва да стигне до него. Макар че може би вече бе твърде късно.

Едва не оголи кожата от китките си. Въжето се скъса.

С трескава бързина се протегна, опипа наоколо и намери ръката на Джони, ранената ръка. Сър Робърт я обгърна с огромната си длан, точно под мишницата. Стисна здраво, за да спре кръвотечението.

Брадвичката трябва да е паднала някъде наоколо. От люлеенето сигурно се е плъзнала. Скимтейки, защото нямаше капчица време за губене, сър Робърт опипа металния под, под пулта, под Джони. Изведнъж пръстите му усетиха дръжката в един ъгъл и я стиснаха.

Хвана я над острието. Опита се да разреже ръкава на антирадиационния екип.

Толкова трудно бе да се работи само с една ръка.

И на тъмно.

Освен това правеше отчаяни усилия да не пререже плътта на Джони.

Хвана плата и започна да реже. Острието се бе притъпило от кабелите. Оловната материя на ръкава бе много устойчива. Не можеше да се справи. Не и с една ръка.

Изведнъж се сети, че Джони винаги носи ремък в торбичката си. Тя беше под тялото му, но той я измъкна. Бръкна вътре и разряза пръстите си на някакво счупено стъкло. Изобщо не му обърна внимание.

Напипа края на дълъг ремък и го измъкна.

Постави под ръката му едно извито метално парче от миньорска лампа, притисна артерията и го омота около ръката с ремъка. Стегна го колкото се може повече и го завърза.

Сега вече можеше да работи.

Отряза ръкава на екипа точно под турникета. Измъкна го от ръката. Платът бе пропит с кръв. Цялата ръка бе оцапана и хлъзгава.

Кръвта пречеше да намери раната.

Откри я.

С върха на острието на брадвата направи разрез в раната под формата на кръст.

Свали си дихателната маска и залепи уста върху раната. Трябваше да изсмуче колкото се може повече отрова.

Отново и отново смучеше кръвта и я изплюваше. Вкусът й бе парещ и горчив. Имаше доста отрова.

Най-накрая реши, че кръвта е по-чиста. Не знаеше колко дълбоко е проникнала стрелата, но нямаше начин да разбере.

Започна да масажира мястото около раната така, че още отрова да излезе на повърхността. Отново изсмука с уста. Да, беше горчиво. След малко вкусът стана по-нормален.

Сър Робърт претърси колана на Джони за превръзка. Не намери. Кръвотечението бе намаляло. Може би не бе засегната вена.

Възможно е без компрес да е по-добре.

Напипа пулса на другата китка.

По дяволите! Направо препускаше! Туптеше толкова бързо, че бе невъзможно да го преброи.

Тялото му се бе опнало. Крайниците му потрепваха.

В тъмното сър Робърт се опита да намери ампулата в торбата на Джони. Според плана трябваше да има. Счупеното стъкло може би беше от миньорската лампа. Намери долната половина на ампулата.

Макар че не виждаше какво прави и не бе убеден дали има смисъл, отвори раната и изля в нея всичко, което бе останало в стъкълцето. Масажира мястото така, че навътре да влезе колкото се може повече течност. Може би само си въобразяваше, но ръката на Джони бе хлъзгава.

Усети пулса. Препускаше още по-лудо, ако изобщо бе възможно и крайниците трепереха по-силно.

Дали бе направил всичко възможно? Не можеше да измисли нищо друго.

Въздухът се изчерпваше в малкото затворено пространство и сър Робърт пак си сложи дихателната маска. Скафандърът на Джони пречеше да провери наред ли е неговата маска и затова го свали. Клапата се повдигаше лекичко, но много бързо. Според инструкциите трябваше да сложат нова маска точно преди първата тревога. Ако Джони ги бе изпълнил, имаше въздух за още два часа.

Сър Робърт се наведе. Освободи глезените си от въжето, след това изправи тялото на Джони и повдигна главата му на коляното си, за да е по-високо. Всички дяволи да вървят в Ада, но крайниците му наистина потръпваха!

Обмисли положението. Не бе присъствал на последните инструктажи. Може би бяха казали неща, които сега трябваше да знае.

Сър Робърт горчиво прокле собствената си глупост. Преместването на Академията вървеше много гладко и една вечер той реши да се разходи съвсем сам — като заблудена овца — до един близък хълм, за да погледне оттам лагера. Без никаква определена цел. Просто да огледа бъдещото бойно поле. Заловиха го бриганти. Сигурно го бяха наблюдавали дни наред.

Завързаха го и го оставиха в една пещера. Опитаха се да го разпитват и го биха. Носът му бе счупен и още бе пълен със съсирена кръв. Но беше твърде стар боец, за да проговори. Не знаеше какво искат от него, докато не го преместиха в района на лагера и го стовариха там.

Не вярваше, че ще го отведат на Психло, докато не му сложиха дихателна маска. Самата мисъл го накара да се изпоти. Заеше прекрасно как разпитват психлосите — имаше примера с Алисън.

В крайна сметка бе принуден да се примири с положението. Знаеше за атаката, но не виждаше как биха могли да го измъкнат. Платформата трябваше да бъде буквално пометена от огнемети.

А после това момче захвърли долу огнемета си и нападна. Усилието му изглеждаше съвсем безнадеждно.

Заради сър Робърт рискуваше шансовете си да успее. Рискуваше дори живота си.

Сър Робърт отново премери пулса. Мили боже, колко ли дълго може да живее човек с такъв препускащ пулс?