Заговорт Аквитания

— Боже мой! — възкликна той.

— Компютърът, момче! — прогърмя Джони Реб и заби дулото на пистолета си в слепоочието на часовоя под него. — Нямаш избор, морска котко!

— Baracke vier!

— Danke! В постройка четири. Хайде, британецо, да тръгваме! Шавай!

Огромната блестяща машина заемаше цялата петметрова стена на помещението с климатична инсталация. Ларсън прекара пет мъчителни минути в разглеждане, стиснал листчето с цифрите и буквите, дадени му от Джоел. Започна да върти копчета, да натиска клавиатурата и да щрака превключватели на конзолата. Най-сетне обяви:

— Вътрешната система е кодирана. Трябва ми кодът, за да вляза в нея.

— Какво, по дяволите, дрънкаш? — изкрещя Ребъл.

— Има предварително подготвена поредица от символи, която трябва да се въведе, за да се активира системата. Затова попитах няма ли наоколо компютърен специалист.

Радиото на Джони Реб изписука и Конвърс го откъсна от гърдите му.

— Вал?

— Мили! Добре ли си?

— Да. Какво става?

— Радио Франция. В Елисейския дворец са избухнали бомби. Двама депутати са застреляни на път към сутрешните митинги. Правителството мобилизира военните сили.

— Боже мой! Край!

Двама души от групата довлякоха в стаята един мъж.

— Не искаше да признае с какво се занимава — заяви наемникът отляво. — Но когато ги изправихме до стената, другите не бяха толкова потайни.

Ребъл отиде до него и го стисна за гърлото, но Джоел се втурна с ловджийския нож в ръка и отстрани с ръка южняка.

— Достатъчно преживях заради вас, мръсници такива — каза той и вдигна окървавеното острие към носа на мъжа. — И това е краят! — завря върха в ноздрата му, компютърният специалист изкрещя, от носа му бликна кръв и потече по дрехите. Конвърс отново вдигна ножа и го насочи към ъгъла на дясното му око. — Кодовете, иначе продължавам! — изрева той.

— Zwei, eins, null, elf! — жално пропищя техникът.

— Въведи го! — кресна Джоел.

— Освободих системата! — обади се англичанинът.

— А сега символите! — извика Конвърс и блъсна мъжа обратно в ръцете на нападателите на Шархьорн.

Всички гледаха смаяни зелените букви върху черния телевизионен екран. Име след име, чин след чин, пост след пост. Ларсън беше натиснал клавиша за печат и навиващият се непрекъснат лист хартия със стотици имена запълзя от принтера.

— Няма смисъл! — извика Джоел. — Не можем да ги изпратим!

— Не бъди толкова допотопен, старче — заяви англичанинът и посочи към особен на вид телефон, сложен в конзолата. — Това е превъзходно оборудване. На небето летят едни прекрасни спътници и мога да изпратя списъка навсякъде, където има съпоставима програма. Ерата вече не е на Водолея, а на технологиите.

— Бързо — рече Конвърс, облегна се на стената и изтощен се свлече на пода.

Светът наблюдаваше втрещен надигането на огромна вълна от покушения и произволни убийства. Навсякъде хората на висок глас настояваха за защита, за твърдо ръководство, за слагане край на варварщината, която превръщаше огромни градове в бойни полета, докато паникьосани граждани посягаха към оръжията. Тъй като малко от тях можеха да кажат кои са враговете им, всеки, който нападаше, се посрещаше като враг, а нападатели имаше навсякъде, заповедите им се издаваха от невидими командни постове. Полицията беше безпомощна, появиха се доброволни отряди и редовни войски, но скоро стана ясно, че и те, и техните командири са безсилни. Трябваше да се приложат по-строги мерки за контролиране на хаоса. Навсякъде се обявяваше военно положение. Навсякъде. И военните поемаха властта. Навсякъде.

В Пало Алто, Калифорния, бившият армейски генерал Джордж Маркъс Делавейн седеше вързан за инвалидния стол и наблюдаваше записи на истерията на три телевизионни екрана. Екранът отляво потъмня, след като се чуха писъците на войници, чийто камион бе внезапно нападнат и цяла рота бе вдигната във въздуха с гранати. На централния екран журналистка, с обляно в сълзи лице, четеше с едва овладян гневен глас сведения за повсеместни разрушения и необуздани убийства. Екранът вдясно показваше флотски полковник, интервюиран на барикадирана улица в нюйоркския финансов квартал. Държеше в ръка автоматичния си колт и се мъчеше да отговаря на въпросите, без да спира да дава заповеди на подчинените си. Екранът вляво отново запулсира и се появи известен новинар със стъклен поглед. Опита се да заговори, но не можа, обърна се на стола и повърна, докато камерата се завъртя и показа неподозиращ, че е в ефир, редактор, който крещеше в слушалката:

— По дяволите, няма ли кой да ми каже какво става?

И той плачеше. Удари с юмрук по писалището и се срути върху него, хванал се за главата. Тялото му се затресе от спазми и екранът отново потъмня.

Лицето на Делавейн се озари от бавна усмивка. Посегна рязко към двете дистанционни управления, изключи левия и десния телевизор и се съсредоточи върху централния. Генерал-лейтенант с каска беше уловен от камерата да влиза в пресцентър някъде във Вашингтон. Свали каската, отиде до катедрата и дрезгаво заговори в микрофона:

— Затворихме всички пътища към Вашингтон и думите ми са предупреждение към персонала без съответни пълномощия и гражданските лица в цялата страна! Всеки опит да се мине през преградите ще бъде осуетен от военните. Заповедите ми са кратки и ясни. Ще се стреля на месо. Властта ми произтича от необичайните обстоятелства и току-що получих пълномощията си лично от говорителя на Белия дом, в отсъствието на президента и вицепрезидента, които напуснаха столицата със самолет. Властта е в ръцете на военните, армията е техен говорител и до второ нареждане се въвежда военно положение.

— Успяхме, Пол! — обърна се той към униформения си адютант, който стоеше до картата на стената. — Дори скимтящите пацифисти не се обявяват против военното положение! А ако го направят… — генералът от „Аквитания“ вдигна дясната си ръка с протегнат показалец и направи жест, като че ли стреля неколкократно.

— Да, успяхме — съгласи се адютантът, посегна към писалището на Делавейн и отвори едно чекмедже.

— Какво правиш?

— Съжалявам, генерале. И това е необходимо.

Адютантът извади пистолет „Магнум“, но преди да успее да го вдигне, лявата ръка на Делавейн светкавично измъкна изпод възглавничката на инвалидния стол автоматичен пистолет с късо дуло. Стреля последователно четири пъти, като не спираше да крещи:

— Да не си въобразяваш, че не съм очаквал да постъпиш така? Лайно! Страхливец! Предател! Като че ли вярвам на някой от вас! Как ме гледахте само! Как си шушукахте по коридорите! Никой не може да понесе истината, че без крака аз съм по-добър от всички вас, взети заедно! Но сега го знаеш, лайно такова! А скоро ще го научат и другите, защото ще бъдат разстреляни! Екзекутирани за предателство срещу основателя на „Аквитания“! Смяташ ли, че някой заслужава доверие? Всички сте се опитвали да станете това, което представлявам аз, но не успяхте!

Униформеният адютант залитна назад и се блъсна в картата на стената. От врата му бликаше кръв, бореше се да поеме въздух и втренчено гледаше вбесения генерал. Събра последни сили, вдигна мощния магнум, стреля веднъж и рухна на пода.

Джордж Маркъс Делавейн отхвръкна в другия край на масата, от гърдите му се лееше кръв. Инвалидният стол се обърна и падна настрани заедно с мъртвия си обитател.

Никой не разбра как, но постепенно, като по чудо, стрелбата бавно затихна. Отряди униформени мъже, много от които бяха избягали от командирите си, тичаха из улиците и сградите и пресрещаха другите. Биеха се войник срещу войник, в очите на едните се четеше гняв и погнуса, а на другите — наглост и предизвикателство. Командирите на „Аквитания“ бяха непоколебими. Правото беше на тяхна страна! Не можеха ли по-низшите да го проумеят? Много отказваха да се предадат и предпочитаха да се бият до смърт. Други гълтаха капсулите си с цианид.