Заговорт Аквитания

— Не разбирам.

— Обадете се по телефона, генерале. Не се притеснявайте. Свържете се най-напред с Лайфхелм. Кажете му, че току-що сте говорил с Абрамс в Тел Авив и че сте поразен. Кажете му, че Абрамс иска среща с вас, защото притежава информация за мен, кажете му, че е признал, че заедно с Ван Хедмер е идвал да ме види в Бон. Можете да добавите също, че аз съм казал на Абрамс, че той и приятелят му африканер са моите втори и трети посетители. Първият е бил Лайфхелм.

— Защо трябва да му казвам това?

— Защото сте страшно ядосан. Никой не ви е казвал за тези отделни срещи с мен и смятате това за крайно неприемливо, което си е така.

— Обяснете по-ясно!

— Не. Използвайте телефона. Чуйте как ще реагират всички. Ще разберете. Ще се убедите, че ви казвам истината.

Бертолдие сложи ръце на ръчките на стола и започна да се изправя с очи, вперени в телефона. Конвърс седеше неподвижен и следеше внимателно французина със затаен дъх. Пулсът му се ускори. Генералът изведнъж се тръшна обратно в стола и стисна ръчките.

— Добре! — изрева той. — Какво ви казаха?

— Мисля, че първо трябва да използвате телефона.

— Безпредметно е! — изсъска Бертолдие. — Прав сте, че не можете да го накарате да набере други номера. Пък и защо? Да ме свържете с други хора, с които да разговарям вместо с тях? Абсурд! Мога да им задам въпроси, по които да разбера, че не говоря с тях.

— Още една причина да им се обадите — спокойно отбеляза Джоел. — Ще знаете, че говоря истината.

— И да им дам предимство, което те ми отказаха?

Конвърс пое дъх.

— Ваша работа, генерале. Просто търсех сигурност.

— Тогава повторете какво ви казаха.

— Всички ме питаха очевидни неща, сякаш не се доверяваха на наркотиците, на този, който ми би инжекцията, или един на друг. Кого всъщност представлявам? — Джоел направи пауза, смяташе да хвърли въдица на свидетеля, но знаеше, че трябва незабавно да я отдръпне, ако езерото се окаже празно. — Май съм споменал за Бийл на Миконос? — колебливо произнесе той.

— Точно така — потвърди генералът. — Търсихме го преди няколко месеца, но човекът ни не се върна. Обяснихте ни и това.

— Смятали сте, че може да е един от вас, нали?

— Предполагахме, че е захвърлил блестящата си военна кариера от отвращение. Очевидно отвращението му е било от друго естество, било е слабост, а ние ненавиждаме слабостта. Но не това искам да чуя.

— Направо ли да ви го кажа? Без увъртанията?

— Никакви увъртания, мосю.

— Лайфхелм каза, че след няколко месеца, ако не и по-рано, ще ви изведат от играта. Прекалено много командвате, на другите им е писнало от вас, а искате и прекалено много за Франция?

— Лайфхелм? Това лицемерно влечуго, продало душата си, за да се откаже от всичко, което подкрепяше? Той предаде ръководителите си на съда в Нюрнберг и свидетелства против тях, за да се добере до сърцевината на съюзниците! Казвам ви, мосю, не аз трябва да бъда отстранен от играта, а той!

— Абрамс пък заяви, че сте сексуален маниак — продължи Конвърс, сякаш не бе чул реакцията на Бертолдие. — Така се изрази — „сексуален маниак“. Спомена факта, че притежава доказателства за поредица от изнасилвания на мъже и жени, които са били прикрити от френската армия, защото дяволски добре сте си вършил работата. И зададе един въпрос. Може ли бисексуален тип, който изнасилва жени и садомизира млади мъже и момчета, когато му скимне, който е извратил думата „разпит“, да бъде ръководител на френската част на „Аквитания“? Каза, че искате да съсредоточите прекалено голяма власт в собственото си правителство. Но до времето, когато тази власт се установи напълно, вас нямало да ви има.

— Няма да ме има? — извика французинът. Очите му горяха както преди няколко седмици в Париж, тялото му трепереше от гняв. — Осъден от варварин, от смрадлив и невеж евреин?

— Ван Хедмер не отиде толкова далече. Каза, че сте прекалено уязвим…

— Оставете Ван Хедмер! — изрева Бертолдие. — Той е изкопаемо! Уважавахме го само защото може да ни снабдява със суровини. Той не е важен.

— И на мен така ми се стори — чистосърдечно се съгласи Джоел.

— Да не би оня нафукан израелец с цапнатата уста да си въобразява, че може да действа срещу мен? Ще ви призная, бил съм заплашван и преди… от един високопоставен човек, но нищо не излезе, защото, както сам се изразихте, бях „дяволски добър“ в това, което вършех. И още съм! Няма никакви писмени доказателства. В „Аквитания“ няма човек с досие като моето, включително и безкракият егоцентричен маниак в Сан Франциско. Смята, че всичко е измислил той! Глупости! Аз го шлифовах! Той само подхвърли името, основано на прекалено много четене на исторически книги.

— Но той даде и началото на всичко с износа на огромни количества оръжие — прекъсна го Конвърс.

— Защото му беше подръка! И защото лично той спечели много! — генералът млъкна и се наведе напред в стола. — Ще бъда откровен с вас. Във всеки елитен корпус от военачалници винаги един се издига над останалите благодарение на силата на характера и ума си. В сравнение с мен другите… всички други бледнеят до степен на посредственост. Делавейн е осакатена, истерична карикатура. Лайфхелм е нацист, а само видът на Абрамс е в състояние да надигне вълни от антисемитизъм. Най-лошият възможен символ на водач. Когато от объркването и паниката се родят трибуналите, всички ще гледат към мен. Аз ще бъда истинският вожд на „Аквитания“.

Джоел стана от стола и се върна при прозореца. Загледа се в пасищата. Ветрецът разхлади лицето му.

— Разпитът свърши, генерале — рече той.

Като по команда вратата се отвори и бившият младши сержант от френската армия в Алжир застана на прага и зачака да изведе обърканата легенда на Франция от стаята.

Хаим Абрамс скочи като пружина от тапицирания с брокат стол, огромният му гръден кош опъна шевовете на черното яке сафари.

— Той е казал това по мой адрес? И за себе си?

— Предложих ви, преди да започнем, да ползвате телефона — рече Конвърс, седнал срещу израелеца. На масата до стола му лежеше пистолет. — Не е нужно да вярвате на думите ми. Чувал съм да казват, че имате добра интуиция. Обадете се на Бертолдие. Не е нужно да му казвате къде сте, дори в интерес на истината трябва да ви предупредя, че ако опитате, ще пусна един куршум в главата ви. Просто му кажете, че един от пазачите на Лайфхелм, когото сте купил да ви държи в течение поради вроденото ви недоверие към немците, ви е казал, че той, Бертолдие, на два пъти е дошъл да ме посети сам. Тъй като оттогава все се изплъзвам от ръцете ви, бихте искал да знаете защо. Ще подейства. Ще разберете дали ви лъжа.

Абрамс се втренчи в Джоел.

— Но защо ви е да говорите истината? Ако е истина. Защо ме отвлякохте да ми кажете тези неща? Защо?

— Мисля, че ви обясних. Парите ми свършват и въпреки че не си падам по еврейския хляб, предпочитам да живея под закрила в Израел, отколкото да бъда преследван и накрая убит някъде в Европа. Вие сте в състояние да го уредите, но знам, че първо трябва да дам нещо. Ето, давам ви го сега. Бертолдие възнамерява еднолично да поеме властта над „Аквитания“. Каза, че сте евреин с цапната уста, деструктивен символ, който трябва да си отиде. Каза същото и за Лайфхелм, призракът на нацизма не можел да бъде толериран, а Ван Хедмер бил „изкопаемо“.

— Представям си — рече тихо Абрамс, хвана ръце зад гърба си и тръгна към прозореца. — Сигурен ли сте, че нашият булеварден военен със стоманен член не е казал „смрадлив евреин“? Чувал съм френския герой да говори такива неща, разбира се, винаги след това се е извинявал с думите, че аз съм изключение.

— Каза го.

— Но защо? Защо да говори такива неща пред вас? Не отричам логиката му. Лайфхелм ще бъде застрелян веднага след като поемем властта. Нацист начело на немското правителство? Абсурд! Дори Делавейн го разбира. А бедният стар Ван Хедмер е реликва, всички го знаем. Все пак в Южна Африка има злато. Той може да ни снабдява. Но защо на вас? Защо Бертолдие би дошъл при вас?