Последната врата

143

Докато слизате по стръмния път, луната постепенно се показва иззад хоризонта и облива с бледи лъчи равнината под вас. Сред синкавия сумрак в низината отляво примигват светлинките на Фелсбург.

Внезапно Гилмориен спира.

— Какво е това? — възкликва той и посочва напред.

Под лунното сияние забелязваш край пътя една дребна, прегърбена фигура. Предпазливо пристъпваш напред.

— Бъди милостив, страннико — раздава се в нощната тишина треперещ, немощен глас. — Подари нещо на един окаян несретник.

Сега разпознаваш слепия просяк, когото си срещнал край цирка. Ако желаеш да му дадеш една от златните си монети, прехвърли се на 10.

Ако предпочиташ да си спестиш парите, мини на 38.

144

Влачейки дългото брезентово наметало, тролът тромаво пристъпва към скалата. Обхваща я с грамадните си ръце, напъва се и я измества. Отзад наистина зее входът на мрачна пещера. Без да губите време, всички се втурвате навътре. Ти влизаш последен и като се озърташ през рамо, виждаш, че по клисурата тичешком се задават хора и кучета. Но вие вече сте в безопасност.

Тролът прихваща здраво скалата и я придръпва обратно на място. Сега преследвачите не могат да ви достигнат.

Обгръща ви мрак. Елфът отново запалва безплътното светещо кълбо между дланите си. Водени от тия бледи лъчи, вие тръгвате напред, но само след петдесетина крачки пещерата се разкланя на две. Единият проход слиза надолу, другият отива нагоре. Елфът настоява да вървите нагоре. Тролът, джуджето и таласъмът — надолу. Ако можеше да говори, маймуната навярно би предложила да вървите нагоре, защото подземието явно не й харесва. Накъде сега?

Нагоре — мини на 262.

Надолу — прехвърли се на 103.

145

В този последен миг през плътно стиснатите ти клепачи нахлува ослепителна светлина. Чуваш задавения вик на Тибур, после ръката му те изпуска. Не си мъртъв, вече не си и пленник. Какво се е случило?

Бавно отваряш очи. Тибур е изчезнал, само край нозете ти лежи купчина пепел с неясни човешки очертания. Смаяно свеждаш глава надолу и виждаш до четиримата си приятели… стария просяк. Но сега дрипите са изчезнали, а синият поглед в очите му е ясен и проницателен. Здравата старческа десница стиска дълъг жезъл, по който още танцуват малки мълнии.

— Кой си ти? — прошепва Гилмориен.

Старецът се разсмива весело и звънко.

— Не се ли досещаш? Не си ли чувал преданията на своя народ? Аз съм един от онези малцина, които още бродят по света, за да съхранят поне отчасти вълшебството и красотата. Не знам дали ще успеем, но поне вършим каквото можем.

— А… Тибур? — едва изговаряш ти.

Гласът на стареца става твърд.

— Той вече не беше човек. Черната сила се бе загнездила в сърцето му и щеше да расте ден след ден. В такива случаи има само едно решение, колкото и неприятно да е то — пречистващият огън.

Старецът ви оглежда един по един и отново се усмихва.

— А сега искам да разберете най-важното. Целта ви не беше да откриете Последната врата. Всеки глупак може да я открие, стига да търси дълго и упорито. Но вие сторихте нещо много повече. Отворихте я, а тя не се отваря нито със сила, нито с магия. Нужно е просто да имаш чисто сърце и да си готов за саможертва. Това е всичко. Вижте!

Жезълът се насочва нагоре. Извръщаш глава и ахваш от изненада. В скалата зад тебе се е отворила истинска врата към един друг свят. Свят почти като твоя. Има само една разлика: всичко в него — реки, горички, полета, небе, треви — е неописуемо красиво и чисто.

— Вие ще живеете там — тихо добавя вълшебникът. — Гилмориен… Арнир… Банун… и ти, Шургуп. Ще бъдеш първият таласъм във вълшебния свят.

Настава тишина. И изведнъж Шургуп трепва.

— Почакай, старче! Ти изреди четири имена. А ние сме петима!

Вълшебникът въздъхва и отправя към теб поглед, който сякаш прониква направо в душата ти.

— Така е, приятели мои. Радост и скръб вървят ръка за ръка в този свят. Съдбата ви събра за кратко, но тук пътищата ви отново се разделят. Често не ние избираме и не ние решаваме. Сбогувайте се сега. Не ще ви съветвам да не тъжите, защото мъката по приятел е благословено чувство. Просто се запомнете с добро и знайте, че заедно извършихте велико дело.

По бузата ти бавно се стича сълза. Не искаш да се разделяш със своите приятели, ала разбираш, че пътищата ви тръгват в различни посоки.

Мини на 283.

146

Очите на таласъма припламват като раздухани въглени.

— Високомерни твари! — пискливо се провиква той. — Какво сме сторили, та да ни дарявате само с презрение? Нима е наша вина, че сме грозни? Нима сме виновни, че предпочитаме да бродим нощем, защото слънчевата светлина ни измъчва? Името ми е Шургуп и това е последното, което ще чуете от мен. Край! Повече няма да търпя злобните ви подигравки! Дружбата ни беше дотук!

Опитваш се да го успокоиш, но разгневеният таласъм не желае да слуша. Съпроводен от маймуната, той напуска поляната и изчезва между брезите.

— Много му здраве… — сърдито промърморва джуджето.

И в този момент иззад дърветата долита свиреп вик:

— Ето единия! Другите трябва да са в горичката! Напред!

По гърба ти пробягват ледени тръпки, защото разпознаваш гласа на Тибур.

Мини на 106.

147

На път към изхода от шатъра минаваш край двама разговарящи мъже. Разпознаваш Тибур и собственика на цирка. Двамата са обърнати с гръб към теб и ти неволно чуваш част от разговора им.

— Как така ще си тръгваме? — възкликва ловецът на тролове. — Нали имаме още едно представление!

— Чудо голямо, някакво си въшливо представление! — отвръща собственикът. — Знаеш ли къде сме канени? В княжеския дворец, драги! Пред самия княз! Още утре събираме багажа и…

Той не довършва. Изглежда, че е усетил присъствието ти, защото се обръща и те поглежда втренчено. Вдигаш рамене, усмихваш му се и тръгваш към изхода.

Мини на 166.

148

Връщате се обратно по тунела и тръгвате нагоре по познатия път.

Ако тролът е разчистил срутването, мини на 226.

В противен случай продължи на 170.

149

Колкото и невероятно да изглежда, твоето решение сякаш слага край на взаимната неприязън между джуджето и таласъма. С недоволно мърморене двамата се оттеглят в края на колоната. Това не ти харесва, но така или иначе решението вече е взето.

Продължавате надолу по тунела. Скоро забелязваш, че с всяка крачка той става все по-широк. Стените му вече не са заоблени, а гладки, сякаш изсечени от човешка ръка. Да, наистина е така! Отпред се появява висока каменна арка, покрита с някакви непознати писмена. Вече навлизате под нея, когато джуджето надава вик:

— Спрете! Нито крачка напред!

Стреснато спираш, но предупреждението е дошло прекалено късно. Камъкът под краката ти изчезва и ти политаш в мрачна бездна. Няколко секунди по-късно загиваш, смазан от падането на дъното на подземната пропаст.

150

— Благодаря за честта, която ми оказваш — изричаш ти с дълбок поклон. — Ще постъпим така, както наредите.

Върху строгото лице на елфа грейва усмивка.