Длгият изгрев на Ена

— Не е инфекция. В организма си няма чужди белтъци.

В залата се възцари тягостно мълчание. Най-после Петров се изкашля и като гледаше встрани, твърдо каза:

— Ще започнем бърза евакуация. По-нататъшната борба с наличните средства е безсмислена и опасна.

— Да изоставим града на произвола на съдбата, тъй ли?

— Има ли други предложения?

— Не! Трудно е да се примирим с това положение, тук е нашият дом и изведнъж да избягаме, пък и къде да вървим? Нямаме дори кораби!

— Ще пристигнат кораби. Нашата радиограма по аварийния канал е приета от Зидра. Не по-късно от три месеца спасителите ще бъдат тук.

— Три месеца! Ако разрушаването на кората продължи със същата скорост, няма да издържим толкова време!

— В такъв случай ще преселим временно хората със спътници на карантинната станция. Ще издържим. Трябва да издържим. — В залата отново надвисна тягостно мълчание. Всеки от присъствуващите си представи какво става сега на мястото, където доскоро зеленееше гората…

Сякаш за да се подчертае цялата сериозност на положението, до залата достигна шум от далечно срутване и светлината примигна.

— Подземната електроцентрала май вече не съществува.

— Най-важното сега са хората — напомни Петров. — Ще спасяваме хората. Смятайте евакуацията за временно отстъпление. Днес още не знаем какво представлява нашият враг. Но ще разберем, не се съмнявайте. Човечеството е упорито. Рано или късно ще се върнем и ще възстановим нашата обезобразена планета.

— Да смятаме, че събранието е приключило — злобно се обади някой от залата и Ана разбра, че хората не са се примирили, не са простили на ръководството на колонията това принудително отстъпление. Всяка минута можеха да се очакват някакви изненади, провали, а може би и нови жертви…

Решиха първо да изведат от града хората и целия сухопътен и въздушен транспорт. За временен лагер избраха място на брега на морето, далеч от поразените зони.

Едновременно с извозването на хората започна и прехвърлянето на първите групи на спътниците. Колонията разполагаше само с два реактивни катера, годни да излязат на планетарни орбити. Поради това операцията по прехвърлянето щеше да се проточи много месеци.

Най-напред евакуираха малките деца с двама възпитатели. Ана въздъхна с известно облекчение. Сега искаше колкото може по-скоро да изпрати на безопасно място и юношите. На два пъти карантинните патрули залавяха самодейни младежки групи, тръгнали да се борят с „черните дупки“.

Ана не беше мигнала вече трето денонощие, поддържаше се само със стимулатори и чувствуваше, че силите я напускат. След като изпратиха четвъртата група, за пръв път й останаха няколко свободни минути. Време за сън все едно нямаше и тя реши да се изкъпе, още повече, че лагерът беше разположен на самия бряг.

Не намери веднага удобно място, за да се спусне към водата. Тук искаха да направят хубав плаж, с пясък и дребни камъчета, но все не им стигаше време, все не успяваха да се захванат с тази идея. „Вече няма да го направим. Няма да направим нищо от онова, което бяхме запланували за близките няколко години.“

Ана седна на един камък, прегърна коленете си и се загледа в морската шир, като с всяка своя клетчица поемаше диханието на това чуждо море, станало й близко сега. Прощаваше се завинаги с него.

„Каквото и да говори Петров, надали ще се върнем повече тук — прошепна тя. — Планетата е осакатена. Сигурно ще потърсят друго подходящо място. Но аз няма да отида“ — изведнъж съвсем ясно осъзна тя. Този обрат на съдбата, промените, които неочаквано бяха нахлули в нейния тих; спокоен живот, не можеха да свършат така просто. Припомни си редове от една стара книга: „На младини или на старини, рано или късно — ще настъпи миг, когато ще ни повика несбъднатото“ — нейното време беше дошло.

Сърцето й заби бързо, от вятъра й залютя на очите.

Ана се изправи, свали роклята си и скочи от скалата.

Водата охлади разгорещеното й тяло, премахна умората, възвърна загубеното самообладание.

6.

Денят започна успешно за Кримов. Той подписа всички необходими документи в регистрационния отдел на карантинния комплекс и най-после получи карта 0-1-0, която означаваше горе-долу следното: „Край на карантината. Няма ограничения в контактите. Никакви противопоказания.“

Олег успя да хване ферибота в десет и заедно с тълпата шумни пътници се вмъкна в тесния, без седящи места салон на малката ракета.

Щеше да лети само двадесет минути, но все пак липсата на комфорт в единствената каюта на ракетата, тесните бронзови перила вместо седалки малко го поозадачиха. И по своето учудване и по жадните очи, с които се вглеждаше в лицата на хората, в кройките на дрехите им, той се сети, че отдавна не си е бил в къщи…

Ракетата шумно се приземи на перона на столичния ракетодрум. От кръглата бетонна площадка на покрива Олег се спусна в подземната зала на разпределителя на транспортните потоци.

И тук, сред стремително носещата се тълпа, той разбра, че трябва да спре.

Там, където човешкият поток се разделяше, в средата на залата имаше самотна пейка, която никой от забързаните пътници не забелязваше. Олег се измъкна от навалицата, свърна към пейката и си помисли, че дори в гъста гора едва ли ще се радва на такава пълна самота, както на това място сред стотиците непознати човешки лица.

На сто метра по-нататък в централната чакалня го очакваше Люси. Беше го чакала повече от година, още пет минути не бяха от значение… Трябваше да си обясни защо го привлече тази пейка, защо не тича презглава към ескалатора? И изведнъж съвсем ясно, с безпощадна и неочаквана прозорливост той разбра, че не го вълнува предстоящата среща с жена му. Беше невероятно, немислимо, защото той я обичаше и тъгуваше по нея. Цяла година очакваше тази среща и ето че сега… Може би е отвикнал от дамското общество? Все пак дългата изолация в космоса, а после и карантината сигурно са оставили следа.

„Просто си уморен, старче, дяволски уморен — каза си той. — След няколко дни всичко ще се оправи, ще се нормализира, а сега трябва да направиш всичко възможно Люси да не забележи нищо. Само че ще успееш ли? Не те бива много за актьор…“

Успя… Или Люси поне не показа, че е разбрала? По очите й никога не можеше да се отгатне какво мисли за него. Както и да е, те прекараха два приятни часа в кафенето на гаровия площад. Като че ли Люси искрено се огорчи, че не могат веднага да излетят за вилата си в Карпатите. Налагаше се ден-два да останат в града. Той имаше бърза, неотложна работа.

Наистина имаше работа, не си измисляше. След като Ротанов отказа да го подкрепи, Кримов реши самостоятелно да организира повторна експедиция до Черната планета. Освен това трябваше да привърши с формалностите по доклада.

Важното е да издържи през първите, най-трудните дни. Знаеше колко леко ранима е Люси и колко добре долавя всички нюанси в неговото настроение.

Следващата изненада го очакваше в щаба, когато стана ясно, че и те като Ротанов нямат намерение да подкрепят идеята му за повторна експедиция. Другояче не можеше и да бъде. В щаба съществуваше просто правило — една идея, стига да е добра, сама ще си пробие път през препятствията, а те не ги пестяха.

Тъй че в щаба на разузнаването не откри нищо ново. Изненада го по-скоро неговата реакция. Той изслуша равнодушно мотивите за отказа, вдигна рамене и излезе. И веднага реши, че ще отиде при Гафуров, тъй като бе член на Съвета. Гафуров не изпитваше особени симпатии към него и знаеше, че Олег също не го обича, следователно, ако сега го помолеше за съдействие, това щеше да поласкае болезненото му самолюбие и само поради тази причина Гафуров щеше да го подкрепи.

Така и стана — Олег правилно беше преценил. От всички възможни пътища бе избрал най-късия.

Но тук имаше една тънкост, която той, колкото и да е странно, долавяше. Преди никога не би постъпил така. Емоциите, сложните човешки взаимоотношения и най-после самолюбието някога бяха за него по-важни от резултата. Сега, кой знае защо, нещата се бяха променили.