Длгият изгрев на Ена

То тупна на четирите си лапи, изправи се на задните си крака и чак сега Ана проумя, че това е човек. Дрехите му висяха на парцали, по цялото му тяло се виждаха дълги червени драскотини.

Разделяха ги само два-три метра. И преди тя да разбере какво става, човекът се спусна към нея, протегнал напред окървавените си ръце с изпочупени нокти.

Ана отскочи инстинктивно. От само себе си се задействуваха рефлексите й, придобити в училището първа степен на Хидра — нали от тях зависеше животът на всеки колонист.

Нападателят не успя да я достигне, падна, но в същия миг се изправи на крака и с учудваща бързина отново се хвърли към Ана. Не й остана време дори да се изплаши. Мускулите си знаеха работата…

Очите й се присвиха, движенията й станаха резки, пестеливи, точни.

Човекът отново не успя. Той изрева от ярост, обърна се, прегради й пътя към стреколета и сега бавно, крадешком отново започна на настъпва. Чак сега го позна и като отстъпваше също така бавно, както се приближаваше той, без да му позволява дори с крачка да съкрати дистанцията, ласкаво му извика:

— Гай! Какво ти е, Гай?

В очите му се мярна проблясък на съзнание, той изстена, хвана главата си и изведнъж тихо и ясно рече:

— Махай се оттук!

— Добре, Гай, ще си отида, но първо ми кажи какво се е случило с теб?

— Не знам. През нощта в гората валя дъжд…

— Бъркаш нещо, Гай. Тук не валят дъждове.

— Не беше обикновен дъжд. А черен. Помня едрите капки, една от тях падна ей тук. — Той докосна тила си и лицето му се изкриви. — Студено ми е. Много ми е студено! — Тялото му трепереше, безумна ярост отново замъгли погледа му. — Ей, ти! Чуй ме! Ти не знаеш, не предполагаш дори колко ми е студено! Стопли ме!

Той пак скочи към нея, но не успя, оплете се за минута в близкия храсталак. Това й позволи да се добере до медицинския колан, да извади шприц-пистолета и да постави сънотворна капсула в него.

За да бъде точен изстрелът, тя трябваше да опре дулото на пистолета до кожата на болния и да го направи така, че Гай да не може да я докосне… Добре знаеше какви изненади крият външно напълно благоденствуващите чужди светове. Ако е заразяване с чуждопланетен вирус, работата е лоша…

Когато Гай се измъкна от храстите, Ана побягна, за да го накара да я преследва. Изплъзна му се още веднъж, за миг се намери зад гърба му, успя да допре шприц-пистолета до плешката му и натисна спусъка.

Гай се олюля и меко се отпусна на тревата. Сънотворното подействува мигновено.

Ана извика още един санитарен стреколет, накратко докладва на дежурния за станалото, изкара от своята машина робота за първа помощ, по който висяха маркучи, щипки и датчици. Трябваше незабавно, без да губи нито минута, да определи състоянието на Гай.

Роботът едва обви спящия с паяжина от кабели на датчици и индикатори, когато на диагностичното табло се появиха първите цифри.

Кръвното му налягане беше нормално. Пулсът слаб, мозъчните биоритми забележимо понижени… но това бяха дреболии и не можеха да бъдат причина… Аха, ето, най-после! Температурата на тялото бе тридесет и два градуса по Целзий… Не е чудно, че му е студено. В случай на инфекция температурата се повишава. Незабавно трябва да се повиши с два-три градуса, инак мозъкът няма да издържи… Тъй, а сега кръвната проба, пълен анализ — за вируси, микрофлора, чужди белтъци… Нищо, странна работа… Само останки от неговите собствени… Протича интензивен процес на разрушаване на белтъците, но защо, коя е причината?!

След известно време Ана разбра, че е безсилна да направи нещо. С всяка минута се ускоряваше процесът на разрушаване на нервната система и на най-сложните структури на организма и когато на поляната кацна санитарен вертолет, вече нищо не можеше да спаси Рудин.

Един пилот на транспортен стреколет пръв забеляза черните кратери. Летеше с леко натоварена машина от космодрума към заводския комплекс, който се намираше далеч от града. Когато човек преминава десетки пъти на ден над едно и също място, той постепенно престава да забелязва подробностите на пейзажа. Затова пък всяка промяна веднага бие на очи.

Пилотът имаше чувството, че ямите, обезобразили зелената гора, са образувани от мощни взривове. Тук нямаше никакви обекти и въобще на Дзета взривяваха само в началото, преди няколко години, когато колонистите пробиваха скалите за основите на складовете…

Озадачен, пилотът обърна стреколета и мина още веднъж над гората, като се спусна колкото може по-ниско. Натоварената машина не му позволяваше да намали скоростта и подробно да разгледа земята под него. Но и онова, което видя, беше достатъчно. След пет минути над гората се появиха вертопланите на карантинната служба.

Ръководителят на експедицията забрани кацането. Вертопланите можеха да увиснат неподвижно над всяко място и на всякаква височина.

Сякаш проказа бе поразила повърхността на планетата. На десетки места зееха огромни язви. Пред очите на потресените колонисти в тях изчезваха дървета и земна маса. Като че ли във всяка яма работеше огромна невидима бъркачка, която непрекъснато смилаше почвата и разширяваше размерите на кратера.

На някои места кратерите достигаха десетки метри в диаметър и продължаваха да растат.

Опитаха се да предприемат нещо. В ямите полетяха цилиндри с антибиотици, способни да унищожат всяка чуждопланетна фауна, но това не спря процеса на разрушаването. А облъчването с твърди неутрони само го ускори.

Най-после, а това вече беше израз на отчаяние, в една от най-отдалечените и най-големи ями хвърлиха неутридна бомба. Ямата, увеличена десетки пъти от взрива все пак загуби активността си.

Но и това не доведе до промени. Кратерите вече бяха над двеста, а на Дзета нямаше други заряди с такава мощност.

В седем вечерта се събра Съветът на колонията. Измъчени, мрачни, колонистите седяха мълчаливо. По лицата им се четеше един и същи въпрос: Какво става? Как да спрат разпадането? Мръсни, с разкъсани дрехи, те приличаха на бойци, току-що напуснали бойното поле. Всъщност така и беше. Петров, съсредоточавайки се, дълго разтрива дланта на дясната си ръка, изгорена с киселина. После спря поглед на празното бюро. То сякаш подчертаваше цялата невероятност и безизходност на сполетялото ги нещастие.

— Опитахме всичко възможно — започна той с необичайно тих глас. — Реакцията от минута на минута се ускорява, като въвлича все нови и нови скални маси, процесът нараства в аритметична прогресия и ние не сме в състояние да го спрем…

— Реакция на какво? — попита математикът Бромов.

— Де да знаех! — отговори Петров. — Единственото, което знаем, е, че причината трябва да се търси извън Дзета. Много прилича на бомбардировка от космоса. Диспечерският пост е засякъл чужди тела, нахлули в атмосферата на планетата, и макар че на снимките се виждат само неясни петна, тъкмо те вероятно са онези „черни кораби“, за които неотдавна ни предупредиха от Земята. Ако е така, трудно могат да се предвидят последствията от катастрофата.

— Стига сме умували. Трябва да предприемем нещо! Докато философствуваме тук, поразената площ се увеличава. След час-два ще бъде обхваната територията на града!

— По-спокойно, другари, по-спокойно! Днес, както никога досега, ще са нужни цялото ни мъжество и опит. Не бива да допускаме паника. Имаме жени, деца. Всеки контакт с черното вещество причинява смърт. Дадохме вече и първата жертва…

Всички се обърнаха към Ана. Тя тъжно поклати глава.

— Когато намерихме Рудин, вече бе започнало разрушаването на централната нервна система и частично на белтъците. Направихме всичко възможно. Беше твърде късно… И твърде голяма бе дозата, организмът не се справи. Рудин изобщо не дойде в съзнание. Имаше само едно кратко просветление в началото. Спомена за някакъв дъжд, явно психически вече не беше добре. Съвременната медицина не познава подобно заболяване.

— Сигурна ли сте, че причината е в контакта с черната материя? Ами ако е неизвестна инфекция?