Игрите на Вор

— Съмнявам се името ми да фигурира често в светската му програма.

Ан се размърда притеснено.

— Не това имам предвид.

— Какво имате предвид?

— Ами… Не знам. Веднъж видях…

— Какво?

— Нищо — Ан поклати глава. — Беше много отдавна. В разгара на бунта на Комар ставаха какви ли не дивотии. Но ще е по-добре да не му се пречкаш.

— И преди съм си имал работа със стари педанти.

— О, той не е точно педант. Но в него има нещо… Може да бъде опасен по странен начин. Нали никога не си го заплашвал наистина, а?

— Аз? Да заплашвам Метцов? — лицето на Майлс се сви объркано. Може би неговият нюх го беше подвел и Ан не беше толкова трезвен. — Хайде сега, не може да е чак толкова лош или никога не биха му поверили обучението на новобранци.

— Той не командва новобранците. С тях пристига техен собствен команден състав, инструкторите докладват на своите собствени командири. Метцов отговаря само за постоянния физически състав на базата. Ти си напорист малък глупак, Воркосиган. Само недей… никога не го предизвиквай или ще съжаляваш. И това е всичко, което ще ти кажа. — Ан млъкна и се заизкачва по рампата.

„Вече съжалявам“ — искаше да извика след него Майлс. Е, едноседмичното му наказание вече беше изтекло. Сигурно Метцов си мислеше, че трудовият наряд ще унижи Майлс, но всъщност той се беше оказал доста интересен. Потапянето на скатера, е, това вече беше унизително. Това си го беше направил сам. Майлс помаха за последен път на Ан, когато той изчезна в транспортната совалка, и сви рамене. Тръгна обратно през плаца към вече познатата административна сграда.

След като ефрейторът на Майлс напусна метеорологичния кабинет за обяд, на Майлс му трябваха цели две минути, за да се поддаде на изкушението да начеше крастата, с която Ан беше заразил съзнанието му. Извика официалното досие на Метцов на компютъра. Краткото изброяване на данните, назначенията и повишенията на командващия базата не съдържаше кой знае каква информация, въпреки че по-доброто познаване на историята даваше възможност да се чете и между редовете.

Метцов беше постъпил в Службите преди трийсет и пет години. Не беше изненадващо, че най-бързото му изкачване по стълбичката на йерархията съвпадаше със завладяването на планетата Комар преди около двайсет и пет години. Богатата на космически проходи, свързващи черни с бели дупки в космоса, планетата Комар беше единствената врата на Бариар за връзка с маршрутите през по-големите галактически преходи. Комар беше доказал своето огромно стратегическо значение за Бариар в началото на века, когато управляващата я олигархия беше приела подкуп от Сетаганда и беше пропуснала нашествието на космическия й флот през проходите си, в резултат на което сетагандците успяха да осъществят десант на Бариар. Отблъскването на Сетаганда беше погълнало времето и усилията на цяло едно поколение на Бариар. В резултат на кървавия урок Бариар беше променил възгледите си по времето на бащата на Майлс. Като неизбежен страничен ефект от осигуряването на вратата на Комар Бариар се беше променил от затънтена cul-de-sac 1 планета до малка, но важна галактическа сила и все още се бореше с последствията.

Метцов някак си беше успял да се включи на печелившата страна по време на Вордарианското претендентство — един чисто бариарски опит отпреди две десетилетия да се изтръгне властта от петгодишния тогава император Грегор и неговия регент. Изборът на другата страна в този граждански сблъсък бе една от възможните причини, довели един явно компетентен офицер до положението да си отбелязва изминалите години с чертички в леда на остров Кирил. Но мъртвият застой в кариерата на Метцов сякаш беше настъпил по време на бунта на Комар, преди шестнайсет години. В досието му нямаше нищо, което дори да намеква за причините, нищо освен една препратка към друго досие. Майлс разпозна кода на Имперска сигурност. Тук удари на камък.

Или може би не. Майлс сви замислено устни и набра друг код на компютъра си.

— Операции. Кабинетът на Комодор Джолиф — с официален тон занарежда Иван, докато лицето му се материализираше на видеоекрана. — О, здрасти Майлс. Какво има?

— Правя малко разследване. Помислих си, че можеш да ми помогнеш.

— Трябваше да се досетя, че не би се обадил в щаба само за да си побъбрим. Така че какво искаш?

— Мм… сега сам ли си в кабинета?

— Да. Старецът се е забил в една комисия. Товарен кораб с бариарска регистрация е конфискуван в центъра Хийгън, на станция Вервейн, по подозрение в шпионаж.

— Не можем ли да се доберем до него? Да заплашим с организиране на спасителна акция?

— Не и през Пол. Никакви военни съдове не могат да преминават през техните космически проходи. Точка.

— Мислех, че сме нещо като приятели с Пол.

— Да. Нещо като приятели. Но верванийците са заплашили със скъсване на дипломатическите си отношения с Пол, така че полианците са извънредно предпазливи. Странното е, че въпросният товарен кораб няма нищо общо с агентурната ни мрежа. Прилича на напълно изфабрикувано обвинение.

Политика на космическите проходи. Тактиката на спорните кораби. В курсовете в Имперската академия го бяха обучавали да се изправя точно пред такива предизвикателства. Освен това на тези кораби и космически станции сигурно беше топло. Майлс въздъхна със завист.

Иван присви очи.

— Защо питаш дали съм сам?

— Искам да ми извикаш едно досие. Древна история, не е свързано с текущи събития — успокои го Майлс и избърбори кода за свръзка.

— А! — Иван беше започнал да го набира, после спря. — Ти да не си луд? Това е досие на Имперска сигурност. Не мога!

— Разбира се, че можеш. Ти си точно там, нали?

— Вече не — Иван самодоволно поклати глава. — Цялата информационна система на ИмпСи беше суперзасекретена. Извън нея данни могат да се изнасят само по закодиран филтриращ кабел, който трябва специално да се свърже. За което ще трябва да се подпиша. За което ще трябва да обясня защо ми е необходим и да представя пълномощно. Упълномощен ли си за достъп до такава информация? Не? Ха, така си и помислих.

Майлс се смръщи разочарован.

— Сигурно можеш да го извикаш на вътрешната система.

— На вътрешната — да. Това, което не мога да направя, е да свържа вътрешната система към каквато и да е система отвън за прехвърляне на данни. Така че нямаш късмет.

— Имаш ли в кабинета компютър, свързан към вътрешната система?

— Разбира се.

— Така — нетърпеливо продължи Майлс, — извикай досието, обърни бюрото си и остави двата монитора да си поговорят. Това можеш да направиш, нали?

Иван се почеса по главата.

— Ще стане ли?

— Опитай! — Майлс барабанеше с пръсти, докато Иван влачеше бюрото си и си играеше с фокуса. Сигналът беше с понижена яснота, но се четеше.

— Ето на. Така си и мислех. Би ли го разлистил?

Интересно. Изключително интересно. Досието представляваше сбор от секретни доклади от разследване на ИмпСи по повод смъртта на затворник под командването на Метцов. Бунтовник комарианец, който беше убил пазача си и сам бил убит при опит за бягство. Когато ИмпСи бяха изискали тялото на комарианеца за аутопсия, Метцов им предал пепелта, останала след кремацията, с извинението, че ако му било казано преди няколко часа, че тялото е необходимо и т.н., и т.н. Офицерът, водещ разследването, намекваше за незаконни изтезания, може би като отмъщение за убития пазач, но не е бил в състояние да натрупа достатъчно доказателства, за да разшири пълномощията си спрямо бариарските свидетели, между които и някой си младши лейтенант от технически войски Ан. Водещият разследването офицер беше депозирал официален протест срещу решението на своя началник делото да бъде закрито, и всичко сякаш свършваше дотук. Ако имаше още нещо, което може да се прибави към историята, то съществуваше единствено в забележителната глава на Саймън Илиян. Майлс нямаше никакво намерение да се опитва да си осигури достъп до тази секретна картотека. И все пак кариерата на Метцов беше спряла. Замръзнала, в буквалния смисъл на думата.