Игрите на Вор
Игрите на Вор читать книгу онлайн
Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала
— Да, но защо?
— Защо? — Докторът повдигна вежди. — Сам се е заврял там, ще трябва да питаш него.
— Не искате ли да разберете?
— За какво ми е?
— Ами… за да знаете, предполагам. За да сте сигурен, че сте прав.
Докторът го изгледа сухо.
— Не поставям под съмнение медицинските ви изводи, сър — бързо добави Майлс. — Но просто беше така дяволски странно. Не сте ли любопитен?
— Вече не — отговори лекарят. — Доволен съм, че не е самоубийство или някакъв мръсен номер, така че каквито и да са детайлите, в крайна сметка излиза, че е умрял от глупост, не е ли така?
— Предполагам, сър. — Майлс се позачуди дали това щеше да е последната епитафия на доктора за него, ако беше потънал със скатера.
След това, застанал на влажния вятър пред лазарета, Майлс се поколеба. В края на краищата трупът не беше негова частна собственост. Тук не ти е детската площадка — каквото си намериш, за тебе си остава. Беше предал случая на съответните власти. Сега беше извън неговата компетентност. И все пак…
Оставаха още няколко часа, докато се стъмни. И без това трудно заспиваше при тези почти безкрайни дни. Върна се в квартирата си, облече анцуга, обу маратонките си и излезе да потича.
Пътят се извиваше самотен сред пустите тренировъчни полигони. Слънцето се влачеше рачешката към хоризонта. Майлс намали темпото от джогинг до вървешком, а после до по-бавен ход. Под панталоните скобите протриваха краката му. Много скоро тези дни щеше да реши, че на крехките чупливи кости им е дошло времето да бъдат заменени със синтетични. При това изборът на хирургията можеше да е почти законен лост за неговото измъкване от остров Кирил, ако нещата станеха прекалено отчайващи, преди да изтекат неговите шест месеца. При все това подобно измъкване изглеждаше като измама.
Огледа се наоколо и се опита да си представи как би изглеждала околността в тъмното и при силен дъжд. Ако той беше на мястото на редника и се бъхтеше по пътя в полунощ, какво би забелязал? Какво би могло да привлече вниманието му към рова? Преди всичко, защо по дяволите беше дошъл тук навън посред нощ? Този път не водеше за никъде, а представляваше учебно препятствие и тренировъчен прицел.
Ето го и рова… не. Неговият ров беше следващият, малко по-нататък. Четири канала пронизваха правата отсечка на повдигнатия път по протежение на половин километровата права отсечка. Майлс откри рова, облегна се на мантинелата и се вгледа в канализационните води, които сега лениво се точеха през канала. Нямаше нищо привлекателно в гледката, това беше сигурно. Защо, защо, защо…?
Майлс се спусна по високата страна на пътя, като изследваше повърхността му, мантинелата и подгизналата кафява папрат под него. Стигна до извивката и се обърна, за да изследва и противоположната страна. Постепенно се върна до първия ров, в подножието на правата отсечка, без да е открил нищо, което би могло да го привлече или да представлява какъвто и да е интерес.
Майлс седна на мантинелата и размисли. Добре, време беше да опита по пътя на логиката. Какво е било това всепоглъщащо и смазващо чувство, накарало редника да се напъха в тръбата, въпреки явната опасност? Ярост? Какво е преследвал? Страх? Какво би могло да го е преследвало? Заблуда? Майлс я познаваше добре. Ами ако човекът беше избрал канала по погрешка… ?
Майлс се плъзна надолу по склона на първия ров. Човекът или си е пробивал път методично през всички канали — и ако е било така, дали е започнал откъм базата, или откъм тренировъчните полигони? — или в тъмнината и дъжда е пропуснал желаната цел и се е вмъкнал не в канала, в който е трябвало. Ако се наложеше, Майлс щеше да пропълзи през всичките, но предпочиташе да улучи от първия път. Дори и ако никой не го гледа. Този канал беше малко по-широк от втория, който се беше оказал фатален. Майлс извади фенерчето си от колана, гмурна се вътре и започна да го проучва сантиметър но сантиметър.
— Аха — доволно въздъхна той на половината разстояние под пътя. На горната страна на канала той откри своята награда, залепена там с лепенка, която беше започнала да се отпуска — увит в найлон пакет. Колко интересно. Той се плъзна назад и седна в отвора на канала. Внимаваше да застане така, че да не се вижда от пътя над него. Нехаеше за влагата.
Постави пакета в скута си и го изследва, тръпнещ от приятно очакване, като че ли беше подарък за рожден ден. Дали не бяха наркотици, контрабанда, секретни документи, мръсни пари? Лично Майлс се надяваше да са секретни документи, макар че му беше трудно да си представи, че нещо на остров Кирил може да бъде засекретено, с изключение може би на отчетите за работата на базата. И наркотици нямаше да е зле, но една шпионска група щеше да е просто чудесно. Щеше да стане герой на „Сигурността“ — фантазията му се развихри и той вече кроеше следващия си ход в своето скрито разследване. Проследяване по неуловимите улики на дирята на мъртвия до някой водач на групата — кой знае колко високо? Драматични арести, а може би и похвала от самият Илиян. Лично… Съдържанието на пакета беше на бучки, но лекичко пропукваше — пластмасови бланки?
Сърцето му се блъскаше в гърдите. Отвори пакета и се отпусна зашеметен от разочарование. С болка си пое дъх и от гърдите му се изтръгна полусмях, полустон.
Сладкиши. Две дузини лизети от мъничките, покрити с глазура и пълнени със захаросани плодове, които по традиция се приготвяха на Еньовден. Стари сладкиши, отпреди месец и половина. Каква кауза само, за която да умреш…
За въображението на Майлс, подхранено от познаването на казармения живот, не беше трудно да скицира останалото. Редникът беше получил този пакет от някоя любима — майка, сестра, и беше потърсил начин да го опази от изгладнелите си другарчета, които щяха да изгълтат цялото му съдържание за секунди. Вероятно човекът, болен от мъка по дома, си го е разпределял залък по залък в някакъв продължителен мазохистичен ритуал, в който удоволствието и болката са се смесвали с всяка хапка. Или пък просто може да си го е пазил за някой специален случай. След това са дошли двата дни с необичайно силни валежи и човекът е започнал да се притеснява за, ъ-ъ… прекомерното овлажняване на своето тайно съкровище. Излязъл е навън, за да спаси склада с провизиите си, пропуснал е първия ров в тъмното, влязъл е във втория с отчаяна решителност, породена от покачването на водата, разбрал е грешката си твърде късно…
Тъжно. Малко гадно. Но не и полезно. Майлс въздъхна, прибра лизетите обратно в пакета и забърза обратно към базата. Носеше пакета под мишница, за да го предаде на военния лекар.
Единствения коментар, който докторът направи, когато Майлс му обясни откритията си, беше:
— Да. Смърт от глупост. Ясно. — Той разсеяно захапа една лизета и изсумтя.
На следващия ден нарядът на Майлс в поддръжката изтече, без да е открил в каналите нещо, което да представлява по-голям интерес от удавника. Навярно така и трябваше да бъде. След още един ден ефрейторът от кабинета на Ан се върна от годишния си отпуск. Майлс откри, че ефрейторът, който работеше в метеорологичния кабинет от две години, беше готов резервоар за информацията, която Майлс беше поглъщал през последните две седмици. Въпреки че не притежаваше носа на Ан.
Всъщност Ан напусна Лагера на вечния скреж трезвен и се изкачи по транспортната рампа без чужда помощ. Майлс отиде на дока, за да го изпрати, без да е сигурен дали е доволен, или съжалява, че метеорологът си тръгва. Ан обаче изглеждаше щастлив. Мрачното му лице сияеше.
— И така, накъде, след като свалите униформата? — попита Майлс.
— На екватора.
— А? Къде на екватора?
— Където и да е на екватора — с плам отвърна Ан.
Майлс се надяваше Ан да избере място, където да има достатъчно твърда земя под краката си.
На рампата Ан погледна Майлс и се поколеба.
— Внимавай със Метцов — посъветва го той накрая.
Предупреждението изглеждаше закъсняло, без да се брои влудяващата му неяснота. Майлс го погледна нетърпеливо изпод повдигнатите си вежди.