Игрите на Вор

— Така изглежда. А, младши лейтенант, бихте ли хвърлили още един поглед вътре, просто за всеки случай?

— Разбира се. сър — Майлс се надяваше това да е последната му разходка. Никога не беше предполагал, че почистването на канализацията можеше да се окаже толкова… вълнуващо. Той се плъзна под пътя по целия участък до пробитата табела, като проверяваше всеки сантиметър, но намери единствено изтърваното от мъртвеца фенерче. Така. Очевидно редникът беше влязъл в тръбата нарочно. С цел. Каква цел? За какво му е на човек да пълзи в някакъв канал посред нощ, и то в силна дъждовна буря? Майлс се измъкна навън и предаде фенерчето на лекаря.

Майлс помогна на санитаря и военния лекар да поставят тялото в чувала и да го натоварят, след това накара Олни и Патас да махнат преграждащата табела и да я върнат на предишното й място. От долния край на канала с рев се стече кафява вода, която размъти рова. Докторът се спря с Майлс и се облегна на мантинелата на пътя, загледан в малкото езеро, чието ниво спадаше.

— Мислехте, че на дъното може да има още някой? — неспокойно запита Майлс.

— Този беше единственият записан като липсващ на сутрешния развод — отговори докторът, — така че вероятно не. — Въпреки това той не изглеждаше като човек, който е готов да се обзаложи.

Единственото, което се появи, когато нивото на водата падна, беше подгизналата шуба на редника. Явно преди да влезе в канала, е била преметната на мантинелата, откъдето е била бутната или издухана от вятъра във водата. Лекарят я взе със себе си.

Военният лекар и фелдшерът потеглиха.

— Доста спокойно го приемате — отбеляза Патас. На години той не беше много по-голям от Майлс.

— Никога ли не ти се е налагало да държиш в ръцете си труп?

— Не. А на вас?

— Да.

— Къде?

Майлс се поколеба. Събитията отпреди три години преминаха като на кинолента през съзнанието му. Кратките месеци, през които беше притиснат в отчаяна битка далече от дома, когато случайно се беше натъкнал на космически наемнически сили, не бяха тайна, за която можеше да се спомене или дори да се намекне на това място. Във всеки случай редовните военни части презираха наемниците — живи или мъртви. Но кампанията на Тау Верд със сигурност го беше научила на разликата между „тренировки“ и „реалност“, между война и военни игри, и че смъртта си имаше по-изтънчени начини да се разпространява от директното докосване.

— Преди — унило отвърна Майлс — два пъти.

— Е — Патас вдигна рамене и се обърна, — поне не се страхувате да си изцапате ръцете. Сър.

Майлс сви вежди. „Не. Не е това, от което се страхувам.“

Майлс отметна канала на отчетното си табло — „почистен“, върна скатера, екипировката и поомекналите Патас и Олни обратно на сержант Нюв в „Поддръжката“ и се отправи към офицерските помещения. Никога през целия си живот не беше желал по-силно един горещ душ.

Калните му обувки шляпаха по коридора към квартирата му, когато друг офицер подаде глава от една врата.

— Ъ-ъ, младши лейтенант Воркосиган?

— Да?

— Търсиха ви по видеофона преди известно време. Декодирах съобщението.

— Търсили са ме? — Майлс спря. — Откъде?

— Ворбар Султана.

Майлс усети ледена топка в стомаха си. Нещо лошо вкъщи?

— Благодаря. — Той смени посоката и тръгна към другия край на коридора към кабината с видеоконзолата, която беше обща за офицерите на етажа.

Отпусна се унило на седалката и перфорира съобщението. Номерът не му беше познат. Той го въведе заедно с номера на сметката си и зачака. Апаратът звънна няколко пъти и видеомониторът оживя със съскане. Красивото лице на братовчед му Иван се материализира на екрана и му се ухили.

— А, Майлс. Ето те и теб.

— Иван! Къде си, по дяволите?

— О, аз съм си вкъщи. И това не значи при мама. Помислих си, че може да поискаш да видиш новия ми апартамент.

Майлс имаше смътното, дезориентирано усещане, че някак си се е намесил във връзката с някаква паралелна вселена или срещуположна астрална плоскост. Да, Ворбар Султана. Самият той беше живял в столицата в някое свое предишно въплъщение. Преди цяла вечност.

Иван вдигна обектива на видеотелефона и замайващо го завъртя насам-натам.

— Напълно обзаведен е. Пренаех го от един капитан от „Операции“, когото прехвърлиха на Комар. Истинска сделка. Едва вчера се нанесох. Виждаш ли балкона?

Майлс виждаше балкона, окъпан от слънчевата светлина на късния следобед с цвят на топъл мед. Очертанията на Ворбар Султана се издигаха на небесния фон като приказен град, който плува в лятната омара. По парапета се виеха алени цветя, толкова червени под огрялото ги слънце, че още малко и очите щяха да го заболят. На Майлс му се прииска или да олигави ризата си, или да избухне в сълзи.

— Хубави цветя — той преглътна с мъка.

— Аха, гаджето ми ги донесе.

— Гаджето? — А да, едно време човешките същества се бяха появили в два различни пола. Единият миришеше по-хубаво от другия. Много по-хубаво. — Кое гадже?

— Татя.

— Виждал ли съм я? — Майлс се опита да си спомни.

— Не. Тя е нова.

Иван престана да размахва обектива и отново се появи на екрана. Раздразнените сетива на Майлс малко се поуспокоиха.

— Е, как е времето там горе? — Иван се взря по-отблнзо в него. — Мокър ли си? Какво правеше?

— Почис… дълбочинни измервания.

— Какво? — Иван сбърчи чело.

— Няма значение. — Майлс кихна. — Виж, радвам се да видя едно познато лице и така нататък — впрочем така си и беше — болезнена, странна радост, — но тук съм по средата на работния си ден.

— Аз се освободих от смяна преди два часа — вметна Иван, — след малко ще водя Татя на вечеря. Тъкмо ме хвана. Така, само бързо ми кажи как е животът в пехотата?

— О, супер. База „Лазковски“ е истинският, реалният свят. — Майлс не даде определение на истинско. — Не е… магазия за излишъците от лордове от семейство Вор като Имперския щаб.

— Върша си работата — каза Иван. Гласът му прозвуча малко обидено. — Всъщност моята работа би ти харесала. Обработваме информация. Невероятно е. Всичко, до което „Операции“ има достъп в един ден. Сякаш си на върха на света. Точно като за теб.

— Странно, аз пък си мислех, че база „Лазковски“ ще е точно като за теб, Иван. Я си помисли, дали не са ни разменили заповедите?

Иван се почука по носа и се изкикоти.

— Не бих казал. — После добави загрижено: — Ъ-ъ, пази се, а? Наистина не изглеждаш толкова добре.

— Прекарах необичайна сутрин. Ако се разкараш, бих могъл да отида да взема един душ.

— О, добре. Е, пази се.

— Приятна вечеря!

— Хубаво. Чао.

Гласове от друга вселена. При това Ворбар Султана беше само на два часа с доорбитален полет. На теория. Странно, но мисълта, че планетата не се е свила до оловносивите хоризонти на остров Кирил, утеши Майлс.

През останалата част от деня Майлс срещна известни трудности при опитите си да се концентрира върху времето. За щастие началникът му като че ли не забеляза. След потъването на скатера Ан проявяваше склонност да поддържа гузна, изнервяща тишина около Майлс, с изключение на случаите, когато последният го сръчкваше за някаква специфична информация. След смяната си Майлс се отправи право към лазарета.

Военният лекар още работеше или поне седеше на бюрото си, когато Майлс подаде глава на вратата.

— Добър вечер, сър.

Докторът вдигна поглед.

— Да, младши лейтенант. Какво има?

Без особено основание Майлс прие въпроса за достатъчна покана и се вмъкна вътре.

— Чудех се какво ли сте открили за онзи човек, дето го извадихме от канала тази сутрин.

— Нямаше чак толкова за откриване — докторът сви рамене. — Документите му за самоличност са проверени. Умрял от удавяне. Всички физически и метаболични показания — стрес, хипотермия, хематомите — съвпадат с предположението ми, че се е заклещил вътре около половин час преди да настъпи смъртта. Завел съм го като смърт при нещастен случай.