Следите остават

Децата високо се разсмяха, почнаха да скачат на място.

— Сега позна! — сериозно отвърна Юлия. — Добре кой друг ще бъде цар?

— Аз! — изтъпи се напред Павлина.

— Нека бъде най-напред Верка, пък после ти!

— Не, най-напред ще бъда аз, пък после Верка!

— Видиш ли колко ся непослушна! — каза с укор Юлия.

— Брееей!

— Непослушна си, я! Защо преди два дена хърли на един човек ключа! Аз знам, на мене всичко ми казаха!

Павлина огледа сърдито децата.

— Нищо не съм хвърляла! — каза тя обидено. — Защо си измисляш!

— Павлино, няма да ме лъжеш! Нали ви дойде един човек на гости, пък ти взе, че му хвърли ключа!

— Не съм!

— Слушай, Павлинче, ако ми кажеш истината, ще ти дам един… бонбон!

— Не съм хвърляла ключа, ма! — вече ядосано възрази Павлина.

— Добре! Ще ти дам… една кукла!

— Парцалена кукла ли?

— Не парцалена. Истинска…

Павлина набръчи малкото си чипо носле.

— Хвърлих ключа на човека! — каза тя с въздишка.

— На кой човек?

— На тоя дето… му хвърлих ключа.

— А той с какви дрехи беше облечен?

— С дрехи…

— С дрехи но какви?

— С истински дрехи! — отвърна с досада Павлина. — А куклата има ли очи?

— Има да. Да не беше облечен с бели дрехи?

— С бели дрехи — кимна отчаяно Павлина.

— Един такъв дебел?

— Ами, дебел, дебел!

— А ти къде му хвърли ключа?

— В боклука му хвърлих ключа!

— Как така в боклука! — отчаяно въздъхна Юлия.

— В кофата за боклук…

— Видиш ли, че пак лъжеш! Ти си му изхвърлила ключа през прозореца. Нали така…

— Така — вече унило потвърди Павлина. — А ти кога ще ми дадеш куклата?

— Лъже! — обади се троснато Верка. — Като циганка лъже заради тая кукла!

— Брееей!

— Ако искаш да знаеш, всичките — Ваши прозорци гледат все към улицата! Как ще хвърлиш тогава ключа в задното дворче?

Павлина безпомощно замига.

— Та аз му хвърлих ключа на улицата…

Юлия с мълчалив укор се вгледа в малката измамница.

— Слушай, Павлинче, ако ми кажеш самата истина, ще ти дам куклата! Мене защо ми е — добави тя с горчивина, — Аз съм вече голяма! Ако си хвърлила ключа, ще ти дам куклата и ако не си го хвърлила, пак ще ти дам куклата! Ти само кажи истината!

— Не съм, ма како Юли — отвърна искрено момиченцето. — Не съм му хвърлила ключа!

— И не си го виждала?

— Не съм…

Юлия дълбоко въздъхна.

— Слушай, Зоре, да не би ти да си хвърлила тоя ключ?

Зорето дори се опули от учудване, — Кой, аааз да хвърля ключа? — изви тя драматично тънкото си гласче.

— Ти ами! Чунки не си малко луда! Кажи си, кажи си правичката.

Зорето дълбоко се замисли.

— А ти друга кукла имаш ли? — попита тя и тъмните маслинки на очите и сякаш блеснаха.

Юлия имаше и друга кукла, но и се видя вече прекалено да пожертвува и нея.

— Аз ще те закълна, пък ти само посмей да не кажеш истината! — закани се тя със сериозно изражение.

— Как ще ме закълнеш?

— Ей сега ще видиш!

Юлия плюна в шепата си и погледна под вежди момиченцето.

— Ако Зорето ме излъже, очите и да се пръснат като тая плюнка на четири!

Тя удари отгоре с ръба на дланта, плюнката се разлетя на всички страни.

Грозното заклинание беше изречено. Трите момиченца ококорено гледаха към Юлия, личицата им бяха кажи-речи уплашени. Кажи сега истината хвърляла ли си един ключ през прозореца, или не си хвърляла!

— Не съм! — едва избърбори Зорето.

— Ами идвал ли е у вас един дебел човек с бели дрехи?

— Не е идвал!

Верка, която досега мълчеше, внезапно се обади:

— Ама, како Юли, у нас идва такъв човек!

— Сериозно? — трепна Юлия. — Преди колко дена?

— Предии… пет-шест дена!

Юлия втренчено погледна момиченцето.

— Не беше ли преди два дена?

— Не, не, преди пет-шест дена! Дойде при татко, поседя много малко и си отиде!

— А ти хвърли ли му ключа?

— Не съм хвърляла нищо! — обиди се Верка. Аз не съм и седяла при тях!

Юлия сама разбираше — тихото, послушно момиченце не бе от тия, които ще направят някоя пакост. Все пак тя подробно го разпита. Външното описание на човека съвсем съвпадаше с онова описание което и бяха дали Пешо и Веселин. Времето също съвпадаше — бе дошъл на гости у Веркини привечер. Само денят не съвпадаше и разбира се, Верка не бе хвърляла ключа. Като завърши невинния разпит, Юлия отново започна играта, но вече не и се играеше, нещо я теглеше с чудна сила обратно към града. Така или иначе тя бе страшно горда, че толкова успешно бе завършила първата задача, която и бяха възложили. Юлия едва дочака края на разходката. Към обед групата деца начело с танти Клара потегли обратно. Юлия избърза напред и както очакваше, намери своите приятели в скривалището между шубраците на градинката. Щом трите момчета видяха Юлия, те скочиха на крака и любопитно впериха очи в нея.

— Е, какво излезе? — попита нетърпеливо Пешо. Научи ли нещо?

— Научих — отвърна важно Юлия.

Но тя не бързаше да разкаже какво е научила. За пръв път и се случваше да бъде център на внимание за такива големи момчета, да им бъде необходима за нещо и сега и се искаше да продължи колкото се може по-дълго време това удоволствие. Юлия бавно се разположи на тревата и се загледа замислено някъде над главите на момчетата.

Е, какво, няма ли да приказваш? — стресна я с нетърпеливия си глас Веселин.

Тогава Юлия внимателно и бавно им разказа всичко, каквото бе научила от трите момиченца. По напрегнатите лица на своите приятели тя разбираше, че следят с интерес нейния разказ и дори че се удивяват на ловкостта, с която бе изтръгнала сведенията.

— Браво! — похвали я пестеливо, уж с равнодушен глас Пешо, но тя веднага схвана, че са доволни от нея. — Добре си свършила тая работа!

— Охо, аз какви други работи мога да свърша! — възкликна гордо Юлия. — Само вие да искате!

Но хвалбата не направи добро впечатление и Юлия смутено млъкна. За миг като че ли всички я забравиха, като че ли не им се искаше да говорят повече пред нея.

— А сега какво ще правим? — попита тя колебливо.

— Ще видим! — отвърна уклончиво Пешо. — Трябва да се помисли!

— Казах ли ти аз, че Тороманов ни е излъгал! — обади се пръв Веселин и погледна тържествуващо приятелите си. — Не може да не ни излъже! Той е такъв—една дума вярна не казва!

— Интересно, какво е търсил Тороманов у Веркини? — като че ли на себе си проговори Пешо. — Да не би нещо… заедно…

Глупости! — сряза го Коста. — Другарят Апостолов е най-старият комунист в квартала! Та той е председател и на отечественофронтовската организация!

Пешо сам се засрами от подозрението си, мълчаливо наведе глава.

— Е, аз само тъй… казах! — измънка той недоволно.

— А защо да не разпитаме Бебо? — предложи Веселин. — Може той да знае нещо повече за Тороманов! Може да знае за какво е идвал Тороманов у тях!

Идеята беше добра, но се натъкнаха на неудобство. Трудно е да разпитат Бебо, без да му кажат поради каква причина се интересуват от Тороманов. Бебо не беше дете като Верка, за да го замотаят с кукли или клетви.

Да го приемем тогава и него в нашата група! — каза Коста. — Хем ще ни помага в работата, хем ще можем свободно да го разпитаме!

— — Аз съм съгласен! — обади се Веселин.

— И аз! — каза Юлия.

Пешо — погледна изпод вежди момиченцето, сякаш искаше да и каже: «Тебе пък кой те пита!» Юлия засрамено наведе глава.

— Аз пък не съм съгласен! — възрази Пешо сериозно. — Нашата работа е съвсем тайна! Сега сме вече четири души, а ако станем повече — току—виж, че нашата тайна се разчула из целия квартал! Шега с тия неща не можем да си правим!

Момчетата се замислиха.

— А ти забрави ли за младогвардейците! — намеси се Веселин. — Толкова много хора са били, пък никой не издал тайната!

— То е друго! Там е Съветски съюз!

Въпросът за Бебо остана нерешен. Единственото нещо, което решиха, беше внимателно да следят човека с белите дрехи. Всички бяха убедени, че ако не го изпускат из очи, той все ще се издаде с нещо, все ще остави някоя макар и малка следа, по която да тръгнат.