Следите остават

Разходката не продължи дълго. Тороманов сви по една малка улица, цялата застроена с високи жилищни здания, и скоро хлътна в някакъв вход. Юлия се поколеба за миг на улицата, после колебливо влезе вътре. Внезапно я обзе страх. Ами ако човекът с белите дрехи е забелязал, че тя върви след него? Тогава той може да я причака някъде по стълбите, да я грабне за шийката и… свършено! Изведнъж със страшна сила и се прииска да обърне гръб и да побегне назад — да излезе вън на светлата и слънчева улица, където има много хора и където никой не може да и направи нищо лошо.

Но това трая само миг. В тоя кратък миг тя сякаш видя лицата на своите приятели, немия укор в очите им и забърза по стълбите, лека като ластовичка. От бързането и от вълнението сърцето и силно заби, искаше и се да поспре за малко, но разбираше, че ще загуби ценно време. Към площадката на втория етаж тя вече зърна белия гръб на Тороманов и малко забави стъпките си. На третия етаж Тороманов най-после спря и позвъня на някакъв звънец. Сякаш нищо не е било, Юлия продължи по стълбите и човекът с белите дрехи, който навярно чуваше зад гърба си леките детски стъпки, дори не се обърна да я погледне.

Тя се изкачи на площадката на четвъртия етаж и отново спря нерешително. Да чака тук, и се видя неудобно — може да излязат хора, да я питат какво търси. Да, по-добре е да чака долу на улицата, там това ще изглежда по-невинно. Като слезе на третия етаж, Юлия, без да опира, внимателно огледа вратата, където бе влязъл Тороманов. Беше най-обикновена мръснокафява врата със секретен ключ, но без шпионка, на която висеше, прикрепена с винтове, много голяма стъклена табелка:

Юлия слезе на улицата разочарована. Тороманов навярно е дошъл да си поправя зъбите, а тя бе помислила кой знае какво. Но сега къде да го чака? Тя се поогледа и си избра входа на една от насрещните кооперации. Оттам беше лесно да наблюдава дома, от който трябваше да излезе човекът с белите дрехи.

Чакането и се стори безкрайно, а лошото беше, че нямаше часовник, за да разбере колко е часът. Тя съвсем загуби търпение, чудеше се вече какво да прави, когато зад гърба и се появи някакво момче, червенокосо, кокалесто, с неприятно луничаво лице и къси тиролски панталони. Момчето я огледа враждебно, плю—на презрително и сърдито попита:

— Ти какво чакаш тук?

— Не е твоя работа! — отвърна сопнато Юлия. — Кой те закача тебе?

Момчето приближи и втренчено я погледна.

— Като те питат, отговаряй! — каза то грубо. Юлия отново не отговори. Тя само обърна гръб на нахалника и вирна към небето малкото си носле. Червенокосият я погледна учудено, после замахна с крак и силно я ритна отзад. Изненадана от удара, Юлия полетя и падна на земята. Когато стана, побойникът стоеше все още на две крачки от нея и я наблюдаваше мрачно, пъхнал ръце в джобовете си.

— Как не те е срам! — без да плаче, възмутена от дъното на сърцето си, каза Юлия. — Да биеш момичета!

— А ти защо не отговаряш?

— Какъв си, че да ти отговарям! Улицата да не е нещо твоя?

— Моя е!

— Значи тогава си уличник!

— Ще ми отговориш ли, или да те почна отново? — прекъсна я грубо побойникът.

— Ако искаш толкова да знаеш, чакам баща си. Това изглежда, че направи впечатление на хулигана, той се огледа.

— Къде е баща ти?

— Горе при зъболекаря!

— А ти защо не го чакаш горе?

— Защото ме е страх!

— Страхливка! — каза презрително червенокосият и бавно се отдалечи.

Едва сега сълзите потекоха по страните и, тя с мъка се сдържа да не заплаче с глас. Когато побойникът приближи входа на голямата бяла кооперация, в която бе влязъл Тороманов, от същия вход излезе забързано височко момиченце и решително му прегради пътя. Лицето му бе гневно, жестовете резки и по сърдития глас, които долетя до Юлия, тя разбра, че момиченцето нещо се караше. Червенокосият я слушаше нехайно, подигравателно усмихнат, след това грубо я блъсна и продължи пътя си.

Непознатото момиченце бързо приближи Юлия. Гневното му личице беше хубаво и живо, две дебели лъскавочерни плитки лежаха на слабите му раменца. То бе с една или две години по-голямо от Юлия и навярно пионерка, тъй като носеше на врата си червената връзка на организацията.

— Аз всичко видях! — каза задъхано от възмущение момиченцето. — Бях случайно на прозореца и видях как те ритна… Той е просто… ужасен!

От съчувствието на Юлия още повече и се доплака, но тя преглътна сълзите си и глухо попита:

— Ти познаваш ли го?

— Как да не го познавам целият квартал е писнал от него! Ако бях момче, щях да му дам да се разбере!

Двете момиченца се разприказваха оживено. Непознатата се казваше Живка и живееше на първия етаж на бялата кооперация. Като видяла побоя, тя бързо изтичала, но било вече късно.

— И мен ме би веднъж! — призна си тя с горчивина. — Ако бях казала на татко, не знам какво щеше да стане!

Внезапно Юлия забеляза, че Тороманов излезе от кооперацията. Сега чантата му бе съвсем празна и той бързо се упъти надолу по улицата. Разтревожена да не го пропусне, тя измънка някакво извинение пред Живка и без да обръща внимание на учудения и поглед, бързо се спусна след него. Четвърт час по-късно Юлия беше вече на своята улица и още отдалече видя Пешо и Веселин. Тороманов влезе в своя дом, а момчетата забързаха срещу нея с развълнувани лица.

— Къде пропадна! — възкликна Веселин. — Здравата се уплашихме за тебе!

Юлия небрежно махна ръка, сякаш последното приключение беше за нея дребна и обикновена работа, за която не заслужава да се говори. Отведоха я бързо в градинката. Там бяха останали още четири момчета, между които Коста, който радостно подскочи, като я видя.

Юлия най-подробно разказа за всичко, което и се беше случило, като не пропусна нищо освен, разбира се, своите страхове. Колкото повече разказваше, с толкова по-голямо учудване и възхищение я гледаха нейните приятели. Когато най-после завърши, Пешо за пръв път искрено и от сърце я похвали:

— Браво, Юлия! Ти първа между всички се отличи.

— Нали направихте много хубаво, дето ме взехте! — радостно и малко нескромно запита Юлия.

— Да, разбира се — съгласиха се всички. Започнаха да говорят за последните случки и Веселин пръв изказа предположението:

— Май че Юлия е попаднала на вярна следа! На това ми мирише.

— Ще видим! — отвърна Пешо.

— То само се вижда — продължи Веселин. — Не е ли всичко това много чудно? Тороманов купува една камара романи, но не ги чете сам, а ги отнася на някакъв си зъболекар. Защо? Нима зъболекарят не може сам да си ги купи? Надали има такъв зъболекар на света, който да иска да му плащат не с пари, а с романи.

Всички се засмяха.

— Може и да има — обади се Чарли. — На кучешки зъб взима по роман, на кътник по два…

— Може някой да каже — занесъл му ги е за четене — продължи Веселин. — Тая работа не е за вярване. Та кой купува цял куп романи, за да услужи на друг? Тъкмо пък Тороманов…

— Ами ключа? — попита Пешо. — За зъболекаря не е нужен никакъв ключ. Аз съм сигурен, че цялата тая тайнствена история е свързана с ключа.

Момчетата замълчаха.

— Ако разберем защо Тороманов ходи при зъболекаря, може би ще разберем нещо и за ключа — каза Веселин. — Не бива да изпускаме тая следа…

След дълги умувания измислиха нещо разумно да проверят какъв е тоя зъболекар. Някое от момчетата, което имаше развален зъб, трябваше да го прежали в полза на общото дело. То ще отиде за пломба или за нещо друго, пък ще разгледа цялата обстановка, ще види какъв е и самият зъболекар.

— А най-хубаво е да отиде след Тороманов — забеляза Пешо. — Тогава може и да чуе някоя дума, да разбере нещо…

Планът беше добър, но изведнъж засече: оказа се, че няма нито едно момче с развалени зъби.

— Не може да бъде! — разсърди се Пешо. — Всички лъжете!