Следите остават

Преди още момчетата да продумат, Коста тихомълком се измъкна от скривалището. Пешо и Веселин видяха как бавно прекоси улицата, как зашляпа с босите си крака по тротоара, като уж разсеяно зяпаше по етажите, сякаш очакваше да види там някакъв познат. След малко съпрузите Тороманови изчезнаха във входа на жилищния дом, Коста усили крачките си и влезе след тях. Улицата отново остана съвсем безлюдна.

Изминаха пет минути, които се сториха на момчетата цяла вечност.

Най-после Коста излезе от кооперацията и бързо се запъти към тях. Още по лицето му те познаха, че се е случило нещо. Той се примъкна до гъстия листак на люляците и се отпусна на земята със зачервено лице.

— Какво стана? — попита нетърпеливо Пешо.

— Стана! — отвърна загадъчно Коста, като нарочно се бавеше, за да възбуди любопитството им. — Интересна работа стана! Нашият човек се изправи пред вратата на апартамента, бръкна в джоба си, извади оттам един ключ и преспокойно си отвори!

— Видите ли? — възкликна отново Веселин. — Казах ли ви аз? Значи смененият ключ не е от неговия апартамент!

— Може да има и два ключа от апартамента си! — каза Пешо, макар вече сам да не вярваше в това.

— Но нали каза, че няма друг ключ? — възкликна Веселин.

— Значи пак ни е излъгал!

Коста, който тайнствено мълчеше до тях, внезапно се намеси.

— Аз измислих нещо! — каза той. — Нали единият ключ на човека е у нас? Следобед, когато двамата излязат, ще се качим горе и ще проверим дали нашият ключ може да отвори вратата му!

— Екстра работа! — извика Веселин.

— Хубаво си го измислил — добави Пешо.

След като взеха това решение, и тримата се успокоиха. Пешо и Веселин отидоха да обядват, Коста остана да пази пред кооперацията. Не трябваше в никои случай да пропуснат излизането на Тороманови. Това беше необходимо, за да изпълнят свободно задачата си.

ШУМ ЗАД ПРОЗОРЕЦА

Към четири часа следобед семейство Тороманови напусна жилищната сграда и се запъти бавно по улицата. Тоя път човекът с белите дрехи беше без чантата за пазаруване, широкото му лице изглеждаше съвсем неподвижно и незаинтересовано от околния свят. Щом Тороманови свиха по първата напречна улица, тримата приятели бързо се измъкнаха от своето скривалище в кварталната градинка и поеха към дома. Пред външния вход Пешо внезапно спря.

— Веселине, ти ще останеш тук! — каза той решително.

Веселин вдигна смаян веждите си.

— Аз да остана? Защо?

— Защото някой трябва да ни пази! Хората мога да се върнат!

Това беше напълно разумно, но Веселин целият се наежи.

— А защо аз да остана? Нека остане Коста!

— Не, ти ще останеш! — поклати решително глава Пешо. — Коста знае точно вратата!

— На нея нали има надпис?

— Може да има, но ти ще останеш да пазиш!

— А защо пък ти да не останеш?

Пешо го погледна учуден — наистина само това не бе му минавало през ума, Коста, който внимателно слушаше спора, се почеса загрижено по носа.

— Нали Пешо е командирът! — каза той не съвсем решително. — Нали той командува цялото ято!

— Да, но тука не сме на самолетите, тая работа е друга…

— Все едно! — каза сърдито Коста. — Но ако толкова не искаш да останеш, тогава ще остана аз…

— Добре, добре, няма нужда! — измърмори Веселин и обърна гръб, но лицето му си остана намръщена.

Пешо и Коста влязоха във входа малко подтиснати от неочаквания спор. Стълбището беше тихо и прохладно, тук не блестеше яркото лятно слънце. На етажните площадки те несъзнателно поспираха за миг и подозрително поглеждаха затворените врати. Сега им се струваше, че през малките стъклени шпионки ги поглеждат недоверчиво дебнещи очи, че с укор и съмнение ги отпращат нагоре по стълбите. Когато двамата приятели спряха на четвъртия етаж и зърнаха медната табелка на апартамента, те едновременно усетиха как силно бият сърцата им. Никога досега те не бяха вършили такава опасна и забранена работа, никога не бяха отваряли чужди врати. Пешо бръкна в джоба си със запотена ръка, която така много се бе сгорещила, че усети ключа като парченце лед.

— Ами ако има вътре някой! — каза той шепнешком. Лицето и на Коста бе съвсем разколебано.

— И аз туй си помислих! — отвърна той тихо.

— Може да им е пристигнал гост, може той да им отваря вратата отвътре…

Коста прехапа устни. И това е възможно! Понякога у тях идваше баба им, стоеше с месеци, а не я вписваха в жилищното табло.

— Тогава да се върнем! каза смутено Коста.

— Не! — късо и решително отвърна Пешо. — В никакъв случай!

Коста го погледна, учуден от бързата промяна. Можеше ли той да разбере, че Пешо си бе спомнил внезапно за Веселин, който ги чакаше долу при входа, че си бе представил за миг подигравателния му поглед. Хубав командир, който се изплашва още при първата опасност!

— Ти пази на стълбите! — вече с по-висок глас добави Пешо и решително се запъти към входната врата на апартамента.

Когато пъхна ключа в секретната ключалка, сърцето му отново силно заби. Струваше му се, — че всеки миг вратата ще се отвори пред носа му, че на прага ще се покаже сърдит човек и ще го хване за ухото. Все пак, колкото и да беше смутен, той разбра, че ключът малко трудно се вмъкна в ключалката. Не оставаше, освен да превърти. Раз—два!

— Не може! — каза Пешо тихо и обърна към Коста запотеното си лице.

— Опитай още веднъж!

Пешо опита отново, но ключът не можеше да се превърти — беше вече съвсем ясно, че не е за тази ключалка.

— Не може! — повтори той с леко разтреперан глас.

— Добре, тогава да се махаме! — отвърна Коста, като поглеждаше надолу по стълбите.

Пешо дръпна ключа обратно, но той не помръдна. Уплашен, той го задърпа силно. Никакъв резултат. Изведнъж момчето усети как студена пот обля гърба му.

— Не може! — каза той.

— Е, разбрах, да отиваме!

— Ключът не излиза — поясни Пешо.

Коста отново погледна надолу по стълбите — стори му се, че на партера щракна вратата на асансьора.

— Ела да пазиш ти!

Коста отиде до вратата, улови ключа и със съвсем леко движение, сякаш нищо не е било, го измъкна навън. Докато двете момчета слизаха бързо надолу, струваше им се, че цяла планина се е смъкнала от плещите им. На улицата ги чакаше Веселин — лицето му се бе удължило от нетърпение.

— Е! — попита той изразително.

— Ключът не лови! — отвърна замислено Коста. — Той не е от тяхната врата!

Една минута трите момчета стояха мълчаливи и неподвижни на улицата — без да се поглеждат, всеки със своите мисли. След здрачевината и прохладата на стълбището сега улицата им се виждаше необикновено бляскава и гореща.

— Да отидем в портиерската! — предложи пръв Коста, като местеше босите си крака по горещия плочник.

Предложението беше добро. Те отидоха в портиерската стаичка, заключиха вратата и окачиха един вестник над малкото и кръгло прозорче към стълбището. Така изолирани от целия външен свят, те можеха спокойно да размислят за всичко, което се бе случило.

— Тая работа никак не ми харесва! — заговорви пръв Веселин. — Тука вече действително има нещо!

Сега вече Пешо повече от всички други бе убеден в това. Умът му усилено работеше, но не можеше да стигне до нищо.

— Най-важното е ключът! — каза той тихо.

— Разбира се, ключът! — оживено се съгласи Веселин. — Каквото и да е, но тоя ключ отваря някаква врата! Така ли е?

— Така! — кимна Коста.

— Щом е така — продължи увлечен Веселин, — работата става много интересна! Кажете ми, защо тоя човек има ключове от два апартамента?… Защо е хвърлил ключа?… Защо след това пак си го търси… Защо и досега още не знае, че е изгубил истинския ключ?… Защо ни излъга няколко пъти? — Очите на Веселин просто заблестяха от възбуждение.

— Виждате ли каква заплетена история? — добавя! той със заекване. — Сто на сто тука има някаква конспирация… Тоя човек е фашист, крои нещо мръсно на държавата!…

Думите бяха така смело казани, че и тримата замълчаха настръхнали. Работата, която отначало им се струваше едва ли не забавна шега, започна да става необикновено сериозна и опасна.