Посестрими в занаята

— Ужасно е.

— Не, не е. Тя се държи по този начин, защото такава й е природата. Тя не е виновна.

— Но това е магия!

— Просто е това, което е — повтори Баба.

Опитва се да ме накара да я сложа на главата си — възкликна Маграт, като отблъсна във въздуха невидима сила с ръка.

Така правят, да.

— Но аз ще проявя твърдост!

— И аз тъй си помислих — отговори Баба с внезапно появило се дървено изражение на лицето си. — Какво прави Гита?

— Къпе бебето в легена — разсеяно произнесе Маграт. — Но как може да се скрие нещо подобно? Какво ще стане, ако например я заровим някъде надълбоко?

— Язовци ще я изровят — отпаднало обясни Баба. — Или ще довтасат златотърсачи. Или дърво ще оплете корените си около нея, а след това буря та ще го събори и някой ще я вдигне и ще си я сложи…

— Освен ако не е някой здравомислещ като нас — отбеляза Маграт.

— Освен в такъв случай, да — съгласи се Баба, разглеждайки ноктите си. — Въпреки че при короните проблемът не е с поставянето им, а със свалянето им от главата.

Маграт пое короната и я заобръща в ръцете си.

— Дори не прилича много-много на корона.

— Ти понеже много корони си виждала — присмя й се Баба. — Станала си експерт по короните, естествено.

— Виждала съм достатъчно. Имат къде-къде повече скъпоценни камъни и кадифено парче отгоре — предизвикателно отговори Маграт. — А тая е просто някаква малка…

— Маграт Чеснова!

— Виждала съм! Беше по времето, когато ме обучаваше старата Уимпър…

— …мир на праха й…

— …мир на праха й, обичаше да ме взима със себе си в Тъп Бръснач или в Ланкър, когато в града идваха гастролиращи артисти. Тя много обичаше театъра. Там имат повече корони, отколкото можеш да си представиш. Въпреки че, забележи… — тя направи пауза, — … добрата старица ми обясни, че са направени от хартия, тенеке и други такива. И прости стъкълца вместо скъпоценни камъни. Но въпреки това изглеждаха по-истински, отколкото тая тука. Не ти ли се струва странно?

— Нещата, които се опитват да приличат на други неща, често пъти приличат на нещата повече от самите неща. Добре известен факт — обясни Баба. — Не че го одобрявам. И за какво се разхождат, ако мога да попитам, с корони на главите?

— Не си ли чувала за театър? — изуми се Маграт.

Баба Вихронрав, която никога не би признала невежеството си в каквато и да е област, не се поколеба и миг:

— О, да. Става дума за някое от онези, модерните неща.

— Добрата стара Уимпър обичаше да казва, че театърът е огледало на живота — поясни Маграт. — Твърдеше, че я ободрявал.

— Предполагам — стреля наслуки Баба, — ако е изигран добре, във всеки случай. Добри хора са играчите на театър, а?

— Така ми се струва.

— И обикалят из страната, казваш? — замислено продължи Баба, загледана към кухненската врата.

— Пътуват навсякъде. Точно в момента в Ланкър е пристигнала трупа. Така чух. Не съм била там, за да видя, защото знаеш… — Маграт сведе поглед. — Не е правилно сама жена да ходи по такива места.

Баба кимна. Искрено одобряваше подобни предразсъдъци, разбира се, докато никой не й намекнеше, че те биха могли да се отнасят до нея.

Тя забарабани с пръсти по покривката.

— Добре — каза накрая. — Защо не? Иди да кажеш на Гита да повие добре бебето. И без това отдавна не съм ходила на театър.

Както обикновено, Маграт беше омаяна. Театърът не представляваше нищо повече от няколко дължини боядисани чували, сцена, скована от дъски и положена върху ръждясали варели, и половин дузина дълги скамейки, подредени насред селския площад. Но същевременно сцената успяваше някак си да се превърне в Замъка, Друга част на замъка, Същата част малко по-късно, Бойното поле, а в момента беше Път, водещ извън града. Следобедът би бил прекрасен, ако не беше Баба Вихронрав.

След няколкото пронизващи погледа, които хвърли на тричленния оркестър, за да се опита да си изясни кой от трите инструмента всъщност е театърът, възрастната вещица накрая започна да обръща внимание и на сцената. Маграт не можеше да не усети, че на Баба й убягват някои фундаментални аспекти на театралното изкуство.

Точно в момента подскачаше яростно върху пейката.

— Той го уби — просъска тя. — Защо някой не направи нещо? Ама той го уби! Ей там, горе, пред очите на всички!

Маграт се вкопчи отчаяно в ръката на колежката си, за да й попречи да скочи на крака.

— Всичко е наред — прошепна. — Той не е мъртъв!

— Ти да не ме мислиш за лъжкиня, моето момиче? — сопна й се Баба. — Аз всичко видях!

— Виж, Бабо, това не е истинско…

Баба Вихронрав утихна замалко, но продължи да си мърмори под носа. Подозираше, че някой я прави на идиот.

Горе на сцената един мъж, увит в чаршаф, произнасяше драматичен монолог. Баба се заслуша за няколко минути, след което отново сръга Маграт в ребрата.

— Тоя сега какво иска? — настоя да разбере тя.

— Обяснява колко му е мъчно, задето другият човек умря — отвърна Маграт и се опита да смени темата, като добави бързо: — Ама нали има много корони?

Баба не позволяваше да бъде разсеяна така лесно.

— А той защо го уби тогава?

— Виж, малко по-сложно е… — отмаляло отговори Маграт.

— Срамота! — излая Баба. — А убитият нещастник още си лежи там!

Маграт хвърли умолителен поглед към Леля Ог, която преживяше ябълка и изучаваше сцената с настървението на учен-изследовател.

— Смятам… — бавно започна Леля. — Смятам, че всичкото това всъщност са преструвки. Глей, ами че той още диша.

Останалата част от публиката, която междувременно беше решила, че коментарите са част от представлението, като един се вторачиха в трупа на сцената. Трупът се изчерви.

— Виж му и ботушите — критично продължи Леля. — Един истински крал би се срамувал да носи подобни ботуши.

Трупът се опита да завре краката си зад картонен храст.

Баба почувства неясно удовлетворение от малката победа, извоювана над лагера на проводниците на лъжата и измамата, взе си ябълка от чантата на Леля Ог и загледа напред с подновен интерес. Нервите на Маграт се поотпуснаха, тя започна отново да се наслаждава на представлението. Но, както се оказа, не за дълго. Доброволното й отказване от неверието беше нарушено от глас, който произнесе:

А сега какво става?

Маграт въздъхна.

— Ами-и — осмели се тя, — той си мисли, че оня е принц, но всъщност той е другата кралска дъщеря, преоблечена като мъж.

Баба подложи актьора на дълъг изпитателен поглед.

— Това е мъж — обяви тя. — Със сламена перука. Прави си нарочно гласа писклив.

Маграт изтръпна. Тя знаеше нещичко за условностите в театъра. Беше се ужасявала точно от този момент. Защото Баба Вихронрав си имаше Възгледи.

— Да, ама — промълви нещастно — нали затова е Театър? Всичките жени се играят от мъже. — Защо?

— Не е разрешено на жени да стъпват на сцената — плахо обясни Маграт. И стисна очи.

В действителност мястото вляво от нея не избухна в пламъци. Тя рискува и хвърли бегъл поглед по посока на Баба Вихронрав.

Баба кротко предъвкваше отново и отново все същото парче ябълка, а очите й не се отделяха от действието на сцената.

— Не го прави на въпрос, Есме — успокои я Леля Ог, която също беше чувала за Възгледите на Баба. — Това е добра пиеса. Струва ми се, че даже почна да ми просветва за какво се разправя.

Някой потупа Баба по рамото и един глас попита:

— Извинете, мадам, бихте ли била тъй добра да си свалите шапката?

Баба се извърна много бавно на пейката, сякаш задвижвана от скрити механизми, и подложи натрапника на диамантеносиния си стокиловатов поглед.

— Не — отсече тя.

Човекът обмисли позициите си.

— Добре — съгласи се накрая.

Баба се обърна и кимна към актьорите, които бяха спрели играта си и я наблюдаваха.

— Не разбирам в какво толкова сте се вторачили — изръмжа тя. — Продължавайте.

Леля Ог й подаде пликче.

Вземи си дъвчащ бонбон — предложи й тя.