Антоний и Клеопатра

Когато пристигна в лагера на Агрипа, Октавиан завари приятеля си кипнал. Това беше нещо ново! През всичките им години заедно никога не бе виждал Агрипа обхванат от ярост.

— Знаеш ли какво направи онзи боклук? — ревна Агрипа. — Каза, че той бил победителят в Сицилия, а не ти, триумвирът на Рим, Италия и Островите! Каза… каза… ох, толкова съм бесен, че не ми идват думите!

— Да идем да го видим — успокои го Октавиан. — Да се изясним и да приемем извиненията му. Как ти се струва?

— Не бих се задоволил с нищо по-малко от главата му — промърмори Агрипа.

Лепид обаче не бе в помирително настроение. Посрещна Октавиан и Агрипа, облечен в аления си командирски плащ и разкошните си златни доспехи. Върху бронята му бе изобразен победоносният Емилий Павел на бойното поле при Пидна. Лепид бе на петдесет и пет и доста болезнено приемаше да го засенчват, някакви си младоци. Сега беше неговият момент. Време бе да направи решителната крачка към властта, която сякаш все му се изплъзваше. По ранг беше равен на Антоний и Октавиан, но никой не го вземаше на сериозно и това най-сетне трябваше да се промени. Всеки „легион“ на Секст бе включен към собствената му армия, в резултат на което се бе озовал при Месина с общо двадесет и два легиона — при това без четирите в Агригентум и онези, които беше оставил в Африка. Да, време му беше да действа!

— Какво искаш, Октавиане? — високомерно попита той.

— Дължимото — тихо рече Октавиан.

— Никой с нищо не ти е длъжен. Аз победих Секст Помпей, не ти, нито пък протежетата ти простаци.

— Странно, Лепиде. Защо си мисля, че Марк Агрипа победи Секст Помпей? Той потопи корабите му в морска битка, в която ти не участва.

— Може да владееш морето, Октавиане, но не и този остров — каза Лепид, като се изпъна в цял ръст. — Като триумвир с равни на твоите правомощия, обявявам, че отсега нататък Сицилия е част от Африка и ще се управлява от мен. Според договора от Тарент Африка е моя за още пет години. Само дето — продължи Лепид с презрителна усмивка — тези пет години не са ми достатъчни. Вземам и Африка, и Сицилия за постоянно.

— Сенатът и римският народ ще те лишат и от двете провинции, ако не внимаваш, Лепиде.

— Тогава нека Сенатът и римският народ тръгнат на война срещу мен! Имам трийсет легиона под свое командване. Заповядвам ти да се махнеш заедно със слугите ти в Италия, Октавиане! Незабавно напусни провинцията ми!

— Това ли е последната ти дума? — попита Октавиан, като стискаше с все сили ръката на Агрипа, за да не му позволи да изтегли меча си.

— Това е.

— Наистина ли си готов за още една гражданска война?

— Готов съм.

— Мислиш си, че Марк Антоний ще те подкрепи, когато се върне от царството на партите. Но той няма да го направи, Лепиде. Повярвай ми, няма да го направи.

— Не ме интересува какво ще направи. А сега се махай, докато си още жив, Октавиане.

— От няколко години съм Цезар, а ти си оставаш все същият Лепид Турпис. Лепид Гнусния.

Октавиан се обърна и излезе от най-хубавото жилище в Месина, като продължаваше да пречи на Агрипа да извади меча си.

— Цезаре, как смее! Само не ми казвай, че ще се наложи да се бием с него! — извика Агрипа, като най-сетне се отскубна от пръстите на Октавиан.

Устните на Октавиан се бяха разтегнали в най-прекрасната му усмивка. Той погледна приятеля си с блестящите си очи, невинни и трогателно млади.

— Скъпи Агрипа! Не, няма да се наложи да се бием с него, обещавам ти.

Агрипа не би могъл да научи повече. Октавиан просто каза, че няма да има гражданска война, нито дори битка, сблъсък, дуел или перчене на мускули.

На следващата сутрин Октавиан бе изчезнал. Когато обезумелият Агрипа го откри, всичко беше приключило. Самичък, облечен в тога, той беше влязъл в огромния лагер на Лепид, бе се разходил сред многохилядното множество, бе се усмихвал на всички, бе поздравявал и те станаха негови. Заклеха се в Земята, Слънцето и Татко Либер, че Цезар е единственият им генерал, че Цезар е техният любим златокос талисман, техният divi filius.

Осемте легиона на Секст Помпей бяха разформировани още същия ден и събраните от кол и въже войници останаха под засилена охрана да очакват съдбата си, без да са особено разтревожени. Лепид им бе обещал свобода и тъй като малко познаваха Октавиан, предполагаха, че и той ще се отнесе така с тях.

— За теб играта приключи, Лепиде — каза Октавиан, когато изуменият Лепид нахлу в шатрата му. — Тъй като си кръвен роднина на божествения ми баща, ще пощадя живота ти и няма да те обвиня в измяна пред Сената. Но ще те лиша от титлата триумвир и от всичките ти провинции. Ще се оттеглиш от политическия живот завинаги и няма да се кандидатираш дори за цензор. Можеш да си останеш първожрец. Титлата ти е пожизнена и ще си остане такава. Искам да потеглиш с мен на борда на моя кораб, но ще бъдеш свален в Цирцеи, където имаш вила. По никакъв повод няма да влизаш в Рим, нито ще ти бъде позволено да отсядаш в Domus Publica.

Лепид слушаше със сведен поглед, като преглъщаше конвулсивно. А след като не намери какво да каже в отговор, просто рухна на един стол и скри лице в гънките на тогата си.

Октавиан държеше на думата си. Макар да бе пълен с поддръжници на Антоний, Сенатът без никакви възражения ратифицира поисканите декрети относно Лепид. Забраниха му да влиза в Рим и го лишиха от всички обществени постове, почести и провинции.

Зърното тази година се продаваше по десет сестерции за модий и цяла Италия ликуваше. Когато Октавиан и Агрипа отвориха съкровищницата в Агригентум, откриха вътре зашеметяващата сума от сто и десет хиляди таланта. Четиридесетте процента на Антоний, или четиридесет и четири хиляди таланта, бяха отделени и изпратени в Антиохия веднага щом атинският му флот бе готов да отплава. За да се предотвратят евентуални кражби, съкровището бе заключено в обковани с метал дъбови сандъци, заковани и запечатани с оловен печат със сфинкса на Октавиан и надписа IMP.CAES.DIV.FIL.TRI. Всеки кораб превозваше шестстотин шейсет и шест сандъка, по един талант от петдесет и шест либри на сандък.

— Това би трябвало да го задоволи — каза Агрипа. — Макар че няма да му хареса, че си задържал двайсетте кораба на Октавия.

— О, те ще се върнат в Атина догодина с две хиляди подбрани войници и самата Октавия. Той много й липсва.

В крайна сметка обаче делът на Рим — шейсет и шест процента след елиминирането на Лепид — не стигна до града непокътнат. Шейсет и шестте хиляди сандъка бяха натоварени на транспортните кораби. Те трябваше да отплават първо до Порт Юлий и да оставят там двайсетте легиона, които Октавиан връщаше в Италия — някои за да бъдат разпуснати, повечето, за да останат под орлите си поради причини, известни единствено на Октавиан.

Слухът за огромното съкровище вече бе плъзнал. Представителите на легионите в края на Сицилианската кампания не бяха изпълнени с възхищение към командирите си, нито пък изгаряха от патриотични чувства. Когато Октавиан и Агрипа ги поведоха към Капуа и ги настаниха в лагер в околностите на града, двайсетте представители отидоха при Октавиан и обявиха, че ще се разбунтуват, ако на всеки войник не бъде изплатена солидна премия.

Изобщо не се шегуваха и това се виждаше съвсем ясно.

— Колко? — попита Октавиан, след като изслуша с безизразно лице говорителя им.

— По хиляда денарии — четири хиляди сестерции — на човек — отвърна Луций Децидий. — Иначе и двайсетте легиона ще побеснеят.

— Това включва ли и тиловаците?

Явно не включваше и тях и пратениците се споглеждаха объркано. Децидий обаче мислеше бързо.

— За тях — по сто денарии на човек.

— Извинете ме, докато видя какво ще покаже сметалото — преспокойно отвърна Октавиан.

И се зае да пресмята. Белите мъниста летяха напред-назад по тънките пръти с такава скорост, че никой от представителите не можеше да ги следи. О, с младия Цезар определено шега не биваше!