Гай-джин

„Петък, 5-и: още една лоша нощ и се чувствам ужасно. Четири дни след като Андре ми съобщи за татко. Оттогава не съм в състояние да пиша нищо, да правя каквото и да било, заключих се и «легнах на легло», симулирайки простуда, само веднъж-дваж дневно навестявам моя Малкълм да уталожа тревогата му, не пускам никого, освен прислужницата си, която мразя; все пак се съгласих да се видя с Джейми веднъж и с Андре.

Горкият Малкълм, той обезумя от тревога първия ден, когато не се появих и отказах да отворя вратата си, и настоя да бъде внесен на носилка в будоара ми, за да ме види — дори, ако се наложи, да разбият вратата. Успях да му попреча. Насилих се да отида при него, да му кажа, че съм добре, че просто имам силно главоболие, че не, не се нуждая от Бабкот, че той не трябва да се безпокои за моите сълзи, да му кажа насаме, че това е само «онзи период от месеца». И понякога течението е силно и ми е нередовен. Той невероятно се смути, че му споменавам за мензиса си. Невероятно! Като че ли не е чувал за женските работи. Понякога изобщо не го разбирам, макар да е толкова любезен и деликатен, най-милият сред моите познати. Друга тревога: честно казано, горкият човек не се оправя и денем толкова много го боли, че ми идва да заплача.“

„Толкова е трудно да останеш насаме в къщата на Струан, колкото и да е уютно и приятно, но пък в Колонията е ужасно. Няма фризьор, нито дамски шивач (макар да имам китайски шивач, много умел в прекопирването на дрехи), нито шапкар, още не съм ходила при обущар, няма къде да идеш, нито какво да правиш — о, колко съм далеч от Париж, но как мога сега да живея там? Ще се премести ли там Малкълм, когато се оженим? Никога. А ако не се оженим… как ще мога да платя билета си за вкъщи? Как? Питам се хиляда пъти без отговор.“

„Плачът не помага. Днес трябва да говоря с Малкълм. Просто трябва. Андре ми каза, че пощенският кораб ще дойде след ден, и истината за моята катастрофа е на път с него. Ужасена съм, че майката на Малкълм ще бъде на борда — новината за раняването му трябва да е стигнала в Хонконг на двайсет и четвърти, така че ще е имала достатъчно време да хване пощенския кораб. Джейми се съмнява, че тя ще тръгне толкова бързо, нали има и други деца, съпругът й наскоро е починал и още е в траур, горката жена.

Когато Джейми беше тук за първи път и разговаряхме с него насаме, той ми разказа различни неща за семейство Струан: Лиза била на шестнайсет, Роналд на тринайсет, а Дънкан на десет; разказа ми и за повечето им нещастия: миналата година седемгодишните близнаци Роб и Дънрос се удавили при произшествие с лодка извън Хонконг, край място, наречено Шек-О, там семейството има земя и лятна къща. Когато Малкълм пък бил на седем, четиригодишната му сестричка Мери се разболяла от треска и умряла. Горкичкото детенце, плаках цялата нощ, мислейки си за нея и за близнаците. Толкова мънички!

Харесвам Джейми, но защо е така скучен, така нецивилизован — никога не е ходил в Париж, познава само Шотландия, семейство Струан и Хонконг. Чудя се дали мога да настоявам…“

„Малкълм и аз ще прекарваме няколко седмици в Париж всяка година и децата ни ще израснат там, разбира се, като католици.

Двамата с Андре разговаряхме за това вчера — да са католици. Той е много любезен и ме разтоварва от проблемите ми, разтоварва ме и неговата музика. Андре ми каза, че госпожа Струан е строга протестантка, и ме напъти как да се държа, ако някога стане дума за това.

Разговаряхме тихо — о, толкова съм щастлива, че ми е приятел и ме предупреди за баща ми. Той внезапно постави пръст на устните си, приближи се до вратата и я открехна. Старата кукумявка. А Ток, бавачката на Малкълм, бе прилепила ухо и почти падна в стаята от рязкото отваряне. Андре й каза нещо на кантонски и я отпрати.

По-късно видях Малкълм и той се съсипа да се извинява. Не е важно, рекох му, вратата не беше заключена, моята прислужничка също бе в стаята, за да не съм сама, но ако А Ток иска да ме шпионира, моля те, кажи й да почука и да влезе. Признавам си, че се държа на разстояние и съм хладна към Малкълм, а той продължава да е изключително мил и да ме успокоява. Но Андре ме посъветва да се държа така, докато годежът не стане официален.

Трябваше да помоля Андре, макар да се боях, така или иначе помолих го за заем — чувствах се ужасно. За първи път правя подобно нещо, но съм отчаяна, защото нямам никакви джобни пари. Бе любезен и се съгласи да ми даде двайсет луидора утре срещу разписка, достатъчни са ми за седмица-две. Малкълм просто не забелязва, че имам нужда от пари, а не ми се искаше да го моля…

Наистина почти непрекъснато ме тормози главоболие, опитвам се да мисля как да се измъкна от кошмара. Няма никой, на когото да се доверя истински, дори и на Андре, макар досега да е показал колко достоен човек е. Всеки път, щом започна да разговарям с Малкълм, зная, че думите ми звучат пресилено, плоско и ужасно, така че не смея да отворя реч.

— Какво има, скъпа? — пита ме непрекъснато.

— Нищо — отвръщам.

След като си тръгна от него, заключвам вратата си и плача ли, плача на възглавницата. Мисля, че ще полудея от скръб — как можа татко да ме излъже, да ме измами, и да открадне парите ми? И защо Малкълм не ми даде дребни, без да се налага да го моля; ако ми предложи, ще се престоря, че отказвам, а после ще ги приема с радост. Не е ли това задължение на съпруга или на годеника? Не е ли задължение на бащата да защитава любимата си дъщеря? И защо Малкълм чака ли, чака и не обявява годежа? Променил ли е намеренията си? О, Боже, не позволявай да се случи такова нещо…“