Гай-джин

Ложи в театрите, „Ла комеди Франсез“, избрани маси в „Троа Фрер Провансо“, седемнайсетият й рожден ден, разговорът на сезона, чичо Мишел си спомня приключенията си на хазартните маси и надбягванията, спомня си за своите аристократи приятели, метресата си, графиня Бофоа, толкова красива, съблазнителна и предана.

Всичките спомени бяха, разбира се, за времето, когато чичо Мишел е бил младши заместник във Военното министерство, а Ема, англичанката, член на пътуваща група артисти, представящи Шекспир, дъщеря на чиновник, но без достатъчно пари, за да се покаже в столицата на света: за огромен кон или два и карета, нужни й така отчаяно, за да влезе в истинското общество, в истинския висш свят, да се срещне с онези, които биха се оженили за нея, а не с мъже, дето щяха да я използват само за леглото и да се показват с нея, а после бързо да хукнат по по-младо цвете.

— Моля те, моля те, моля те, чичо Мишел, това е толкова важно!

— Зная, мъничкото ми зайченце — рече той тъжно на нейния седемнайсети рожден ден, когато го помоли за личен кон и подходящи за езда дрехи. — Не мога да направя нищо повече, няма от кого да поискам услуга, да помоля за парични заеми. Не притежавам никакви държавни тайни за продажба. Трябва да се грижа за по-малкия ти брат и за нашата дъщеря.

— Но моля те, скъпи чичо.

— Имам една последна идея и достатъчно франкове за скромното ти заминаване при баща ти. За малко дрехи и за нищо друго.

После ушиването на дрехите, всичките идеални, пробването им и корекциите и зеления копринен халат, тъй хубав, колкото другите. Чичо Мишел няма да възрази — после вълнението от първото пътуване с влак до Марсилия, с парахода до Александрия в Египет, по сушата до Порт Саид край първите разкопки на канала на г-н Лесепс в Суец, за който всички умни и информирани хора вярваха, че е само акция за вдигане цените на борсите, че никога няма да бъде завършен или ако бъде, частично ще изпразни Средиземно море. По пътя местните хора просеха, молеха, лъжеха; от самото начало тя съвсем правилно тръгна с първа класа: „Разликата е наистина толкова малка, скъпи, скъпи, скъпи чичо Мишел…“

Сладки ветрове и нови лица, екзотични нощи и прекрасни дни, началото на голямата авантюра, красив богат сън — всичко рухна, както Малкълм сега, всичко бе развалено от гнусния туземец!

„Защо не мога да мисля за добрите страни — питаше се Анжелик, терзаейки се. — Защо добрите мисли се променят в лоши, после в ужасни и тогава започвам да си спомням какво наистина се бе случило и започвам да плача.

— Недей! — заповяда си тя, изгони сълзите. — Дръж се. Бъди силна!

Преди да излезеш от стаята, просто реши: нищо не се е случило, ще се държиш, както обикновено, докато дойде следващата ти менструация. Когато започне — а тя ще започне, — тогава ще си в безопасност.

Но ако, ако не започне?

Няма да мислиш за това. Твоето бъдеще няма да се провали, няма да е честно. Ти ще се молиш и ще стоиш близо до Малкълм и ще бъдеш като Флорънс Найтингейл и после може би ще се ожениш за него.“

Анжелик го погледна над носната кърпа. За нейно учудване той я наблюдаваше.

— Още ли е толкова ужасна миризмата? — попита Малкълм тъжно.

— Не, cheri — отвърна тя, доволна, че лъжата й звучеше все по-искрено всеки път и й струваше все по-малко усилие. — Малко супа?

Изтощен, той кимна, знаеше, че трябва да хапне, но каквото и да преглътнеше, щеше да го повърне, напъните щяха да разкъсат шевовете, а болката, която следваше, щеше да го лиши от мъжественост, въпреки че се опитваше да й устои.

— Дю не го мо — измърмори той. Ругатнята беше на кантонски, първия му език от детството.

Анжелик поднесе чашата, Струан пи и щом тя попи брадата му, пийна още малко. Едната негова половина искаше да й заповяда да си отиде, докато оздравее напълно, другата се ужасяваше, че девойката ще си тръгне и няма да се върне никога.

— Съжалявам за всичко това. Приятно ми е, че си тук.

В отговор Анжелик само докосна челото му леко, искаше да излезе, нуждаеше се от чист въздух, за да не се изпусне.

„Колкото по-малко говориш, толкова по-добре — бе решила тя. — Тогава няма да попаднеш в капан.“

Тя се наблюдаваше как го обслужва и оправя, докато мисълта й я отнасяше към обикновените случки в Хонконг или Париж, повечето в Париж. Никога нямаше да си позволи да забрави онзи нощен полусън. Никога през деня, твърде опасно е. Само нощем, когато вратата бе здраво залостена и вече сама, и в безопасност в леглото, даваше воля на сълзите си. Тогава разрешаваше и на мисълта си да отпътува натам, където щеше…

Почука се.

— Да?

Влезе Бабкот. Анжелик се изчерви под неговия поглед. „Защо мисля, че той винаги може да прочете мислите ми?“

— Само исках да видя какво правят моите двама пациенти — рече лекарят приветливо. — Е, г-н Струан, как сте?

— Все така, благодаря ви.

Острите очи на Бабкот забелязаха, че половината супа е изпита, но не бе последвало никакво повръщане. „Добре.“ Той задържа китката на Струан. Пулсът бе ускорен, но чукаше по-добре от преди. Челото все още лепкаво, все още с температура, но тя също се бе смъкнала в сравнение с вчерашната. „Да се осмеля ли да се надявам, че той наистина ще оздравее?“ Устата му похвали колко се е подобрил пациентът, явно с помощта на дамата; да, негова милост лекарят нищо друго не може да направи за него, нищо друго, освен обикновеното. „Наистина малко неща можеха да се кажат, освен че всичко е Божа работа, ако има Бог. Защо ли винаги добавям това! Ако има.“

— Продължите ли да се оправяте в този темп, мисля, че ще ви преместим обратно в Йокохама. Може би утре.

— Това не е разумно — рече Анжелик веднага, изплашена, че ще загуби своето убежище, гласът й бе по-остър, отколкото й се искаше.

— Съжалявам, но е така — отвърна Бабкот любезно, като искаше да я успокои; възхищаваше се на нейния кураж и на загрижеността й към Струан. — Не бих съветвал да го направим, ако имаше риск, но това е разумно. Г-н Струан ще има много повече удобства, повече помощ.

„Mon Dieu, какво друго мога да направя? Той не трябва да тръгне оттук, не още, не още.“

— Слушай, скъпа — Струан си наложи гласът му да звучи силен. — Ако лекарят смята, че мога да се върна, наистина ще е добре. Така ще се освободиш от мен и ще ти бъде по-леко.

— Но аз не искам да се освобождавам от теб, исках да останем тук, точно както сме сега без… без никаква суетня. — Чувстваше, че сърцето й подскача, и знаеше, че звучи истерично, ала в плановете й не влизаше да се премества. „Глупачка, ти си глупачка. Разбира се, че трябва да се преместят. Мисли! Какво можеш да направиш, за да предотвратиш това?“

Нямаше нужда да предотвратява каквото и да било. Струан й заговори, че не трябва да се безпокои, че ще бъде по-добре в колонията, ще е на сигурно място и той ще бъде по-щастлив, ще има дузина прислужнички и стаи в сградата на компания Струан, че ако иска, може да има стая до неговата и че може да остане или да си тръгне, когато пожелае, ще има постоянен достъп до него през деня или през нощта.

— Моля те, не се тревожи, искам също да си доволна — увери я той. — Ще ти е по-удобно, обещавам ти, и когато съм по-добре, ще…

Получи спазъм и повърна.

След като Бабкот изчисти и Струан заспа отново, упоен, той тихо заключи:

— Наистина ще е по-добре за него там. Аз имам нужда от повече помощ, повече материали, почти е невъзможно да се държи всичко чисто в тая мизерия. Болният се нуждае… съжалявам, но той се нуждае от повече помощ. Вие правите за него повече, отколкото можете да си представите, но неговите прислужници китайци могат да правят по-добре различните процедури. Съжалявам, че съм толкова рязък.

— Не трябва да се извинявате, докторе. Прав сте и аз ви разбирам. — Мисълта й препускаше. „Стая до Малкълм ще е идеално, и прислужници, и чисти дрехи. Ще си намеря шивачка и ще си направя хубави рокли, ще ме придружават, а аз ще командвам него и моето бъдеще.“ — Искам само да знам какво е най-доброто за г-н Струан — сниши глас тя, после добави още по-тихо, трябваше да го научи: — Колко време ще е така?