Гай-джин

— Да, сър. Така е. — Марлоу сметна момента за подходящ. — Филип, между другото как е господин Струан?

— Нито добре, нито зле според Джордж Бабкот.

— Сигурен съм, че ще се възстанови — вметна сър Уилям и усети внезапна болка в корема.

Когато пристигна в Канагава преди три дни, Марлоу посрещна катера му и докладва всичко за Струан и Тайърър, за убития войник, за ликвидирания престъпник и за гонитбата на другия.

— Хукнахме след кучия син, сър Уилям, Палидар и аз, но той просто се изпари. Претърсихме околните къщи — нищо. Тайърър смята, че уж били двамата нападатели от Токайдо, сър, убийците. Но не е сигурен, нали повечето от тях си приличат.

— Но ако наистина са те, защо са рискували да се промъкнат до Легацията?

— Най-добре ще е да избързаме с установяването на самоличността им и да приключим с тази работа, сър.

Те си тръгнаха от кея и забързаха по зловещо пустите улици.

— Ами как е девойката, господин Марлоу?

— Изглежда, ще се оправи, сър. Само е разтревожена.

— Добре, благодаря на Бога за това. Френският посланик се е запекъл като миши задник, че това било „долна обида за честта на Франция и на един от сънародниците му, която е и негова повереница“. Колкото по-скоро се върне момичето в Йокохама, толкова по-добре — о, между впрочем, адмиралът ме помоли да ви предам незабавно да се върнете в Йокохама. Има много работа. Ние… ами, ние решихме да направим официална визита на Йедо след три дни с флагмана…

Марлоу усети, че ще се пръсне от вълнение. Сраженията по море и суша бяха единственият реален начин да ускори повишението си и той трябваше на всяка цена да получи чин на адмирал. „Ще накарам стария да се гордее с мен и ще получа адмиралски чин много преди Чарлс и Пърси, двамата ми по-малки братя, и двамата лейтенанти…“

И сега на борда на флагмана под приятните слънчеви лъчи върху вибриращата от машините палуба вълнението му нарасна отново.

Ще тръгнем за Йедо за миг, сър, вашето пристигане ще е най-внушителното досега; ще получите убийците, обезщетенията и всичко, което поискате.

И Тайърър, и Сър Уилям доловиха вълнението му, но Сър Уилям усети само студени тръпки.

— Да, добре, мисля, че ще сляза за малко. Не, благодаря ви, господин Марлоу, зная пътя.

Двамата младежи го гледаха как се отдалечава с голямо облекчение. Марлоу внимаваше да не го изпуска от очи.

— Какво стана в Канагава, след като си тръгнах, Филип?

— Беше, ами изключително, тя беше изключителна, ако ме питаш за това.

— Как така?

— Слезе около пет и отиде направо да види Малкълм Струан, и остана с него до вечеря — едва тогава я видях. Тя изглеждаше… изглеждаше някак по-зряла, не, това не е най-точната дума, не по-зряла, а по-сериозна от преди, като автомат. Джордж твърди, че все още била в шоково състояние. По време на вечерята Сър Уилям каза, че ще я вземе със себе си в Йокохама, но тя просто му благодари и отказа — първо трябвало да се увери, че Малкълм е добре, и нито той, нито Джордж, нито някой от нас можеше да я убеди в противното. Почти не яде и се върна в болничната стая, остана с Малкълм и дори настояваше да й сложат походно легло, така че да е при него при нужда. Всъщност през следващите два дни и до вчера, когато потеглих за Йокохама, тя почти не се отделяше от стаята и разменихме само няколко думи.

Марлоу скри въздишката си.

— Изглежда го обича.

— Това е най-странното. Нито Палидар, нито аз мислим, че причината е там. Анжелик сякаш е… ами, безплътна е твърде силно казано, като че ли върши всичко в някаква полудрямка и се чувства по-сигурна при него.

— Господи! А какви ги разправя оня касапин?

— Бабкот само свива рамене и каза да бъдем търпеливи, да не се безпокоим — тя била най-доброто лекарство за Малкълм Струан.

— Представям си. Как е той всъщност?

— Упоен през повечето време, много го боли, повръща често и просто си изповръща червата. Не зная как Анжелик издържа на миризмата, макар че прозорецът е отворен непрекъснато. — Обзе ги страх при мисълта да са толкова тежко ранени и толкова безпомощни. Тайърър погледна напред, за да скрие болезненото съзнание, че собствената му още рана не е заздравяла и може да загнои, че нощем му се присънват кошмари със самураи, с окървавени мечове и с нея.

— Всеки път, когато се отбивах да видя Малкълм… и, честно казано, да видя нея — продължи той. — Анжелик ми отговаряше само с „да“, с „не“ или „не зная“, така че след време се отказах. Тя е… тя е по-привлекателна от всякога.

Марлоу се зачуди: ако Струан не беше наблизо, щеше ли тя да остане наистина недостижима? Доколко сериозен съперник е Тайърър? Палидар отпада, той не е от същата кръвна група — подобно момиче не може да хареса този надут пуяк.

— Майчице, виж! — възкликна Тайърър.

Те заобиколиха носа и видяха големия залив на Йедо пред себе си, открито море зад щирборда 20, дима на готварските огнища над разстилащия се град и замъка на повелителя. За тяхна изненада заливът, който обикновено гъмжеше от множество салове, сампани 21 и рибарски лодки, беше почти пуст, само няколко малки черупки бързаха към брега.

Тайърър доста се разтревожи.

— Ще избухне ли война?

След пауза Марлоу отвърна:

— Те получиха своето предупреждение. Повечето от нас мислят, не… не истинска война, не още, не този път. Ще има инциденти… После, тъй като харесваше Тайърър и се възхищаваше на смелостта му, Марлоу му разкри какво мисли. — Ще има най-различни инциденти и схватки, някои от нашите хора ще бъдат убити, други ще открият, че са страхливци, трети ще станат герои, повечето ще се вцепеняват от ужас от време на време ще има и наградени, но, разбира се, ние ще спечелим.

Тайърър си спомни колко бе изплашен и как Бабкот го увери, че първия път е най-зле; сети се колко смело Малкълм се втурна след убиеца, колко очарователна бе Анжелик и колко е хубаво да си жив, млад, на първото стъпало към поста „посланик“. — Младежът се усмихна. Топлината му заля и Марлоу.

— Всички са честни в любовта и във войната, нали? — попита той.

Анжелик седеше до прозореца на болничната стая в Канагава, гледаше в пространството, слънцето разчупваше пухкавите облаци от време на време, силно парфюмираната й кърпичка бе на носа й. Зад нея Струан лежеше полубуден, полузаспал. В градината войниците патрулираха постоянно. След нападението охраната бе удвоена, от Йокохама бяха изпратени още войски с временно командващ Палидар.

Почукването на вратата я извади от унеса й.

— Да? — тя скри кърпичката в ръката си. Беше Лим. До него китаец санитар с поднос.

— Храна за господар. Госпожица иска яде, а?

— Остави я там — нареди Анжелик и посочи масата до леглото. Беше склонна да помоли да й донесат и нейния поднос, както обикновено, после промени намеренията си. — Довечера, довечера, госпожица храна столова. Разбира, а?

— Разбира — засмя се Лим, той знаеше, че когато французойката е сама, използва носна кърпа. „Аййиайя, дали носът й е толкова малък и фин като онази й част? Миризма? От каква миризма се оплаква тя? Тук още не мирише на смърт. Трябва ли да кажа на сина на тай-пан, че новините от Хонконг са лоши? Аййиайя, по-добре да ги разбере сам“. — Разбира — засия той и излезе.

— Cheri? — тя автоматично предложи пилешката супа.

— По-късно, благодаря ти, скъпа. — Малкълм Струан й отговори, както очакваше, гласът му беше слаб.

— Опитай се да хапнеш малко — настоя Анжелик, както обикновено той пак отказа.

Анжелик се върна до прозореца и потъна в дневните си сънища — искаше й се да е в безопасност у дома в Париж, в голямата къща на чичо си Мишел и нейната любима Ема, леля й, англичанката със знатен произход, която й бе като майка и изгледа нея и брат й, когато баща им замина преди много години за Хонконг; всичките те, заобиколени от лукс, Ема планираше обедите и ездата с първокласния си жребец в Булонския лес, всички й завиждаха, тя очароваше струпаната аристокрация и й се мазнеха зад гърба, покланяше се грациозно на император Луи Наполеон — племенник на Наполеон Бонапарт — и императрица Еужени. Усмихваха й се, знаеха коя е.