Антоний и Клеопатра

— И ще видиш, че мога да бъда много благодарен.

— Глупости! — разсмя се Делий, докато се отдалечаваше. — Всичките ти пари са на гърба ти.

Марк Антоний беше забележително въздържан, откакто потегли към Изтока, но шейсетте души от обкръжението му очакваха, че Никомедия ще види как изригва един истински сибарит. Това мнение се споделяше от трупата музиканти и танцьорки, които набързо пристигнаха от Бизанциум при новината за гостите у съседите. Всеки Дионисиев веселяк от Испания до Вавилония беше чувал името Марк Антоний. А ето че за всеобщо изумление Антоний бе отпратил трупата с торба злато и бе останал трезвен, макар и с тъжна, излъчваща копнеж физиономия на грозното си и същевременно красиво лице.

— Това не може да стане, Попликола — с въздишка се обърна той към най-добрия си приятел. — Видя ли колко много владетели и владетелчета се бяха наредили край пътя, докато идвахме? Как изпълниха залите в мига, когато икономът отвори вратите? И всички са тук, за да изпреварят Рим — и мен. Е, нямам намерение да им позволя да го сторят. Не съм избрал Изтока, за да остана измамен и всички тези богатства да ми се изплъзнат. Затова ще раздавам правосъдие от името на Рим със свежа глава и спокоен стомах. — Захили се. — Луций, помниш ли физиономията на Цицерон, когато повърнах върху тогата ти на трибуната? — Нов смях, последван от свиване на рамене. — Работа, Антоний, работа! — апострофира той сам себе си. — Приветстват ме като новия Дионис, но скоро ще разберат, че от време на време мога да бъда и кисел като дъртия Сатурн. — Червено-кафявите очи, прекалено малки и близко разположени, за да се харесат на скулптор портретист, проблеснаха. — Новият Дионис! Богът на виното и удоволствията! Да си призная, сравнението доста ми харесва. А най-доброто, което можеха да измислят за Цезар, бе просто да го обявят за бог.

Попликола познаваше Антоний, откакто бяха момчета, и предпочете да замълчи, вместо да каже, че според него бог означава нещо повече от бог на това или онова, основната му грижа бе Антоний да продължава да управлява, така че посрещна речта му с облекчение. Това беше типично за Антоний. Можеше да спре с гуляите — понякога за месеци наред, особено когато се събудеше чувството му за самосъхранение. Явно сега бе станало точно това. И беше прав — нашествието на дребни владетели означаваше беди и здрава работа, така че Антоний трябваше да ги опознае лично и да прецени кои от тях трябва да запазят троновете си, а кои — да ги изгубят, с други думи, кои управници бяха най-добри за Рим.

Всичко това означаваше, че за Делий имаше смътна надежда да постигне целта си, като се доближи повече до Антоний в Никомедия. Тогава на сцената се появи Фортуна с решението, че угощението се отлага от следобеда за по-късно. И докато блуждаеше сред шейсетте римляни в трапезарията, незнайно защо погледът на Антоний се спря върху Квинт Делий. У него имаше нещо, което му се харесваше, макар да не можеше да определи какво точно, може би успокояващият факт, че Делий бе способен да се размаже като балсам и по най-неприятния въпрос.

— Хей, Делий! — изрева той. — Ела при нас с Попликола!

Братята Децидий Сакса се наежиха наред с Барбаций и неколцина други, но никой не каза нито дума, докато поласканият Делий пусна тогата си на пода и се настани на средната кушетка на п-образния триклиниум. Докато един слуга вдигаше тогата и я сгъваше (трудна задача), друг свали сандалите и изми краката му. Делий не допусна грешката да узурпира locus consularis 3, то се полагаше на Антоний, а Попликола щеше да се настани в средата. Мястото на Делий бе в самия край на кушетката — най-непривлекателното от всички, но пък каква привилегия за него! Усещаше погледите на другите върху себе си и опитите им да проумеят какво точно бе сторил, за да спечели подобно внимание.

Храната беше добра, но недостатъчно римска — прекалено много агнешко, безвкусна риба, подозрителни подправки, непознати сосове. Имаше обаче и роб с хаван, а щом един римлянин можеше да добави щипка прясно смлян чер пипер, всичко ставаше за ядене, дори германското варено говеждо. Лееше се самоско вино, макар и доста разредено. Веднага щом забеляза, че Антоний пие повече вода, отколкото вино, Делий започна да прави същото.

Отначало не говореше нищо, но след като основните блюда бяха вдигнати и дойде ред на десертите, Антоний се оригна шумно, потупа плоския си корем и въздъхна със задоволство.

— Е, Делий, какво мислиш за цялата тази тълпа царе и принцове? — дружелюбно попита той.

— Много странни хора, Марк Антоний. Особено за човек, който никога не е стъпвал на Изток.

— Странни? Такива са, и още как! Коварни като канални плъхове, по-многолики от Янус и криещи толкова остри ками, че няма и да усетиш как са се забили между ребрата ти. Странно, че подкрепиха Брут и Касий против мен.

— Всъщност не е чак толкова странно — обади се Попликола, който си падаше по сладкото и сега шумно поглъщаше порция сусамени семена с мед. — Същата грешка направиха и по времето на Цезар — подкрепиха Помпей Велики. Ти действаше на Запад, също като Цезар. Не те познаваха що за човек си. Брут беше нищожество, но определено са намерили някаква магия у Гай Касий. Успя да избегне гибелта с Крас при Кара, после управлява Сирия невероятно добре на зряла трийсетгодишна възраст. Касий си беше от добро тесто.

— Така е — съгласи се Делий. — Светът им е ограничен до източния край на Нашето море 4. Нямат представа какво правят испанците и галите в западната му част.

— Вярно — Антоний се намръщи към сладникавите блюда на ниската маса пред кушетката. — Попликола, измий си лицето! Направо се чудя как ти понася тази медена каша.

Попликола се загърчи към края на кушетката, а Антоний погледна към Делий. Изражението му казваше, че разбира много от онова, което легатът се мъчеше да скрие — немотията, положението на новоиздигнал се, болезнената амбиция.

— Някой от каналните плъхове привлече ли вниманието ти, Делий?

— Един, Марк Антоний. Юдей на име Ирод.

— А! Розата сред петте бурена.

— Неговата метафора беше птича — ястребът сред петте врабци.

Антоний се разсмя дълбоко и гръмогласно.

— Е, при наличието на Дейотар, Ариобарзан и Фарнак май няма да ми остане много време за половин дузина свадливи юдеи. Все пак нищо чудно, че петте бурена мразят нашата роза Ирод.

— Защо? — попита Делий и на лицето му се изписа благоговеен интерес.

— На първо място, регалиите. Юдеите не се кичат със злато и тирски пурпур — това е срещу законите им. Никакви царски одежди, никакви изображения, цялото злато отива в техния Храм в името на целия народ. Крас заграби две хиляди таланта злато от Храма, преди да тръгне да покорява Партското царство. Юдеите го проклеха и той умря по най-позорен начин. После дойде Помпей Велики да иска злато, а след него и Цезар. Сега те се надяват, че аз няма да сторя същото, но много добре знаят, че ще го направя. Подобно на Цезар, ще им поискам същата сума, която поиска и Касий.

Делий сбърчи чело.

— Аз не… ъъъ…

— Цезар поиска същата сума, която поискал Помпей Велики.

— Аха, ясно! Моля да извиниш невежеството ми.

— Всички сме тук, за да се учим, Квинт Делий, а ти ми се виждаш доста бърз в ученето. Е, разкажи ми за онези юдеи. Какво искат бурените и какво — розичката Ирод?

— Бурените искат Ирод да бъде прогонен под страх от смъртно наказание — отвърна Делий, изоставяйки птичите метафори. Щом Антоний предпочиташе своята, тъй да бъде. — Ирод пък иска Рим да му позволи с декрет да живее свободно в Юдея.

— И от кого ще има по-голяма полза за Рим?

— От Ирод — без колебание каза Делий. — Може и да не е юдей според техните закони, но иска да ги управлява, като се ожени за някаква принцеса с подходяща кръв. Успее ли, според мен Рим ще се сдобие с верен съюзник.