Антоний и Клеопатра

Царете пълнеха залите с пепеляви лица и прескачащи от страх сърца, защото бяха подкрепили Брут и Касий. Дори царят на Галатия, Дейотар, който бе най-възрастен от всички и бе прекарал най-дълго време на престола, си бе направил труда да пристигне, съпровождан от двамата от синовете си — по всяка вероятност любимците му, реши Делий. Попликола, близкият приятел на Антоний, му го посочи, но скоро си призна, че се предава — лицата бяха прекалено много, а той не бе прекарал достатъчно дълго на изток, за да разпознае всички.

Със сдържана усмивка Делий тръгна сред групичките хора в чуждоземни облекла. Очите му проблясваха при вида на големите изумруди и тежките златни накити по фризираните им глави. Разбира се, гръцкият му бе на висота, така че можеше да разговаря с тези абсолютни владетели на страни и народи и усмивката му ставаше все по-широка при мисълта, че въпреки изумрудите и златото всеки от тях бе дошъл тук да засвидетелства раболепно почитта си към своя върховен господар — Рим. Рим, който нямаше цар, който обличаше висшите си магистрати в проста, поръбена с пурпур бяла тога и ценеше железния пръстен на някои от сенаторите повече от цял куп златни пръстени. Железният пръстен означаваше, че родът на този, който го носи, е участвал във властта в продължение на петстотин години — мисъл, която накара бедния Делий машинално да скрие своя златен сенаторски пръстен в гънките на тогата си. Досега никой от неговия род не бе ставал консул, никой не бе заемал високо положение не преди петстотин, а дори и преди сто години. Цезар бе носил железен пръстен, но не и Антоний. Родът на Антониите не беше достатъчно древен. И железният пръстен на Цезар бе преминал у Октавиан.

Въздух, въздух! Трябва му глътка чист въздух!

Дворецът бе построен около огромна градина с перистил и фонтан в средата на дълъг, плитък басейн. Фонтанът, изграден от чисто бял пароски мрамор, бе украсен с русалки, тритони и делфини и се отличаваше с това, че не е бил боядисан така, че да имитира действителните цветове. Ваятелят на величествените създания определено е бил истински майстор. Като изтънчен познавач, Делий бе силно привлечен от фонтана и не забеляза, че някой го е изпреварил и се е настанил в обезсърчена купчина върху широкия му ръб. Когато Делий приближи, човекът вдигна глава. Вече беше прекалено късно да избегне срещата.

Другият бе чужденец, при това знатен — носеше скъпа роба от пурпурен тирски брокат, изкусно обшита със златни нишки, а върху черните му лъскави къдрици, извиващи се като змии, се мъдреше малка златотъкана шапчица. Делий бе виждал достатъчно азиатци и знаеше, че лъскавината на къдриците не се дължи на мръсотия, хората от Изтока имаха обичай да ги покриват с благоуханни мазила. Повечето от царствените молители вътре бяха гърци, чиито родове живееха от векове на Изток, докато този бе местен — Делий беше сигурен в това, тъй като в Рим живееха мнозина като него. Естествено, далеч не всички се обличаха в тирски пурпур и злато! Те бяха сдържани люде, предпочитащи домашнотъкани платове в тъмни цветове. Въпреки това не можеха да се сбъркат. Мъжът на ръба на фонтана беше юдей.

— Мога ли да се присъединя? — попита Делий на гръцки и се усмихна очарователно.

На изсеченото лице на непознатия също се появи очарователна усмивка, а покритата му с блестящи пръстени и с безукорен маникюр ръка се протегна.

— Разбира се. Аз съм Ирод Юдейски.

— А аз — Квинт Делий, римски легат.

— Шумотевицата вътре не ми понесе — каза Ирод и ъгълчетата на дебелите му устни увиснаха надолу. — Пфу! Някои от онези неблагодарници не са се къпали, откакто акушерките им са ги избърсали с мръсни парцали.

— Нарече се Ирод. Без „цар“ или „принц“ пред името?

— А би трябвало да има! Баща ми се казваше Антипатър, принц на Идумея и дясна ръка на царя на юдеите Хиркан. Убиха го блюдолизците на съперника му за трона. Прекалено много се харесваше на римляните, в това число и на Цезар. Но аз се погрижих за убиеца — с нескрито задоволство каза Ирод. — Гледах го как умира, въргаляйки се в купчина разлагащи се миди в Тир.

— Ужасна смърт за юдей — отбеляза познавачът Делий. Заразглежда Ирод по-подробно, завладян от неговата грозота. Макар да нямаха нищо общо помежду си, Ирод страшно приличаше на близкия приятел на Октавиан, Меценат — и двамата напомняха на жаби. Изпъкналите очи на Ирод обаче не бяха сини като на Меценат, а черни и със стъкления блясък на обсидиан. — Доколкото си спомням — продължи Делий, — цяла Южна Сирия подкрепи Касий.

— В това число и юдеите. А аз съм му лично задължен, макар че Рим на Антоний го нарича предател. Той ми позволи да се разправя с убиеца на баща си.

— Касий бе воин — замислено рече Делий. — Ако и Брут беше такъв, битката при Филипи можеше да приключи и по друг начин.

— Птичките казват, че Антоний също е бил спъван от нескопосан партньор.

— Ама че гръмогласни птички имало — отбеляза Делий и се ухили. — А какво чуруликат за Марк Антоний, Ироде?

— Може би си забелязал петте рошави врабчета сред пауните вътре?

— Не, не бих казал. Всички ми приличаха на пауни.

— О, но те са вътре, моите пет врабци от Синедриона 2! Пазят своята изключителност, като стоят колкото се може по-настрана от останалите.

— В такъв случай са се заврели в някой ъгъл зад по-дебела колона.

— Така е — призна Ирод. — Но щом се появи Антоний, ще се хвърлят напред с вопли и ще се заудрят по гърдите.

— Още не си ми казал защо си тук.

— Всъщност тук има повече от пет врабчета. Наблюдавам ги като ястреб. Искат да се видят с триумвира Марк Антоний и да изложат каузата си пред него.

— А каква е тя?

— Че плета интриги против законния наследник и че аз, гоят, съм успял да се присламча достатъчно близо до цар Хиркан и семейството му, за да бъда разглеждан като кандидат-зет на царица Александра. Това е съкратената версия, за излагането на пълната ще са нужни години.

Делий го зяпна и проницателните му лешникови очи примигнаха.

— Гой? Стори ми се, каза, че си юдей.

— Не и според Мойсеевия закон. Баща ми се оженил за набатейската принцеса Кипрос. Арабка. И понеже юдеите броят произхода по майчина линия, децата на баща ми са гои.

— Тогава… какво се надяваш да постигнеш тук?

— Всичко, ако ми се позволи да направя, каквото трябва да се направи. Юдеите се нуждаят от тежък крак върху шиите си — питай, който си поискаш губернатор на Сирия, откакто Помпей Велики я направи провинция. Искам да бъда цар на юдеите, независимо дали им се харесва или не. И мога да стана. Ако се оженя за хасмонейска принцеса, която да е пряка потомка на Юда Макавей. Децата ни ще бъдат юдеи, а аз смятам да имам много деца.

— Значи си дошъл да говориш в своя защита? — поинтересува се Делий.

— Да. Пратеничеството на Синедриона ще твърди, че аз и цялото ми семейство трябва да бъдем прогонени под страх от смъртно наказание. Но няма да се осмелят да го направят без позволението на Рим.

— Е, това едва ли има особено значение, щом сте подкрепили изгубилия Касий — жизнерадостно отвърна Делий. — Антоний ще трябва да избира между две партии, застанали на неподходящата страна.

— Но пък баща ми подкрепяше Юлий Цезар — отвърна Ирод. — Значи трябва да убедя Марк Антоний, че ако ми позволи да живея в Юдея и да заема престола, винаги ще подкрепям Рим. Той беше в Сирия преди години, по времето на губернатора Габиний, така че трябва да е наясно колко непокорни са юдеите. Но дали ще си спомни, че баща ми е помогнал на Цезар?

— Хмм — измърка Делий и примижа към искрящите струи вода, бликащи от устата на един делфин. — И защо да си спомня тъкмо това, щом доскоро ти самият си бил човек на Касий? А доколкото разбирам, такъв е бил и баща ти преди смъртта си.

— Бива ме за защитник, мога да отстоявам каузата си.

— Стига да ти бъде дадена тази възможност — Делий стана и топло се ръкува с Ирод. — Желая ти успех, Ирод Юдейски. Ако имам възможност да ти помогна, ще го направя.