Гай-джин

— Чен… Чен го откри — думите се лееха от устата на обезумелия Стронгбоу, — прислужникът му Чен, Джейми. Отишъл да го събуди преди десет-петнайсет минути и го открил, Джейми, той го откри — човек може да дръпне резето на вратата от външната страна както в повечето каюти, та той отворил, а те спели, така си помислил. Тя да, но Малкълм не. Чен го разтърсил и разбрал и едва не умрял и той самият. Изтичал да ме доведе, а по това време тя се събуди. Събуди се и се разпищя, горкото създание, крещеше отчаяно — косите да ти настръхнат, — така че я изведох навън и наредих на първия си помощник да се погрижи за нея. Върнах се, но нямаше грешка, горкият момък лежеше точно както го виждаш, само дето му склопих очите, но виж… виж тук…

Разтреперан, Стронгбоу издърпа завивките. Малкълм лежеше гол. Долната част от тялото му бе потънала в локва кръв. Кръвта бе засъхнала и се бе спекла, дюшекът бе прогизнал.

— Той… сигурно е получил кръвоизлив, един Господ знае защо, но предполагам…

— Исусе Христе. — Джейми залитна към един стол с ругатни, вцепенен от ужас. „Малкълм? Какво, по дяволите, да направя сега?“ — питаше се той безпомощно.

В отговор гласът Господен отекна в кабината:

— Сложи го в лед и го изпрати вкъщи!

Изплашен, Джейми подскочи. Стронгбоу го гледаше объркан и Джейми тутакси съобрази, че му е отговорил капитанът, тъй като несъзнателно е изрекъл въпроса си на глас.

— Това ли е всичко, което можеше да кажеш, по дяволите? — изкрещя му той.

— Извинявай, Джейми, не исках… не исках да… — Стронгбоу попи потта от челото си. — Какво очакваш от мен?

Мина цяла вечност, ушите му пищяха, главата му се въртеше. Накрая Макфей прошепна:

— Не зная.

— Обикновено ние… ние правим погребенията в морето, не можем да държим… Можеш да го погребеш на брега… Какво искаш от мен?

Съзнанието на Джейми сякаш отказваше да работи. Тогава забеляза А Ток клекнала до леглото, дребна, същинска старица, клатеше се на пети, устните й се движеха, но от тях не излизаше звук.

— А Ток, ти иди горе, не стой тук, хей?

Тя не му обърна никакво внимание. Само се олюляваше напред-назад, отваряше уста и не отговаряше. Той опита отново, но нямаше смисъл. Рече на Стронгбоу:

— По-добре почакай. Почакай Бабкот или Хоуг.

Качи се горе, коленичи до Анжелик. Все още бе тъмно, не бе се развиделило. Но тя не можа да му отговори, колкото и нежно да й говореше; повтаряше й колко съжалява, колко много съжалява, опитваше се да й помогне. За миг тя го погледна, без да го познае, а големите й сини очи се открояваха на бледото лице, после отново се сви в одеялата и втренчи невиждащ поглед в палубата.

— Отивам на брега, Анжелик, на брега. Разбираш ли? Най… най-добре е да кажа на Сър Уилям, разбираш ли? — Джейми видя, че тя кимна вяло, и я докосна бащински. На изхода рече на Стронгбоу: — Смъкни знамето наполовина на мачтата, целият екипаж да остане на борда, заповедите ви за отплаване се отменят. Ще се върна, щом мога. Най-добре… най-добре е да не се пипа нищо, докато не пристигнат Бабкот или Хоуг.

Щом стъпи на брега, повърна неудържимо.

А ето че Норбърт и Горнт стояха пред него. Горнт бе стъписан. Очите на Норбърт искряха и през скръбта си Джейми го чу да казва:

— Малкълм мъртъв? Как така, за Бога?

— Не зная — сподавено рече Джейми. — Ние… ние… изпратихме да повикат Бабкот, но, изглежда, е получил кръвоизлив. Трябва да съобщя на Сър Уилям. — Той се обърна да си върви, но подигравателният смях на Норбърт го спря.

— Искаш да кажеш, че младият негодник е умрял от чукане? Докато е таковал? Идвам да убия негодника, а той пукнал на път към Небесните порти? Старецът Брок ще се спука от смях…

Заслепен от гняв, Макфей се нахвърли върху него, стовари десния си юмрук в лицето на Норбърт, който се олюля, но със силния му ляв ъперкът не улучи целта, Джейми загуби равновесие и падна на колене. Норбърт се изви като котка и скочи на крака, изрева от гняв, лицето му бе окървавено, носът — разбит и ритна яростно главата на Макфей. Върхът на ботуша му перна яката на Джейми и това отклони и донякъде смекчи удара, иначе щеше да му счупи врата; вместо това го просна на земята. Норбърт изтри кръвта от лицето си, втурна се напред и отново го ритна свирепо. Но този път Джейми го очакваше, изви се настрани, преди Норбърт да го достигне, изправи се със свити юмруци, лявата му ръка бе излязла от строя.

Само за секунда двамата се приготвиха за бой, омразата сякаш пропъди болката. Горнт се опита да ги спре, но в същия момент двамата се втурнаха като пощурели и го пометоха настрани като лист. Сипеха се юмруци, ритници, дебнеха се като при уличен бой, удряха се с колене в слабините, деряха се с нокти, разкъсваха дрехите си, скубеха си косите, за да смажат противника — дългогодишната им враждебност бе избухнала с небивала свирепост. Бяха еднакви на ръст, но Джейми бе с трийсет фунта по-лек, Норбърт бе по-як и по-ожесточен. В ръката му светна нож. И Джейми, и Горнт извикаха. Той замахна, не улучи, съвзе се, пак замахна и този път попадна на месо. Джейми не излезе достатъчно сръчен и загуби. Нараненото рамо го болеше. С победоносен боен вик Норбърт се хвърли напред. Искаше да го осакати, а не да го убие, но в същия миг юмрукът на Джейми се стовари върху носа му, размаза го и Норбърт се преви със скимтене и остана подпрян на ръце и колене, заслепен от болка, победен.

Джейми се наведе над него задъхан. Горнт очакваше той да довърши Норбърт с ритник в слабините и втори в главата, после може би с тока на ботуша си да размаже лицето му веднъж завинаги. Той самият би направил така. „Не е честно да вадиш нож и да се подиграваш на смъртта на друг човек, пък бил той и враг“ — помисли си Горнт, доволен от победата на Макфей.

Но смъртта на Малкълм съвсем не го зарадва. Не бе предвидил поне за днес подобна възможност. Сега трябваше да преразгледа замисъла си, и то бързо. „В името на Бога, как? Дали да използвам тази кавга?“ — почуди се той, като внимателно преценяваше обстоятелствата в очакване да види какво ще предприеме Джейми.

След победата гневът на Джейми се стопи. Дишаше запъхтяно. Устата му се пълнеше с жлъчен сок и кръв. Той се изплю. От години искаше да унизи Норбърт и сега го бе направил, бе премерил силите си с него веднъж завинаги — и бе отмъстил за Малкълм, който бе предизвикан умишлено.

— Норбърт, копеле такова — изграчи той, смаян колко зле звучи гласът му и колко ужасно се чувства, — ако кажеш каквото и да е срещу моя тай-пан, все едно какво, за Бога, или зад гърба му се присмееш още веднъж, ще те направя на пух и прах.

Той несигурно се запрепъва покрай Горнт, без да го вижда, и пое към пристана. След десет-петнайсет ярда кракът му се заклещи в дупка и с ругатни се строполи на ръце и колене, забравил за останалите, грохнал.

Норбърт се съвземаше, плюеше кръв, носът му се бе превърнал в кървава каша, беснееше, че са го победили. И бе изтръпнал от ужас. „Старецът Брок няма да ти прости, ще загубиш своето възнаграждение и заплатата, която бе ти обещал, ще станеш посмешището на Азия, победен, размазан и белязан завинаги от този кучи син Джейми, дето е къде по-дребен от теб, копеле на Струанови…“

Усети, че някой му помага да се изправи. Несигурно се насили да отвори очи. Задушаваше се, чувстваше се объркан, лицето и главата му пламтяха, очите му бяха подути и почти затворени. Видя как Макфей неуверено се вдига на няколко крачки с гръб към него. Горнт го закриваше наполовина и все още носеше двуцевните дуелни пистолети.

Болката го влудяваше, връхлиташе го кълбо от объркани мисли. „Ще го уцеля от такова разстояние, Горнт е единственият свидетел, при разпита ще кажем: Макфей се опита да докопа пистолета. Сър Уилям, сбихме се, да, имаше схватка, да, но той щеше да стреля пръв, нали, Едуард, кажи светата истина, и, о, ужас, ваша чест, ужасно беше, пистолетът някак си гръмна, о, горкичкият Джейми…“

Норбърт грабна пистолета и се прицели.

— Джейми! — извика Горнт, за да предупреди Джейми.