Гай-джин

— Добре ли си, Анжел? — попита Малкълм дрезгаво, сърцето му се успокояваше, но все още едва имаше сили да говори. — Не те нараних, нали?

— О, не, скъпи… Толкова те обичам.

— И аз… и аз, Анжел, не мога да ти кажа колко много. — Той я целуна и се повдигна на лакти.

— Не, не се мърдай, не още, моля те, харесвам те така… Какво има, скъпи? — попита тя притеснено и го прегърна по-здраво.

— Нищо, няма нищо — измърмори той, преодолявайки внезапната болка в слабините, която го прониза чак в основата на черепа, щом се помръдна. Предпазливо повтори опита си — този път бе по-добре. И сдържа стенанието си.

— Не мърдай, Малкълм — рече тя нежно, — остани, отдъхни си, mon amour. Харесва ми да лежиш така, моля те… моля те.

Малкълм се подчини с благодарност и зашепна колко много я обича, колко му е добре, колко е погълнат, спокоен, напълно удовлетворен, докато бавно потъна в дълбок сън. Корабната камбанка удари веднъж: половин час след полунощ. Но Малкълм не помръдна и тя си лежеше успокоена, облекчена и задоволена — бъдещето й бе започнало. Наслаждаваше се на спокойствието в каютата, гредите изскърцваха от време на време, вълните се плискаха в корпуса, сякаш и те вкусваха насладата от осъществяването.

Без да го буди, тя се измъкна изпод него, отиде в банята и се изми. Въздъхна и помоли за прошка. Направи си лек разрез с малкия нож, както й бе казал. Андре: „Трудно е, почти е невъзможно един мъж да различи дали момичето е девствено или не през първата брачна нощ, освен ако няма причина да я подозира. Малко престорен страх, вик в необходимия момент, малко кръв като необорим аргумент, и на сутринта всичко ще е спокойно и както следва да бъде.“

„Какъв ужасен циник е Андре — помисли си Анжелик. — Боже, опази ме от него и прости греховете ми. Радвам се, че съм омъжена и че скоро ще тръгнем за Хонконг, така че няма да се налага да мисля за него повече, само за моя Малкълм…“

Девойката стигна до леглото едва ли не с танцова стъпка. Тихо се пъхна, хвана го за ръката и затвори очи, а в съзнанието й се носеха прекрасни въображаеми картини на бъдещето им. „Толкова го обичам.“

Анжелик внезапно се събуди. Стори й се, че е усетила земен трус. В каютата бе тъмно, само слабият пламък на лампата се олюляваше леко. После си спомни, че я засенчи, преди да заспи; осъзна, че я бе събудила корабната камбанка, а не ехтежът на камбаните в катедралата в присънилия се земен трус — просто се бе люшкал корабът. Видя го до себе си и усети любовен плам, неизпитван досега, проумяла, че са женени и че това също не е сън.

„Четири удара? Два часът. Или шест? Не, глупаво е, не може да бъде. Щеше да се развиделява през люка, а Малкълм каза, че ще слиза на брега, преди да вдигнем котва към цивилизацията, та да дръпнем Дракона за опашката в собственото му леговище — не, а за да поздравя свекърва си, която ще очаровам и залъжа. Тя бързо ще ме обикне и ще стане прекрасна любвеобилна баба.“

Анжелик го загледа в полумрака. Той спеше настрани с глава върху дясната си ръка, лицето му изглеждаше безгрижно, дишаше тихо, тялото му бе топло, с приятната, чиста миризма на мъж. „Това е моят съпруг и аз го обичам и съм единствено негова, а другото никога не се е случвало. Какъв късмет имам!“

Посегна да го погали. Той се размърда. Ръката му също се пресегна към нея. Все още сънен, Малкълм рече:

— Здравей, Анжел.

— Je t’aime.

— Je t’aime aussi. 72

Ръката му я потърси. Тя откликна. Изненадан, той трепна и се обърна към нея, сдържа дъх от болка. Тя премина и той си отдъхна.

— Je t’aime, cheri. — Анжелик се наведе и го целуна, а между целувките прошепна: — Не, не мърдай, стой си така, лежи си спокойно — и добави с лек смях и с дрезгав от желание глас: — Лежи спокойно, mon amour.

След малко страстта ги погълна. Възбудени и пулсиращи, забравили всичко друго, еднакво чувствени. Анжелик се движеше бавно-бавно, после по-бързо и отново бавно и все по-дълбоко; тя го подтикваше с гърлен глас, той й отвръщаше по-силно и по-силно, всичките му жили, мускули и копнежи се съсредоточиха в едно, докато тя се приближаваше, идваше съвсем близо, после се отдръпваше и пак се приближаваше, а той я придържаше, помагаше й, навлизаше в нея, докато тя усети, че тялото й изчезна, стана безтегловно, всичко изчезна и Анжелик се отпусна върху него. Гърчовете и стоновете й го накараха да проникне по-дълбоко в нея, мускулите му се опънаха до крайност за последното проникване. Пак и пак — и той също извика и се усети безтегловен, тялото му се движеше само по себе си, сякаш свършваше без негово участие, докато настъпи последният неистов, но толкова очакван спазъм и той застина.

Остана само задъханото им съвместно дишане, общата им пот, съвместното биене на сърцата им.

След време той дойде на себе си. Тя спеше на гърдите му и той не усещаше тежестта й. Лежеше учуден, трептящ, възхитен, придържаше я с една ръка, осъзнал, че тя е най-хубавата съпруга на света. Диханието й охлаждаше страните му — продължително, спокойно и дълбоко. Съзнанието му се проясни и бъдещето му се стори просто, без капка съмнение. Бе напълно сигурен, че правилно се е оженил за нея, убеден бе, че вече ще приключи конфликта с майка си и те заедно ще довършат Брокови, както той щеше да довърши Норбърт, да спре продажбите на опиум и оръжия и да убеди Джейми да остане. Щеше да ръководи компания Струан, както трябва — както тай-панът би искал. Докато изпълни своя дълг и изведе Търговската къща отново начело в Азия и я предаде на следващия тай-пан, първородния му син, когото щяха да кръстят Дърк — първия от многото им синове и дъщери.

Не знаеше колко дълго бе лежал така, изпълнен с вяра в най-висша степен, изпълнен с радост и с възторг; прегърнал я бе с двете си ръце, обичаше я, дишаше в такт с нея, по-щастлив от всякога. Устните му шепнеха колко я обича, съзнанието му се унасяше в блажената топлина на съня и далеч от спомена за този внушителен, великолепен, мъчителен, сгърчващ, последен изблик на безсмъртие, който сякаш го бе разкъсал на две.

45.

Сряда, 12 декември

В сивкавото развиделяване Джейми Макфей забърза от пристана на Пияния град и зави зад ъгъла. Там, в Ничията земя, видя Норбърт и Горнт, които чакаха, където се бяха уговорили, забеляза без всякакъв интерес малката чанта с дуелните пистолети в ръката на Горнт. Освен тях тримата — и нашествието от мухи — гнусното, обраснало с бурени сметище бе безлюдно. Макфей бе минал единствено покрай пияници, свити на кълбо и хъркащи по ъглите на колибите, проснати по пейките или в мръсотията. Дори не ги бе забелязал.

— Извинете. — Джейми едва си пое дъх. Като тях бе с редингот и шапка заради задушната и влажна сутрин. — Извинете, че закъснях, тряб…

— Къде е тай-панът на проклетата къща? — попита грубо Норбърт и вирна брадичка. — Шубето ли го е хванало?

— Я си го начукай — изръмжа Джейми, лицето му бе сиво като бурното небе. — Малкълм е мъртъв, тай-панът е мъртъв. — Видя, че те го зяпнаха, а и той все още не можеше да повярва. — Идвам направо от кораба. Отидох да го доведа преди зазоряване и… ами те… той прекара нощта на борда на „Буйният облак“. Беше… — Гласът му изневери. Сълзите му рукнаха. Отново преживя качването си на кораба и как бе видял Стронгбоу на мостика бледен и изплашен, как капитанът му бе извикал още преди Джейми да се е качил, че Малкълм е мъртъв, че е изпратил техния катер за лекар, но че, за Бога, той е мъртъв.

Макфей бе хукнал по стълбите. Бе забелязал Анжелик, свита в ъгъла на квартердека, завита с одеяла.

Първият помощник-капитан стоеше близо до нея, но ги бе подминал и молейки се това да не е истина, да е кошмар, бе слязъл долу.

Каютата бе обляна от светлина. Малкълм лежеше на леглото по гръб. Очите му бяха затворени, изглеждаше спокоен в смъртта, безгрижен, завивките издърпани до брадичката му. Джейми се порази, че приятелят му като никога бе потънал в пълен покой.