Гай-джин

— Господарю? — чу се сподавен глас.

— Какво има? — запита Йоши.

— Толкова съжалявам, че те безпокоя, господарю, но току-що пристигна писмо от Драконовия зъб.

Без да я моли, Койко отиде до вратата и застана отстрани нащрек. Йоши се приготви.

— Отвори, часови — провикна се той.

Вратата се плъзна. Часовият се подвоуми, като видя Йоши, заел отбранителна стойка с ръка на сабята си. — Предай свитъка на господарката Койко.

Войникът се подчини и се оттегли. Щом стигна до края на коридора и излезе през вратата му, тя затвори. Подаде свитъка на Йоши и коленичи на мястото си срещу него. Той счупи печата.

Писмото бе от жена му. Тя се осведомяваше за здравето му и му съобщаваше, че синовете му и цялото семейство са добре и с нетърпение очакват завръщането му. Следваха сведенията:

„Пурпурно небе“. Значи мълниеносното нападение е „държавна политика“! Дали съглашението ми с Огама ще издържи?

Йоши отложи този въпрос за по-късно и продължи да чете:

Йоши се усмихна. Ставаше дума за прислужницата на Койко, която бе прошепнала на своя ронин шиши къде е тайното място за срещи на Утани. По средата на пътя за Киото Йоши я бе отпратил обратно в Йедо, позовавайки се на някаква въображаема проява на незачитане от нейна страна. Койко, разбира се, не се бе възпротивила. „Добре — помисли си той. — В известна степен Утани е отмъстен.“

Йоши препречете тези редове. Познаваше много добре Хосаки. По изразите „каквито и да е поръчки за оръжие“ и „по-нататъшен залог“ разбра, че преговорите са били бурни и тежки, а цената — висока. „Както и да е, догодина няма да има глад и Гиокояма, стига да просъществува дотогава в моите земи, ще си получи дълга.“

Йоши вдигна очи към Койко. Погледът й се рееше в пространството, бе потънала в мечтания и той знаеше, че никога няма да ги сподели с него.

— Койко?

— О! Кажи, господарю.

— За какво мислиш?

— Какво си шепнат листата помежду си.

Това събуди любопитството му.

— Зависи от дървото.

Тя се усмихна мило.

— Клен, кървавочервен клен.

— През кой сезон?

— През деветия месец.

— Ако са наблюдавали нас, са си пошепнали: „Скоро ще опадаме и никога няма да се върнем. Но те са благословени. Те растат върху дървото на живота. В тях тече нашата кръв.“

Тя плесна с ръце и му се усмихна:

— Прекрасно. Ами ако е бор през пролетта?

— Не сега, Койко-чан, по-късно.

Йоши внезапно стана сериозен. Тя забеляза и също заговори със сериозен тон:

— Лоши новини ли получи, господарю?

— И да, и не. Призори заминавам.

— За Драконовия зъб ли?

Той се поколеба и тя се запита дали не е сбъркала с въпроса си. Но Йоши се чудеше какво да прави с нея. Вече бе преценил необходимостта от усилен преход и бе решил да я остави да го следва по петите колкото е възможно по-бързо. Но сега, като я наблюдаваше, не му се щеше да се раздели с нея. А нейният паланкин ще го задържа. Тя умееше да язди, макар и не много добре, но подобно пътуване щеше да бъде мъчително за нея.

Каквото и да се случеше, планът му, съгласуван с Акеда, щеше да си остане същият: „Първият отряд от четиридесет войници, оглавяван от мой двойник, облечен в моите леки доспехи, напуска точно преди зазоряване и спокойно и открито се насочва към Северния път. На половината път до Йедо ще завият и ще се върнат тук, а от двойника ми няма да има и помен. Вторият отряд, моят, заедно с войниците, които доведох от Йедо, тръгва скоро след първия и бързо се насочва към Токайдо. Усилен преход под командата на същия военачалник — ще се предреша като обикновен самурай кавалерист и ще си остана така, докато не се озова на сигурно място в замъка в Йедо.“

— Много е опасно, господарю — мрачно го предупреди генерал Акеда.

— Да. А ти ще наблюдаваш Огама и ще се надяваш. В негова изгода е аз да успея и да обуздая Анджо.

— Да. Но отвън ти се превръщаш в примамлива мишена, и то леснодостъпна. Виж какво стана тая заран. Нека дойда с теб.

— Невъзможно. Чуй, ако Огама реши да предприеме своя удар, първо ще нападне тук. Най-добре е да го очакваш. Отблъсни го на всяка цена.

— Ще сполуча, господарю — увери го старият генерал.

„А аз ще сполуча да стигна в Йедо — помисли си Йоши със същата увереност. — А що се отнася до случката тази заран, тя само ми напомня, че нито е първата, нито ще бъде последната.“

Видя, че Койко го наблюдава. „По-уравновесен съм, когато тя е наблизо.“ Светлината на лампата хвърляше отблясъци по устните и очите й. Той видя извивката на скулите й и стройната шия, гарвановочерната й коса, съвършените гънки на кимоното и долните й кимона, които подчертаваха бялата й кожа; плавните линии на тялото й, безукорната стойка и двете ръце, отпуснати като цветя в скута й от лазурна коприна.

„Ще й се наложи да пътува без багаж. Без прислуга. И да се задоволява с условията в странноприемниците. Това ще я дразни, защото Койко обича съвършенството. Навярно ще се стресне от подобно невежливо и според нея ненужно бързане.“ Той си спомни кога за пръв път й бе предложил такова пътуване.

Не беше чак толкова отдавна — веднага след като бе решил да я откупи само за себе си. Нареди на нейната мама-сан Мейкин да замине незабавно заедно с момичето за Драконовия зъб и да подготви договора с жена му. Хосаки съвсем правилно бе сметнала за необходимо и разумно лично да се запознае с мама-сан и с Койко, тъй като финансовите задължения щяха да бъдат огромни.

Мейкин го предупреди, че подготовката за пътуването ще отнеме поне една седмица — Койко, разбира се, щяла да вземе собствената си фризьорка, масажистка и три прислужнички.

— Това е смешно — нетърпеливо бе възразил Йоши. — Не е нужен такъв многоброен персонал за толкова кратко пътуване. Само излишни разходи. И двете тръгвате незабавно.

Те му се подчиниха. Никакви помощнички. Отне им три дни, докато се доберат до първата пътна спирка извън Йедо, и два дни — до втората. Ядосан, Йоши с лекота бе взел същото разстояние с коня си само за един ден — от зори до здрач.

— Господарю — посрещна го тогава Мейкин с престорена изненада, — колко ни е приятно да те видим.

— Защо се забавихте толкова?

— Да сме се забавили, господарю? Наредихте ни да тръгнем незабавно. Сторихме точно каквото заповядахте.

— Но защо се бавите?

— Да се бавим ли, господарю? Но ти не ни заповяда да правим усилен преход.

— Побързайте — озъби й се Йоши, забелязал как тя наблегна на думата „заповяда“. — Кажи на Койко, че искам да я видя.