Гай-джин

Койко тихичко се засмя.

— Знанията са най-важното в нашата работа. Лесно е да задоволиш тялото на мъжа — това е преходно наслаждение; но е трудно да го развличаш по-дълго, да събудиш любопитството му и да запазиш благоразположението му. Тези неща минават през разсъдъка. За да ги постигнеш, се налага да се упражняваш и обучаваш изключително внимателно. И ти трябва да се заемеш вече.

— Когато има черешов цвят, достоен за възхищение, кой ще гледа надземните листа на моркова?

— Когато мъжът е гладен, той търси моркови, а не черешов цвят. А. мъжът почти винаги е гладен. — Койко изчака развеселена. Сумомо бе навела очи в недоумение.

— Морковите са храна за селяни, господарке — отвърна Сумомо със слаб глас. — Толкова съжалявам.

— Човек трябва да свиква с вкуса на черешите, както и с цветовете им. Морковите придобиват най-разнообразни вкусови качества, стига да се приготвят, както трябва. — Койко отново изчака, но Сумомо все още гледаше в земята. — Казано без загадки, та да не се объркваш, мъжете търсят в моя свят не секс, а роман, любовна история. Това е забранен плод за нас.

Сумомо се слиса.

— Така ли?

— Да, за нас е забранен. Отровен е. Мъжете и в твоя свят търсят роман, повечето от тях, но за теб това не е забранено, нали?

— Не.

— И твоят бъдеш съпруг е същият, и той иска любов, където и да било. Постарай се да му я даваш вкъщи колкото се може по-дълго. — Койко се усмихна. — Тогава ще имаш и череши, и моркови. Лесно се свиква с вкуса им.

— Научи ме, моля те.

— Разкажи ми за бъдещия си съпруг.

— Казва се Ода, Рокан Ода. — Сумомо отговори незабавно, като използва името, което бе измислил Кацумата. — Баща му е гоши… Той е от Канагава в Сацума.

— А твоят баща?

— Вече ти казах, господарке. Той е от рода Фуджахито. — Сумомо се представи с новото си измислено презиме. — И те са от едно близко село и също са гоши.

— Настойникът ти твърди, че Рокан Ода бил важна личност.

— Много любезно от негова страна, господарке. Ода-сама е шиши и взе участие в нападението над господаря Анджо пред портите на Йедо, а също така уби старей шината Утани.

Кацумата я бе уверил, че е по-безопасно да говори истината, когато е възможно — така нямаше да й се налага да помни прекалено много лъжи.

— И къде е сега годеникът ти?

— В Йедо, господарке.

— Колко време ще останеш при мен?

— Ако питаш мен, колкото се може по-дълго. Настойникът ми твърди, че в Киото е опасно за мен. Не мога да се върна у дома. Баща ми ме осъжда, както вече знаете. По същия начин родителите на Ода-сама порицават сина си, толкова съжалявам, и то заради мен.

Койко се намръщи.

— Животът ти ще бъде невъзможен.

— Да. Кармата си е карма и ще се случи това, което трябва да се случи. Аз не съм от значение за никого и смятам, че Бакуфу не подозират нищо. Сенсей Кацумата одобрява моя Ода-сама — поема тази отговорност. Нареди ми да ти се подчинявам във всичко.

— По-добре да се подчиниш на родителите си, Сумомо.

— Да, зная, но моят Ода-сама ми забранява.

„Добър отговор“ — помисли си Койко. Долавяше гордостта и убедеността на девойката. Натъжена, куртизанката хвърли поглед към полуотворения прозорец.

„Сигурно тази забранена любов ще свърши като толкова други. Със самоубийство. Съвместно, ако Сумомо излезе щастливка. Или само с нейното, тъй като тоя Ода би следвало да се подчини на родителите си и да си вземе жена, приемлива за тях.“

Койко въздъхна. Навън здрачът постепенно се превръщаше в нощ. Подухваше лек ветрец.

— Листата си шепнат едно на друго. Какво си казват?

Сумомо скри изненадата си и се заслуша. Най-сетне отговори:

— Толкова съжалявам, не зная.

— Слушай ги, докато ме няма. Важно е да знаеш какво си шепнат листата. Тази нощ ще останеш тук, Сумомо. Може да се върна, а може и да не се върна. Ако се прибера, ще си поговорим още малко и тогава ти ще ми кажеш. Ако не се прибера, ще продължим утре и ще ми отговориш тогава. Щом Теко дойде да приготви футоните, съобщи й, че желая и двете да съчините хайку. — Койко се замисли за миг, после се усмихна. — Хайку за охлюв.

— Здравей, Койко — равнодушно я посрещна Йоши. Стоеше с гръб към стената, с ръка на сабята и бе облечен в юката от морава коприна. Външно изглеждаше спокоен, но тя четеше в душата му и разбра, че се чувства самотен, изплашен и се нуждае от нейните умения.

Усмивката й би разведрила и най-мрачния ден. Забеляза, че погледът му тутакси омекна. „Добре, преодолях първото препятствие.“

— Е — рече тя с престорена тържественост, — съчиних стихотворение за теб:

Смехът му отекна в стаята.

„Добре, преодолях второто препятствие.“

— Толкова съм щастлива, задето ми позволи да дойда с теб в Киото. — В очите му отново светна пламъче и нейната душа се стопли. Неволно промени решението си да му каже колко красив изглежда в мъждивата светлина на лампите. Вместо това изрече дълбоко спотаеното в сърцето си:

Тя бе коленичила срещу него. Йоши се пресегна и улови ръката й. Нямаха нужда от думи. Нито той, нито тя. Вече се бе успокоил, изчезна напрежението му, изчезна самотата му и всичките му страхове. И тя бе изпълнена с покой. Бе изразходвала толкова сили да го накара да забрави тревогите си. Издаде толкова неща. Не бе разумно да се разкрива чак дотам.

„Ти си много важна за мен“ — казваше й той, без да говори — както правят влюбените.

„Ти ме удостояваш с прекалено голяма чест — отвърна му тя с леко смръщване. После пръстите й, които нежно галеха ръката му, добавиха: — Обожавам те.“

Погледите им се преплетоха. Тя вдигна дланта му и леко я докосна с устни. Тишината ги стегна като в обръч, започна да става мъчителна. С неочаквана бързина Койко се плъзна до него и здраво го прегърна. Смехът й се изви кръшно:

— За мен е вредно да съм прекалено сериозна, Тора-чан! — Тя отново го притисна в прегръдките си и се сгуши в обятията му. — Ти ме правиш толкова щастлива.

— Ах, не повече, отколкото ти мен — прошепна Йоши, доволен, че тя е отслабила напрежението толкова деликатно. — Обожавам и теб, и стихотворенията ти.

— Онова за змията е на Кьорай 65.

Той се засмя:

— То е на Койко Лилията!

Тя се сгуши още по-плътно в ръцете му, наслаждавайки се на топлината и силата му.

— Едва не умрях, като чух за тази сутрин.

— Такъв е животът — простичко отговори Йоши. — Не бях добре подготвен, защото улицата ме омагьоса. — Разказа й колко различен му се е сторил светът навън. — Това усещане, че си невидим, беше изключително преживяване. Така ми хареса, че ще го изпробвам отново, нищо че е опасно. А може би тъкмо опасността го прави пикантно? Ще опитам в Йедо. Нощем ще е по-лесно, пък и ще обуча специална охрана, която да ме съпровожда.

— Моля те да ме извиниш, но те съветвам да отпиваш от този наркотик умерено и предпазливо.

— И аз така смятам. — Държеше я в ръцете си и двамата се чувстваха уютно. — Да, лесно би могло да се превърне в наркотик.

Стаята бе в съседство със спалните му. Както и цялата постройка, тя бе мъжка, оскъдно обзаведена, татамите бяха първокласни, но се нуждаеха от подмяна. „Ще ми е по вкуса да се махна оттук“ — помисли си Йоши. Слухът им долови шум от приближаващи стъпки и ръката му се плъзна към дръжката на сабята. И двамата се напрегнаха.