Тай-пан

Удариха осем бела. Лонгстаф извади джобния си часовник. Беше изостанал и той нагласи стрелките да показват пладне, докато се опитваше да открие недостатък в разсъжденията на Струан. Нямаше такъв. Призля му от мисълта, че ако не беше тай-панът, той лично не би направил нищо, за да се пребори с болестта. Освен това — да стои настрана от долината и да се надява на някакво чудотворно изцеление. Той също се безпокоеше от разрастването на епидемията, но за него си оставаше по-важно спечелването на войната в Кантон.

Да. Нямаше никакъв недостатък. По дяволите, за малко да осуетиш едно великолепно бъдеще. Наистина няма да спазиш инструкциите, но губернаторите и кралските наместници имат неписани права и това следователно ще се тълкува като извънредна мярка. Ние не можем да чакаме до следващата година, за да наложим кралската воля на неверниците. Не можем! Ще използваме случая и да осъществим плана за чаените семена, с което ще проявим много по-голяма далновидност от тази на тай-пана.

Лонгстаф почувства непреодолимо желание да разкаже на Струан за семената. Но успя да се овладее.

— Мисля, че сте прав. Още утре ще направя съобщението.

— Защо не съберете утре тай-паните? Дайте им двудневен срок Да ви представят конструктивни и поземлени сметки за вашата хазна. Определете продажбата на земята да стане другата седмица. Това ще ви даде време да направите оглед на парцелите. Предполагам, че ще искате да разположите новия град близо до Глесинг пойнт.

— Да. Точно това мислех да направя. Това е най-доброто място. Не разисквахме ли този въпрос преди доста време? — Лонгстаф стана и наля още шери, после дръпна шнура на звънеца. — Както винаги, много ми е приятно да изслушам съветите ви, Дърк. Предполагам, че ще останете за обяд.

— По-добре е да си тръгвам. Сара заминава утре с кораба „Калкута махараджа“ и ще имам много работа.

— Много лош късмет. Имам предвид Роб и племенницата ви.

Вратата се отвори.

— Да, сър? — попита морският офицер.

— Попитайте генерала дали иска да обядва с мен.

— Слушам, сър. Моля за извинение, сър, но мисис Куанс желае да ви види. А и погледнете това. — Той подаде на Лонгстаф дълъг списък с имена. — Това са хората, които молят да ги приемете. Да кажа ли на мисис Куанс, че сте зает?

— Не, по-добре да я видя сега. Моля ви, постойте още малко, Дърк. Боя се, че ще ми трябва морална подкрепа.

Появи се Морийн Куанс. Аристотел Куанс я следваше по петите. Под безжизнените му очи бяха изписани тъмни кръгове. Сега приличаше на невзрачно човече. Дори дрехите му бяха неспретнати и безцветни.

— Добро утро, мисис Куанс — поздрави Лонгстаф.

— Дано в този чудесен ден да ви пазят всички светци, Ваше превъзходителство.

— Добро утро, Ваше превъзходителство — каза Аристотел едва чуто, свел поглед към бюрото в каютата.

— Добър ден и на вас, тай-пан — каза Морийн. — След няколко дни, ако е рекъл свети Патрик, ще си уредим сметките с вас.

— Не е спешно. Добро утро, Аристотел.

Аристотел Куанс погледна бавно към Струан. Очите му се изпълниха със сълзи, когато прочете топлотата, изписана на лицето на Струан.

— Тя счупи всичките ми четки — каза той със сподавен глас. — Тази сутрин. Всичките ми четки. И моите… хвърли боите ми в морето.

— Затова сме тук, Ваше превъзходителство — подчерта Морийн — Мистър Куанс реши да сложи край на това откачено рисуване. Иска да му се даде хубава и стабилна работа. Точно за работата сме дошли да разговаряме с Ваше превъзходителство. — Тя се обърна да погледне мъжа си и лицето й помръкна. — Каквото и да е. Стига работата да е стабилна и добре платена. — Тя отново погледна Лонгстаф. — Например чиновническа длъжност. Бедният мистър Куанс не е много опитен.

— Това ли, ъ-ъ, искате, Аристотел?

— Тя счупи четките ми — каза безнадеждно Куанс. — Това беше всичко, което имах. Боите и четките.

— Разбрахме се, момчето ми, нали? Заклехме се във всичко, което е свещено. Така ли? Никакво рисуване. Стабилна работа и да се грижиш за семейството си. И да няма повече кръшкане.

— Да — каза беззвучно Аристотел.

— Ще се радвам да ви предложа един пост, мисис Куанс — намеси се Струан. — Нуждая се от чиновник. Заплатата е петнайсет шилинга на седмица. Ще ви оставя една година да живеете на корабчето. След това ще можете да се оттеглите.

— Дано светците да ви възнаградят. Съгласна съм. Сега благодари и ти на тай-пана — подбутна мъжа си Морийн.

— Благодаря, тай-пан.

— Бъдете в канцеларията ми утре сутринта в седем часа, Аристотел. Точно в седем.

— Ще бъде там, тай-пан. Не се безпокойте. Дано свети Петър ви благослови за това, че в тези тежки времена се погрижихте за една бедна съпруга и гладуващите й деца. Довиждане.

Те излязоха и Лонгстаф си наля едно силно питие.

— Боже Господи! Никога не бих повярвал. Бедничкият Аристотел! Наистина ли ще направите Аристотел Куанс чиновник?

— Да. По-добър от някои други. Липсват ми помощници. — Струан сложи шапката си, много доволен от себе си. — Не съм свикнал да се намесвам в отношенията между мъж и жена. Но тази, която се осмелява да постъпи така с добрия човек, няма право да се нарича „съпруга“, по дяволите!

Лонгстаф внезапно се засмя.

— Ще отделя един голям кораб, ако това ще помогне с нещо. Всички ресурси на правителството на Нейно величество са на ваше Разположение.

Струан побърза да стъпи на брега. Той повика закрита носилка и посочи на кулитата накъде да вървят.

— Спрете, сави? — каза той, когато пристигнаха.

— Сави, маса.

Той мина покрай учудения портиер и влезе в предверието на къщата. Стаята бе покрита с килим, имаше големи дивани, басмени пердета, огледала и други дребни предмети. В дъното се чу шумолене и приближаващи стъпки. Мънистените пердета се повдигнаха и се появи дребна старица. Беше спретната, колосана и посивяла, с големи очи и очила.

— Здравейте, мисис Фордъринджил — поздрави учтиво Струан.

— Е, тай-пан, колко се радвам да ви видя — отвърна тя. — Дълги години не сме имали удоволствието да бъдем с вас. Малко е рано за посетители, но младите дами се подготвят да ви се представят в приличен вид. — Тя се усмихна и показа пожълтелите си изкуствени зъби.

— Вижте какво, мисис Фордъринджил…

— Влизам ви в положението, тай-пан — каза тя разбиращо. — Понякога в живота на човек идва момент, когато той…

— Става дума за един мой приятел.

— Не се безпокойте, тай-пан, мама дава честна дума. За една минутка ще ви оправим. — Тя стана бързо. — Момичета!

— Седнете и ме изслушайте! Става дума за Аристотел.

— Бедният! Забъркал се е в голяма каша.

Струан й обясни какво иска и момичетата се натъжиха, когато си тръгна.

Още щом се прибра в дома си, Мей-мей го посрещна с думите:

— За какво ходиш в публичен дом, айейа?

Той въздъхна и й каза.

— Мислиш, че вярвам това, айейа? — Очите й гледаха презрително.

— Да. Не е зле да повярваш.

— Вярвам, тай-пан.

— Тогава престани да гледаш като дракон! — каза той и влезе в стаята.

— Добре. — Мей-мей влезе след него и затвори вратата. — Сега ще видим дали ти казал истина. Веднага ще любим. Аз лудо желая тебе, тай-пан.

— Благодаря, но съм зает — каза той и не можа да сдържи смеха си.

— Айейа на твоето зает — каза тя и започна да разкопчава меденожълтата си пижама. — Ние веднага ще се любим. Скоро ще видя дали мазна курва не взела твоя сила. Тогава твоя майка ще разправя с тебе, по дяволи.

— Ти също си заета — каза й Струан.

— Много заета — отговори и събу копринените си панталони.

Обеците й подрънкваха като звънчета. — Не лошо ти веднага да хванеш също за работа.

Той я погледна, но не позволи радостта му да проличи. Коремът й беше леко заоблен с четиримесечния плод в утробата. Той я грабна в ръце, целуна я бурно и я повали на леглото, като леко я притисна с тежестта си.

— Внимавай, тай-пан — извика тя задъхано. — Аз да не би една от твои цицорести варварски великанки! Целувки не значат нищо. Сваляй дрехи и тогава ще видим истина!