Седмият папирус (Том 1)

— Чака. Човек дойде скоро.

В продължение на четиридесет минути Никълъс и Роян поделяха пейката с разнородна, постоянно сменяща състава си компания от молители, просители, тъжители и дребни престъпници. Един-двама кървяха от получени при нападения по улиците рани, други стояха вързани с белезници.

— Звездата ни определено залязва — отсъди Никълъс, като държеше носната си кърпа до носа си. Беше повече от ясно, че сред съседите им има хора, забравили смисъла и ползата от сапуна. — Никой не ще да ни пусне през ВИП-а.

В края на въпросните четиридесет минути във фоайето се появи инспектор Гала — същият, който само предния ден се бе държал толкова почтително към чуждите гости. Сега обаче полицаят изгледа с нескрито презрение тълпата от чакащи и с пренебрежителен жест покани Никълъс и Роян да го последват.

Дори не благоволи да поеме протегнатата ръка на англичанина, вместо това ги отведе в едно от задните помещения. Без да ги покани да седнат, с леден глас се тросна на Никълъс:

— Отговорен сте за загубата на огнестрелно оръжие.

— Точно така. Както обясних в показанията си…

Но инспектор Гала не му позволи да се доизкаже.

— Загубата на огнестрелно оръжие поради нехайство е тежко закононарушение.

— Но от моя страна не е било проявено ни най-малко нехайство — възрази му Никълъс.

— Напротив, оставили сте оръжието без надзор. Дори не сте помислили да го заключите в огнеупорна каса. Това е чиста проява на нехайство.

— С цялото ми уважение към вас, инспекторе, нека ви напомня, че в долината на Абай огнеупорните каси не се срещат под път и над път.

— Нехайство — повтори натъртено Гала. — Престъпно нехайство. Откъде да знаем, че оръжието не е попаднало в ръцете на зле настроени към правителството елементи?

— Искате да кажете, че с малката ми ловна карабина неизвестни лица ще се опитат да свалят етиопското правителство? — подсмихна се Никълъс.

Но на инспектор Гала не му беше до шеги. Вместо това извади два идентично попълнени формуляри от чекмеджето на бюрото си.

— Мой дълг е да връча заповеди за експулсация на вас и на доктор Ал Сима. Имате двадесет и четири часа на разположение да напуснете Етиопия, след което ще бъдете считани за незаконно пребиваващи имигранти.

— Но доктор Ал Сима не е губила никакви оръжия — напомни му мило Никълъс. — Доколкото я познавам, през целия си живот не е допуснала ни най-малкото нехайство.

Отново обаче стрелата му отиде нахалост.

— Моля ви да подпишете, че сте получили и разбрали смисъла на издадените заповеди.

— Бих искал да говоря с генерал Обеид, върховен началник на етиопската полиция — отвърна му Никълъс.

— Генерал Обеид напусна тази сутрин Адис Абеба и ще направи инспекция на северните погранични райони. Няма да се върне в столицата поне няколко седмици.

— По което време ние вече ще сме се завърнали благополучно в Англия?

— Точно така. — За пръв път, откакто се бяха срещнали, инспекторът си позволи саркастично да се усмихне. — Ако обичате, подпишете тук и тук.

— Какво се е случило? — попита недоумяващата Роян, докато шофьорът й отваряше вратата на ролс-ройса и двамата с Никълъс се наместваха на задната седалка. — Всичко стана толкова внезапно и неочаквано. В един момент всеки ни обича, в следващия ни изритват като мръсни кучета по стълбите.

— Да позная ли? — подхвърли Никълъс и без да дочака отговора й, даде най-логичното обяснение за събитията. — Ного не е единственият етиопски служител, задължен на „Пегас“. През нощта Обеид е влязъл във връзка с Фон Шилер, който му е дал нареждания.

— Но ти даваш ли си сметка какво означава това за нас, Ники? Означава, че повече не можем да стъпим в Етиопия. Гробницата на Мамос си остава само мираж. — Роян го гледаше с широко отворени от ужас очи.

— Когато двамата с Дураид посетихме Ирак и Либия, не си спомням нито Саддам, нито Кадафи да са ни пращали покани.

— Изглежда перспективата да нарушиш закона ти се струва по-скоро привлекателна — сгълча го тя. — Направо ти иде да се напишкаш от радост.

— В крайна сметка, ще нарушим етиопските закони — напомни й весело Никълъс. — Никой не е длъжен да ги взема особено насериозно.

— Да, но и дранголникът, където ще те тикнат, ще е етиопски, нали? Него би трябвало да го приемеш съвсем насериозно.

— Да го „приемем“ — усмихна се Никълъс. — Ако ще ни залавят, ще ни заловят двамата.

— Можете да сте сигурни, че той вече е подал официална жалба пред президента на републиката — уверяваше ги Джефри, докато ги караше с колата към летището. — Цялата тази история го е разтревожила, да не ви казвам как. Заповеди за експулсиране и всякакви такива боклуци. Откакто е тук, никога не му се е случвало да се занимава с подобен проблем.

— Не обръщай толкова внимание, старче — успокояваше го Никълъс. — Така или иначе никой от нас двамата не възнамерява да се връща втори път в Етиопия. Голяма работа, че не ни искат.

— Но принципите са важни. Уважаван британски поданик да бъде третиран като криминален престъпник. Та това си е липса на уважение към държавата — горещеше се Джефри. — Понякога ми се иска да се бях родил сто години по-рано. Нямаше да се церемоним с подобни издевателства. Пращаме една канонерка и проблемът е решен.

— Напълно си прав, Джефри, но пак ти казвам, не се тревожи заради нас.

Двамата се регистрираха за полета, а Джефри обикаляше около тях, както котка се върти около котенцата си. Бяха останали само с ръчен багаж, като цялата им собственост се състоеше от два найлонови плика, взети заедно с покупките в уличен магазин. Никълъс отново бе нагънал кожата на антилопата на топка, увивайки я в бродираната шама, която си купи за сувенир.

Джефри бе така добър да им прави компания до повикването за самолета и когато минаха зад бариерата, продължи да им маха. Като че ли погледът му беше насочен повече към Роян, отколкото към бившия му състудент.

Местата им бяха зад крилото на самолета и Роян се разположи до прозореца. Пилотите включиха двигателите и самолетът бавно започна да се предвижва по пистата. Никълъс се разправяше с любезната стюардеса, настояваща да сложи плика с ловния трофей в багажника над главата му. Роян нямаше какво друго да прави, освен да зяпа през кръглия люк и да си вземе последно сбогом с Адис Абеба.

Изведнъж тя замръзна на седалката си и без да сваля очи от люка, сграбчи Никълъс за ръката.

— Виж! — изсъска тя зловещо, сякаш искаше от разстояние да усмърти някого с погледа си.

Никълъс любопитно доближи глава до стъклото и огледа летището.

— „Пегас“! — обясни с една дума Роян и посочи малкия самолет „Фалкон“, който току-що беше кацнал и спираше в далечния край на летището. На опашката на лъскавата, боядисана в зелено машина, гордо се перчеше крилатият червен кон, вдигнал високо предните си крака. Вратата се отвори и спускайки се като подвижен мост, се опря вместо стълба на пистата. Пред зеления „Фалкон“ вече се бяха събрали посрещачи, нетърпеливи да видят пътниците.

Най-напред излезе дребничък мъж, облечен в тропически костюм с кремав цвят и с бяла панамена шапка на главата. Въпреки скромния му ръст, отдалеч се усещаше голямата му самоувереност, навикът да командва. Лицето му бе съвсем бледо, сякаш мъжът току-що напускаше страната на вечната зима, и това му придаваше особено странно излъчване насред африканския континент. Имаше здрава, изпъкнала челюст и издаден напред нос, а погледът под гъстите тъмни вежди пронизваше хората пред него.

Никълъс веднага разпозна важната особа. Прекалено често се бяха засичали по време на разпродажбите в „Кристи“ и „Сотби“. Пък и подобен човек трудно можеше да бъде забравен, дори да си го виждал един-единствен път в живота си.

— Фон Шилер! — възкликна Никълъс, а германецът надменно оглеждаше групичката пред самолета.

— Надут пуяк — изказа мнението си Роян, — или може би отровна кобра, готвеща се да нападне.