Седмият папирус (Том 1)

— Надявам се, не мислите, че имаме вина… — започна да се оправдава Ного, но Никълъс го прекъсна:

— Разбира се, че не. Вие не сте отговорен за нищо. Бяхте достатъчно коректен да ни предупредите за разбойническите банди в долината. Никой не е искал от вас да присъствате на мястото на произшествията, така че кой може да ви обвинява в каквото и да било… Напротив, бих могъл отговорно да заявя, че изпълнихте дълга си на военен по най-образцов начин.

Ного изглеждаше видимо облекчен.

— Много сте любезен, сър Куентън-Харпър.

Никълъс го изгледа продължително. Човекът срещу него даваше вид на изключително симпатичен младеж, при това с интелигентен поглед. С всеки свой жест и реплика се опитваше да бъде полезен. Никълъс дори започваше да се чуди не му ли се е сторило, че Ного е бил в хеликоптера. Може би онзи, който кръжеше над реката и като гладен лешояд търсеше труповете им, е бил само негов двойник? Колкото и да му беше трудно, Никълъс широко се усмихна:

— Ще ви бъда безкрайно благодарен, полковник, ако ми направите една малка услуга.

— Каквото пожелаете — отвърна с готовност Ного.

— Оставих ръчната си чанта и ловните си трофеи в пещерата под водопада на Дандера. Дали не бихте могли да пратите някого от хората си да ги донесе?

И докато обясняваше с подробности къде точно е скрил собствеността си, Никълъс тайно се наслаждаваше на удоволствието да прати за зелен хайвер човека, който толкова нагло се бе опитал да му отнеме живота. За да не забележи все пак Ного отмъстителния блясък в очите му, предпочете да се обърна към приятеля си:

— А ти как се озова тук, Джефри?

— Долетях с малък самолет до Дебра Мариям. Имат писта за аварийно кацане. Полковник Ного ни посрещна и ни доведе дотук с армейския си джип — обясни Джефри. — Самолетът и пилотът ни чакат в селото.

Джефри обърна за малко гръб на Никълъс и подвикна на отвратителен амхарски нещо на хората в камиона.

— Уредих ви гореща баня за двамата с доктор Ал Сима. Изкъпете се, навечеряйте се, отспете си, както подобава, и утре ще се чувствате в прекрасна форма. Щом сте готови, излитаме за Адис Абеба. Не виждам защо да не пристигнем до вечерта.

Той потупа Роян по гърба, прикривайки чисто плътските си намерения под маската на загрижения приятел.

— Трябва да призная, че съм ви безкрайно признателен, задето сте живи. Иначе ме чакаше изключително неприятната задача да вадя труповете ви от долината. Чувал съм, че дефилето на Абай е едно от най-дивите места на земята.

— Дали ще имате нещо против, доктор Ал Сима, ако седна най-отпред? Знам, че е изключително невъзпитано от моя страна, но какво да се прави като летенето не ми понася особено. Ха-ха! — обясняваше Джефри, докато чакаха три момченца от селото да разгонят козите от пистата край Дебра Мариям.

В това време Никълъс се мъчеше да навре донесената му кожа на дик-дика под седалката си. През нощта един от сержантите на Ного бе успял да се добере до пещерата и още на закуска чантата му и трофеят бяха налице.

Самолетът се засили сред облаци прах, а полковник Ного тържествено отдаде чест на заминаващите. Никълъс му махна през страничния прозорец и тихо процеди:

— Ще ти извия врата, Ного, някой ден ще го извия.

Най-сетне пилотът успя да вдигне малкия „Чесна-260“ над земята. Хоризонтът, който се разкриваше над долината на Абай, силно напомняше пейзаж от научнофантастичен филм — все едно огромни каменни гъби бяха изникнали из пустинята и се опитваха да достигнат стратосферата. Разреденият въздух над платото беше пълен с дупки и самолетът се люшкаше като кораб в морска буря. Никълъс и Роян бяха подмятани като топки по задните седалки. Дори Джефри, разположил се на най-царското място, не се чувстваше особено добре; през цялото време седеше неспокоен и замислен, без дори да надава ухо какво си говорят.

Откакто бяха излезли от долината, Никълъс и Роян още не бяха имали възможност да поговорят насаме. Докато се намираха в лагера, трябваше да се крият от полковника, после пък не можеха да се отърват от Джефри Тенънт. Едва когато двигателите на самолета се запалиха и бръмченето на перките вдигна достатъчно шум, двамата приближиха глави и започнаха да обсъждат ситуацията.

Според Джефри британският посланик бил повече от разтревожен от неприятностите, в които двамата му сънародници бяха попаднали. Изглежда, в посолството се бяха получили цяла поредица факсове от страна на Уайтхол, изискващи незабавното откриване на двамата изчезнали. Освен това и началникът на етиопската полиция имал за какво да ги разпитва. Никълъс и Роян трябваше особено да внимават да не издадат, че убиецът на Борис Брусилов е Мек Нимур. Още по-малко трябваше да плашат хората от „Пегас“. Ясно си даваха сметка, че единственият им шанс да се отърват поне за известно време от преследвачите си, е с нищо да не показват, че знаят самоличността им. Дори врагът им само да заподозреше, че е разкрит, реакцията му би била светкавична и смъртоносна.

Третото, което в никакъв случай не биваше да допускат, бе да предизвикат с нещо подозрението и недоверието на етиопските власти. Не беше изключено визите им да бъдат прекратени и двамата да бъдат експулсирани от страната. Затова се съгласиха, че ще е най-добре по всички въпроси да се правят на напълно несведущи, сякаш сами недоумяват как така са им се случили толкова инциденти един след друг.

Докато кацнат в Адис Абеба, бяха подготвили подробна версия на събитията, така както трябваше да бъдат представени на властите. Когато чесната най-после се установи неподвижно на пистата пред сградата на летището, Джефри отново живна и макар видимо изтощен от пътуването, кавалерски подаде ръка на Роян при слизане по стълбата.

— Разбира се, ще бъдете настанени в резиденцията — рече той на гостите си. — Хотелите в града са толкова ужасни, че на човек му настръхват косите само да ги гледа. Ако не друго, то той се радва поне на що-годе свестен готвач, а избата му има с какво да се похвали. Ще се опитам да ви намеря по някой и друг кат дрехи. Моята госпожа е с приблизително вашите размери, доктор Ал Сима, а Ники ще влезе идеално в костюмите ми. Голям късмет, че имам два смокинга. Той е свикнал да държи на формалностите.

Резиденцията на британския посланик беше построена при царуването на стария император Хайле Селасие, още преди Мусолини да нападне Етиопия през 30-те. Намираше се в покрайнините на града и със сламения си покрив и широката веранда представляваше един от добрите образци на колониалната архитектура. Моравите в просторната градина бяха поддържани от най-добрите градинари в страната и зелените треви ярко контрастираха с тъмнолилавите цветя. За голяма радост на стопаните й сградата беше устояла първо на революцията, а сетне и на освободителната война, която едва отшумяваше.

На входа на резиденцията Джефри тържествено предаде спътниците си на иконома етиопец, облечен в дълга и ослепително бяла шама. Чернокожият ги заведе да им покаже спалните: две съседни стаи на втория етаж. Докато се плискаше във ваната и блажено отпиваше от уискито със сода, Никълъс слушаше как Роян си играе с кранчетата в банята. По-нататък се дочу тихият глас на лекаря, дошъл да прегледа подутото й коляно.

В огледалото обаче се сблъска с някои неприятни впечатления: първо, смокингът на Джефри му беше широк в кръста и тесен в раменете; второ, панталоните му бяха къси; трето, обувките му убиваха и четвърто, косите му се нуждаеха от подстригване.

— Уви, не мога да оправя нито едно от четирите — въздъхна примирено Никълъс и отиде да почука на вратата на Роян.

— Да не повярвам на очите си! — възкликна той, когато му беше отворено. Силвия Тенънт беше услужила на новата гостенка с една от роклите си в дървеснозелен цвят, който много отиваше на маслинената кожа на Роян. Приятелката му си беше измила косата, оставяйки я свободно разпусната над раменете. На Никълъс пулсът му затуптя като на ученик преди първата среща и той мислено се усмихна. — Иде ми да те изхрускам — рече й той напълно искрено.