Седмият папирус (Том 1)

Така или иначе, куцаше, което допълнително усложняваше бавното им, предпазливо придвижване. При всяка зле премерена стъпка и двамата примираха от страх да не ги помете някой случаен камък. Най-накрая, за по-сигурно, нагазиха до кръста във водата.

Роян застана зад Никълъс и проми раната му от кръвта и мръсотията.

— Не зле — успокои го тя. — Няма нужда от шев.

— В чантата си нося туба бенадин — рече Никълъс и го измъкна. Роян намаза раната с жълто-кафявата течност и я превърза с кърпата му.

— Така е добре — потупа го по рамото.

— Слава богу, че никога не се разделям с торбата си — отбеляза гордо той и дръпна ципа. — Поне разполагаме с малко храна и някои полезни нещица. Следващата точка от програмата ни е да потърсим други оцелели.

— Тамре! — сети се изведнъж Роян.

Двамата започнаха да газят покрай брега. На места реката беше буквално задръстена от струпалите се каменни отломъци и купищата пръст покрай тях. Някъде се образуваха дълбоки вирове, където водата им стигаше до под мишниците и Никълъс трябваше да вдига чантата високо над главата си. Най-сетне решиха да се доберат до сушата, но коварните камъни на няколко пъти се заклащаха застрашително под краката им.

След известно време се натъкнаха на телата на двама монаси, смазани от скалите и погребани наполовина под огромната им маса. Дори не се опитаха да ги освободят от затисналата ги тежест. От едно от мулетата се подаваше само някакъв крак, останалото се губеше под камънака. Дисагите се бяха разтворили при падането и по земята лежаха разхвърляни различни вещи. Сред тях Никълъс намери кожата, рогата и копитата на дик-дика. Бързо се хвърли да ги спасява, прибирайки ги в ръчната си чанта.

— Само допълнителен товар — упрекна го Роян.

— Половин-един килограм, не повече, но си струва.

Продължиха нататък и кажи-речи стигнаха до мястото, където за последно бяха видели Тамре и Али. Прекараха почти цял час в напразно търсене, но не намериха следи нито от единия, нито от другия. Склонът над пътеката бе едва ли не изравнен със земята: разхвърляна пръст, огромни каменни късове на всички посоки, пречупени и изкоренени храсти и дървета.

Роян се изкатери докъдето успя да я завлече навехнатият крак, сви ръце на фуния пред устата си и завика във всички посоки:

— Тамре! Тамре! Тамре!

Ехото поде гласа й и го разнесе из цялата долина.

— Мисля, че трябва да го отпишем — обади се Никълъс. — Малкото дяволче лежи някъде погребано под скалите. Търсихме го цял час, нямаме повече време за губене. Ако искаме сами да се спасим, трябва да тръгваме още сега.

Но тя не обърна внимание на забележката му и продължи да драпа по свлачището, без да се плаши от сипеите, които всеки момент можеха да я понесат обратно към реката. В същото време отдалеч си личеше, че болките в коляното не я оставят нито за миг.

— Тамре! Отговори ми — крещеше Роян на арабски. — Тамре! Къде си?

— Роян! Стига толкова. Ще се контузиш още повече. Обричаш и двама ни на излишни рискове. Откажи се!

Никълъс се опитваше да я вразуми, но също дочу нечие слабо пъшкане нагоре по склона. Роян продължи да се катери по посока на звука, а камъните под нея често поднасяха и я връщаха там, откъдето бе тръгнала. Най-накрая, след изтощителни усилия стигна, където искаше, и започна да надава писъци на умряло. Захвърли чантата си на една страна и с бързи крачки я настигна. Озовавайки се до нея, и неговите краката се подкосиха от ужас.

Тамре лежеше като побит сред купищата натрошен камънак. Лицето му беше до такава степен обезобразено, че човек трудно можеше да го познае. На места кожата беше свалена от острите ръбове на скалите. Роян вече бе положила измъчената му глава в скута си и чистеше с ръка запълнените му с прах ноздри, за да му позволи да диша свободно. От устата на момчето се спускаше струйка кръв, а когато Тамре повторно простена, между зъбите му бликна същинска вада. Роян понечи да избърше каквото може, размазвайки кръвта по брадичката му.

Тялото му бе погребано докъм гърдите. Никълъс се захвана да разчиства, но скоро се отказа: беше напълно безнадеждно. Цял каменен блок, голям колкото маса за билярд, бе легнал върху жертвата. Тежеше поне няколко тона и за да бъде повдигнат, бяха нужни усилията на много хора. А дори да притежаваше исполинска сила и да разбуташе скалата, Никълъс само щеше да доразмаже и без това натрошените кости на затиснатия.

— Направи нещо, Ники — помоли го шепнешком Роян. — Трябва да му помогнем.

Но Никълъс само я изгледа и поклати глава. В очите й напираха сълзи, които пробиха през затворените й клепачи и закапаха по обърнатото към небето лице на Тамре. Солените им струйки размиха кръвта, оцветявайки накъсаната му кожа в розово.

— Не можем просто да стоим и да го гледаме как си отива — не се примиряваше със съдбата Роян и при думите й Тамре отвори очи и я погледна.

Въпреки кръвта, устата му се сви в усмивка, която огря разраненото му, покрито с прах и мръсотия лице.

— Мамо! — прошепна той. — Ти си моята майка. Ти си толкова добра. Обичам те, мамо.

Словата му бяха прекъснати от мощен спазъм, който скова цялото му тяло. Лицето му се разкриви в предсмъртна агония, от гърлото му излезе приглушен стон, след което устата му безпомощно се усмихна. Извъртя глава на една страна, а раменете му останаха вдървени, сякаш два пъти по-тежки отпреди малко.

Роян остана дълго време да седи неподвижна и да плаче тихо, но болезнено над застиналото му тяло. Най-накрая Никълъс леко я докосна и й прошепна:

— Той е мъртъв, Роян.

Тя му кимна вместо отговор.

— Знам. Издържал е, колкото да се сбогува с мен.

Никълъс се отдалечи, оставяйки я да поплаче за изгубения си приятел, но накрая отново я прекъсна:

— Трябва да тръгваме, скъпа.

— Прав си. Но ми е толкова тежко да го оставя на това проклето място. Той никога не си е имал никого. Беше толкова самотен. Нарече ме своя майка. Мисля, че наистина ме обичаше.

— А аз съм сигурен, че те обичаше — увери я Никълъс и повдигна трупа на момчето, за да й помогне да стане. — Слез и ме изчакай. Ще се погрижа, колкото мога, за тялото му.

Прибра ръцете на Тамре пред гърдите му и сви пръстите му около сребърното разпятие, което момчето носеше до сърцето си. Събра купчина камъни и го покри от край до край, за да не позволи на гарваните и чакалите да се докопат до останките му.

Слезе до реката, където го чакаше Роян, и грабна обратно чантата си.

— Да тръгваме — подкани я Никълъс.

Тя избърса с ръка сълзите от лицето си и кимна.

— Вече съм готова.

Нагазиха из плиткото нагоре по течението, което им създаваше големи трудности. Свлачището беше запречило половината корито и водите се промъкваха между цепнатините. Най-после двамата бегълци се озоваха в края на огромното свлачище и започнаха да катерят стръмния бряг. След доста мъки успяха да изпълзят благополучно на пътеката.

Дадоха си минутка почивка и погледнаха за последен път назад. От калта реката бе станала червено-кафява. Когато водите стигнеха при манастира, монасите щяха да разберат, че се е случило нещо страшно. Дори да не бяха чули гърмежите, подобен феномен нямаше как да не ги разтревожи. Все някой щеше да се качи да види какво се е случило. Все някога щяха да изровят телата на загиналите и да им уредят прилично погребение. Мисълта донякъде утеши Роян, която започваше да се сеща, че най-трудното тепърва предстои и че ги очакват цели два дни усилно изкачване.

Едва сгъваше крака си, но всеки път, когато Никълъс й предложеше помощта си, тя гордо отказваше.

— Всичко е наред. Просто коляното ми се е схванало, няма нищо сериозно.

И за да не му позволи да огледа коляното й отблизо, държеше винаги да върви пред него по пътеката.

През деня приказваха малко. Никълъс не се опитваше да нарушава печалното й спокойствие, а пък и сам се чувстваше по-добре оставен на мислите си. Роян имаше сравнително рядката дарба да не кара хората да се чувстват неловко само защото не знаят какво да си кажат. Това, че мълчеше, не означаваше, че е загърбила всичко. Напротив. Едва в късния следобед се поспряха да починат и подеха отново належащите теми.