Седмият папирус (Том 1)

Беше вече тъмно, когато събра достатъчно сили да отвори очи и да поседне. Роян беше донесла от съчките, които монасите предвидливо бяха складирали в пещерата, и бе успяла да запали малък огън.

— Добро момиче — похвали я той. — Ако някой ден си търсиш работа като домашна прислужница…

— Не ме подлагай на подобни изкушения — отклони предложението му Роян и застана зад гърба му да огледа раната. — Хубава, зарастваща драскотина — успокои го тя и в следващия миг някак инстинктивно притисна главата му в скута си, галейки прашната му, мазна от пот коса. — О, Ники! Как ще мога да ти се отблагодаря за това, което направи днес за мен?

Идеше му да каже думите, които първи му дойдоха на ум, но дори и след подобно физическо изпитание не бе изгубил дотам разсъдък, че да се изпусне. А и умората пречеше на общителността му. Единственото, което му оставаше, бе да се отпусне в прегръдките й и да се радва на допира с тялото й, без да поема сам инициативата — навярно би я подплашил.

Най-накрая Роян леко се отдръпна и седна на мястото си.

— Дълбоко съжалявам, сър, че домашната ви прислужница няма да ви предложи пушена сьомга и шампанско за вечеря. Какво ще кажете за чаша планинска вода, чиста и живителна?

— Мисля, че не сме я закъсали чак дотам — възрази й Никълъс.

Бръкна в спасителната си чанта и извади електрическото си фенерче. Освети пода на пещерата и избра хубав, объл камък с големината на дланта му. Вдигна камъка с дясната си ръка и заигра със светлината на фенера по мрачния таван. Почти веднага се дочу плясък на криле и наплашените скални гълъби тревожно загукаха по нишите из дъното на пещерата. Никълъс се настани в удобна позиция под тях и ги заслепи с мощния лъч.

С едно-единствено мятане уцели две от птиците, които се завъргаляха, писукайки по пода. Останалата част от ятото размаха панически криле и, разхвърчавайки се като взривен шрапнел, хукна да се спасява в тъмната нощ. Никълъс скочи върху двете си жертви, грабна ги и с добре овладян жест на китките прекърши вратовете им.

— Какво ще кажеш за една сочна птича мръвка? — попита той и се върна до огъня.

Тя — излегната на лакът, той — седнал по турски, всеки си хареса по един гълъб и се залови усърдно да скубе перата му, оцветени в сиво, кафяво или виненочервено. Дори когато чистеше вътрешностите, Роян не изклинчи от неприятната задача — още една черта, която я отличаваше от повечето жени, познати на Никълъс. Като се прибавеше и стоическото й мълчание, въпреки непрестанната болка в коляното, той не можеше да не се възхити на коравата си спътница. Вече на няколко пъти тя му доказваше, че я бива за партньор. А това само подсилваше чувствата му към нея.

Роян внимаваше да не пропусне някоя случайна перушинка по розовата кожа на оскубаната птица, но подхвана по-важни теми:

— Вече няма съмнение, че материалите, откраднати от лагера ни, са попаднали в ръцете на „Пегас“.

— И аз си мислех същото — рече Никълъс. — А от антената в базата им знаем, че имат възможност за спътникови комуникации с шефа си. Можем да сме повече от сигурни, че Джейк Хелм не си е губил времето, и е пратил всичко на голямата клечка, която и да е тя.

— Така че нашият скрит враг вече разполага с целия надпис от гробницата на Танус. Знаем, че и седмият папирус е в ръцете му. Дори той самият да не е специалист египтолог, сигурно си е намерил кой да му превежда съдържанието. Съгласен ли си?

— Предполагам, че сам може да разчита йероглифи. За да стига до подобни крайности, трябва да е запален колекционер. Познавам неколцина от този тип. За тях колекционирането на вещи се е превърнало в повече от смисъл на живота.

— И аз познавам един такъв, между другото — усмихна се Роян. — Дори може да се каже, че сега се е излегнал сравнително близо до мен.

— Всичко ще си призная! — вдигна ръце в знак, че се предава Никълъс и весело се засмя. — Но в сравнение с други си оставам просто аматьор, който от време на време си убива скуката с някоя и друга разходка из непознати континенти. Онези двамата от списъка на Дураид са къде-къде по-побъркани от мен.

— Питър Уолш и Готхолд фон Шилер — повтори тя имената им сричка по сричка.

— Те наистина са способни да убиват, само и само да обогатят колекциите си с нещо ценно — кимна Никълъс. — Убеден съм, че ако подочуе нещо за неоткритата царска гробница, всеки от двамата би бил готов на много повече от убийство.

— А доколкото известно, и двамата си падат милиардерчета.

— Парите в случая нямат никакво значение за тях. Ако сложат ръка върху съкровищата, дори не би им хрумнало да продадат някоя от находките. Ще заровят всичко в някое дълбоко подземие и няма да пуснат да припари жива душа. Цял живот ще се крият от хорските погледи, за да се наслаждават сами на колекциите си. Как да ти кажа, това е болестно състояние, патологична мастурбация.

— Доста странен начин на изразяване — възмути се Роян.

— Затова пък съвсем точен. Подобна страст няма как да не е свързана с либидото на човека. Също както при масовите убийци.

— Аз винаги съм харесвала всичко египетско, но не мислех, че човек може да полудее до такава степен от любов към археологията.

— Никога не бива да забравяш, че хората, с които си имаме работа, не са като останалите. Несметните богатства им позволяват да задоволят всяка своя прищявка. Затова простите удоволствия, дребните сладости, на които се радва цялото човечество, за тях са нещо скучно и изтъркано. Каквото поискат, могат да го получат на минутата. Мъже, жени — всички са на тяхно разположение. Перверзно или противозаконно, желанието им само по себе си се превръща в закон. Единствената цел в живота на подобни хора е да придобият нещо, което другите нямат. Ако нямаха и нея, не би им оставало нищо, за което да живеят.

— Следователно човекът, който движи „Пегас“, е луд? — заключи Роян.

— Много повече от обикновен луд — допълни я Никълъс. — Имаме срещу себе си изключително богат и влиятелен маниак, който няма да се спре пред нищо, за да почеше старата си краста.

На сутринта доизядоха студени парчетата, останали от изпечените гълъби и, обръщайки си тактично гръб, се отдалечиха в различните краища на пещерата, за да се изкъпят във водопада.

Водата беше леденостудена, още повече че двамата излизаха от нажежената пещ на нилската долина. Все едно се бяха подложили под струите на пожарогасител. Роян подскачаше като ранена птичка на здравия си крак и си подсвиркваше от студ, а накрая заприлича на дълбоко замразена кокошка с настръхнала, посиняла кожа. Но иначе се освежи и с приповдигнат дух дори не обърна внимание на мръсотията по вонящите си на пот дрехи. Оставаше само ден мъчения и щяха да стигнат платото.

Преди да излязат от пещерата, двамата бегълци отново прегледаха раните си. Докато сцепеният скалп на Никълъс продължаваше да зараства, положението на Роян не се беше подобрило изобщо. Може би, с изключение на това, че синьо-лилавото започваше да бие на червено-кафяво и да напомня изваден черен дроб. Иначе подутината си стоеше все същата, а болките не отминаваха. Никълъс нямаше какво друго да направи, освен да поднови превръзката й.

Колкото и да не му се искаше, трябваше да се раздели с любимата си чанта. Усещаше, че трудно ще издържи продължителното изкачване и няколкото килограма повече или по-малко можеха да решат дали ще излезе на платото или ще остане завинаги погребан в бездната. Това, което не се осмели да остави в пещерата, бяха непроявените филми със снимките от гробницата на Танус. Трите филма си стояха в пластмасовите кутийки и представляваха единственият материал, с който можеха да работят по-нататък. Не смееше и да помисли да се раздели с тях, затова ги прибра в джоба на ризата си и го закопча. А чантата и навитата на топ кожа на убития дик-дик пъхна в най-затънтената дупка на пещерата, с надеждата някой ден да си ги прибере.

И така, те тръгнаха да изкачват последната, но най-стръмна и уморителна отсечка от прехода. В началото Роян държеше да използва и двата си крака, опирайки се на рамото на съдружника си. След час обаче коляното й отново се схвана докрай и тя беше принудена уморено да приседне на някакъв камък встрани от пътеката.