Седмият папирус (Том 1)

И все пак, съвпадението беше достатъчно, за да се чувства леко напрегнат и да не сваля очи от заобикалящите ги урви. Ето че по едно време, иззад ръба на скалите вятърът довя някакво изсъхнало листо. То блесна за миг на светлината и литна над долината. Беше толкова дребно и незначително, че едва ли заслужаваше дори да се споменава, но Никълъс с интерес наблюдаваше движенията му и го чакаше да падне на пътя.

Кафявото листо се въртеше из въздуха, описваше кръгове и зигзаги и накрая се залепи на лицето на англичанина. Той вдигна инстинктивно ръка и го улови, преди да е паднало на земята. Без да го поглежда, го стри между пръстите си, очаквайки да се разрони на парченца. За негово учудване обаче листото не се оказа сухо и чупливо, а напротив — меко и гъвкаво, дори леко мазно.

Никълъс разтвори длан и го разгледа отблизо. Разбра, че това изобщо не е листо, ами парченце мазна хартия, кафява и силно прозираща. Изведнъж цялата му предупредителна система зазвъня като пощуряла. Не беше само заради необичайния произход на боклучето в ръката му — макар че и той беше достатъчен да го разтревожи. Не, това, което го уплаши, беше самият характер на хартията. Никълъс вдигна парченцето пред носа си и го помириса. Едва не се задави от силния дъх на азот, който го блъсна в ноздрите.

— Мамицата му, гелигнит! — възкликна той на глас. Нямаше как да сбърка подобна миризма.

В епохата на всевъзможните пластични експлозиви гърмящият гелигнит рядко се употребяваше за военни цели. За сметка на това от услугите му все още се ползваха в минното дело и в търсенето на подземни изкопаеми. Обикновено експлозивът се смесваше с дървесна каша и натриев нитрат и се опаковаше в подобна кафява хартия. Преди да се закачи детонаторът в единия край на фишека, крайчецът на хартията се откъсваше, за да се оголи експлозивът. Самият Никълъс доста си беше играл на младини с подобни вещества, затова трудно щеше да сгреши миризмата в ръката си.

Умът му трескаво заработи. Ако някой ги причакваше над пътеката и беше минирал склона с експлозиви, то случайното отражение, което беше уловил бинокълът му, можеше да е от медната жица, свързана с детонатора, или с някое друго от приспособленията на адската машина. Ако беше така, то навярно атентаторът се криеше в същия този момент някъде зад скалите и чакаше кога да натисне буталото и да вдигне долината във въздуха. Антилопата се беше подплашила именно при срещата си със скрития натрапник.

— Али! — изрева Никълъс по адрес на водача. — Сири ги! Върни всички обратно!

Хукна презглава към челото на колоната, но вътрешният глас му подсказваше, че е твърде късно. Ако горе наистина имаше човек, то той наблюдаваше всяко негово движение. Никълъс нямаше достатъчно време да изтича пред кервана, да обърне мулетата по тясната пътека и да ги изведе обратно в безопасност. Пък и… Той се спря и погледна назад към Роян. Нейната безопасност струваше повече от всичко друго. Вместо напред, той се затича назад и я сграбчи за ръката.

— Бягай! Трябва да се махнем от пътеката.

— Какво става, Ники? — опита се да се съпротивлява Роян, но той грубо я издърпа.

— По-късно ще ти обяснявам — тросна й се Никълъс. — Сега просто ме следвай!

Трябваше още няколко крачки да я влачи насила, преди и тя да се затича с него. Двамата запрепускаха в същата посока, от която бяха дошли.

Не бяха изминали и петдесет метра и цялата скала над главите им хвръкна във въздуха. Само гърмежите бяха почти достатъчни да ги повалят на земята. Сякаш нечия могъща ръка ги беше шамаросала по тила и от удара тъпанчетата им болезнено изкънтяха. Но това не беше нищо в сравнение с ударната сила на взрива, която разклати всичко наоколо. Не беше една-единствена експлозия, а цяла поредица — като пукотевица на огромна картечница, която обсипва с куршуми хребета вляво от тях. В настъпилия хаос от грохот и тътен двамата бегълци дори изгубиха представа за посоките. Притиснаха се един в друг, сякаш всеки се надяваше другият да го предпази от катаклизмите, които искаха да ги погълнат в разрушителната си паст.

Никълъс прегърна дружката си и хвърли бегъл поглед зад гърба си. Вълна от експлозии преминаваше по билото встрани от пътеката. На равни промеждутъци към небето се издигаха стълбове от прах и камънак, които като танцьори, излезли из недрата на Ада, чакаха знак от невидимия хореограф кога да изпълнят впечатляващите си пируети.

Дори и в ужаса пред настъпилата катастрофа, Никълъс отдаде дължимото на злодея, поставил експлозивите по скалите. Подобна изкусна работа можеше да е дело единствено на майстор в занаята. След като изпълнеха краткия си танцов номер, облаците прах се слягаха послушно на земята и на човек можеше да му се стори, че с това разрушението е свършило. Всичко приключваше със сивкаво сияние, което остана да кръжи над хребета. Но след по-малко от секунда целият силует на каменното възвишение се промени пред очите им.

Най-напред стръмната стена, надвиснала над пътеката, започна заплашително да се накланя напред. Никълъс виждаше огромните цепнатини, които нашариха за броени мигове цялата й повърхност и започнаха да се разтварят като чудовищни челюсти. Цели каменни плоскости започнаха да се откъртват от склона и бавно да се свличат надолу, сякаш каменният великан си събуваше гащите. Падащите камъни застрашително застъргаха по сипеите и в следващия миг заваляха като градушка върху повърхността на водата.

Никълъс беше като втрещен от величествената гледка, която се разкриваше пред очите му. Още малко и съзнанието му щеше да се скове в пълна безпомощност. С нечовешки усилия успя да си наложи да разсъждава и да търси спасение. Центърът на веригата от експлозии се намираше по-нагоре по пътеката, приблизително над главите на най-предните мулета. Най-застрашен от всички беше Тамре, а до него — и Али. Никълъс и Роян се намираха най-отзад на кервана. Навярно бомбаджията ги беше чакал да се озоват под минирания склон, но след като ги е видял да бягат в обратната посока, бързо е натиснал възпламенителя с надеждата да ги настигне.

И все пак, опасността далеч не беше отминала. Експлозията се предаваше в двете посоки и двамата с Роян можеха да се окажат в периметъра на страничните свличания. Без да изпуска Роян, Никълъс огледа склона пред себе си и направи светкавични изчисления докъде ще стигнат пораженията.

Не откъсваше очи от мощната каменна вълна, която започваше да се разбива по пътеката, помитайки едно след друго хора и животни, запокитвайки ги във водите на реката. Водите ги засмукваха като език на огромно чудовище, което блажено ги облизваше, а ако му се стореха жилави, ги разкъсваше с острите си зъби от червен камък. Дори и на фона на адския грохот се чуваха жалните писъци на жертвите, попаднали под ударите на злокобния сърп.

Но разрушителната вълна продължаваше да се мести в тяхна посока. Ако бяха застанали под началната експлозия, шансовете им да се измъкнат невредими бяха също толкова нищожни, колкото на гинещите пред очите им спътници. Лека-полека стихията утихваше, но колкото и да се изгубваше началната мощ на взрива, това, което щеше да им се срути на главите, бе достатъчно да ги убие на място.

Нямаше време тепърва да обяснява на Роян какво трябва да сторят; оставаха им броени секунди, в които да потърсят спасение от гибелта. Като я прегърна с две ръце, Никълъс просто се засили и скочи встрани от пътеката — по посока на реката. Почти веднага кракът му стъпи в празното и двамата се затъркаляха надолу, прегърнати в смразяваща хватка. Десетина метра по-надолу пътят им бе запречен от широка скала, навярно с големината на двуетажна къща, издадена над реката. Леко издигнатият й външен край беше достатъчен да убие скоростта им и дори да ги спре.

И двамата бяха на път да изгубят съзнание, но все пак Никълъс намери сили да се изправи и да изтегли Роян зад прикритието на голямата скала. Откриха една удобна цепнатина, където се прислониха и зачакаха. Щом усетиха как първият по-голям отломък се откъртва от склона, двамата се прилепиха плътно до скалата и от напрежение дори дъхът им секна. Камъкът се търкаляше като гумена топка по земята и след всеки удар подскачаше високо към небето. Колкото повече слизаше към реката, толкова по-голяма ставаше скоростта му и най-накрая се фрасна с адска сила в заслона им. От сблъсъка здравата скала потрепери като нежна струна, отекваща в ушите им като църковна камбана. Хвърчащият отломък се издигна за последно над главите им и завъртайки се във въздуха с грохот се стовари във водата. Под тежестта му се надигна мощна вълна, която отнесе като с нож и двата бряга.