Седмият папирус (Том 1)

— Следващата ни стъпка ще трябва да бъде посещението на подводната дупка. Виж, ако и там сполучим, със сигурност ще поведем в резултата срещу стария дявол. Ти какво се надяваш да открием там?

— Не смея да го изрека с думи — отговори му Роян. — Мога всичко да урочасам.

— Е, аз пък не съм суеверен, или поне не толкова. Да го кажа ли вместо теб? — предложи Никълъс и тя избухна в игрив смях. Той го прие като знак да продължава. — Надяваме се шахтата на дъното да се окаже вход към гробницата на фараон Мамос. Повече не ни трябват игралки-залъгалки, целта е самата гробница.

— Нека зло да спи под камък! — кръстоса тя пръстите си, изрече магическата формула и отново стана сериозна. — Според теб какви са шансовете ни за успех? Под успех имам предвид гробницата да е запазена непокътната.

— Ще мога да ти отговоря едва когато сляза отново до дъното на реката.

— И как ще го направиш? Сам каза, че водолазният костюм няма да ти свърши работа.

— Не знам — призна той. — Поне на този етап не знам. Може би ще успеем да влезем с тежководолазни акваланги.

Роян се умълча, изпадайки в размисъл за очакващите ги непреодолими трудности.

— Я не унивай! — скара й се Никълъс и я прегърна. Тя дори не понечи да му избяга. — Винаги имаме с какво да се утешим. Ако уловките на Таита са толкова трудни за нас, значи са били трудни и за всички преди нас. Аз лично вярвам, че гробницата наистина се намира под водата и че още никой не е успял да се добере до нея.

— Ако обаче входът на гробницата се намира наистина под водата, излиза, че описанията в свитъците са били направени с цел не да упътят, а напротив — да объркат човек. Цялата информация е била веднъж заплетена от самия Таита, втори път — от Дураид и най-накрая — от Уилбър Смит. Изправени сме пред същински лабиринт от верни и неверни указания.

Отново замълчаха. Неочаквано лицето на Роян грейна в щастлива усмивка, огряна от огнените пламъци.

— О, Ники! Такова невероятно предизвикателство. — Но в следващия миг тонът й отново спадна. — Но дали има начин да влезем? Дали изобщо е възможно да се влезе в гробницата?

— Ще разберем.

— Кога?

— Когато му дойде времето. Още не съм обмислил всичко. Това, в което съм убеден, е, че занапред плановете ни ще изискват много търпение при съставянето и много усилия при изпълнението.

— Значи няма да се откажеш? — искаше да се увери за сетен път. Знаеше, че никога не би могла да се справи сама. — Проектът не ти се струва прекалено страшен?

Никълъс се изсмя.

— Признавам, че никога не съм предполагал как някакъв си древен египтянин ще ни поведе по такава оплетена следа. Казвах си: ще стигнем до някоя каменна врата, ще й подложим едно рамо и хоп, ето ни вътре. В крайна сметка, нали точно това направи Хауърд Картър, когато откри гробницата на Тутанкамон? Но за да ти отговоря на въпроса, знай, че проектът ми се струва изключително страшен, но какво пък, по дяволите, нека някой се опита да ме спре! Обонянието ми отсега надушва славата, която ще придобием, а очите ми долавят блясъка на златото в недрата на земята.

Докато двамата разговаряха, Тамре се беше свил в праха от другата страна на огъня, покривайки се през глава с мръсната си шама. Навярно през съзнанието му пробягваха всякакви сънища и видения, защото през цялото време не преставаше да бълнува, да се смее или да пищи от страх.

— Чудя се какви ли мисли минават през тази болна главица — обърна му внимание Роян — и какви ли видения го спохождат. Казва, че е видял Исус в кариерата, а доколкото го познавам, сигурна съм, че сам дълбоко вярва в това.

Гласовете им ставаха все по-тихи и лениви, огънят бавно загасваше и малко преди да заспи на рамото на Никълъс, Роян промърмори:

— Ако гробницата на фараон Мамос се намира под нивото на реката, излиза, че съдържанието й ще бъде унищожено от водата?

— Не мисля, че след като Таита си е направил труда да вдига цял бент и да строи гробницата в продължение на петнадесет години, както твърди в свитъците, ще пусне умишлено реката да наводни цялата гробница със съкровищата, нещо повече — да унищожи мумията на покойния фараон — отговори й Никълъс, леко замаян от косите й, които галеха лицето му. — Не, това би попречило фараонът да възкръсне в Отвъдния свят и цялата работа би отишла напразно. Човек като Таита е пресметнал всичко както трябва.

Младата жена се притисна още по-близо до него и въздъхна облекчено. Малко по-късно Никълъс й рече на ухото „лека нощ“, но тя не му отговори. По дълбокото й, равномерно дишане се познаваше, че е заспала. Усмихна се и нежно я целуна по косите.

Никълъс не беше много сигурен какво точно го е събудило. Трябваше му известно време да осъзнае къде се намира и да се огледа. Сети се, че е в кариерата и погледът му се зарея по небето. Луна нямаше, но звездите се бяха надвесили толкова ниско над земята, че почти я заместваха. Роян се бе изтърколила от рамото му и неподвижно спеше до загасналото огнище.

Стана внимателно, за да не я събуди и се отдалечи от двамата спящи, за да се облекчи в тъмното. Нощта беше гробовно тиха. Дори птиците мълчаха, из шубраците не се дочуваха стъпките на никой звяр. Скалите в кариерата още не бяха изстинали напълно след дългите часове, прекарани в унищожителната пещ на слънцето.

Изведнъж шумът, който го беше разбудил, се повтори. Слаб и далечен пукот проехтя из скалите на дефилето, така че не можеше да се определи точно посоката му. И все пак, Никълъс добре си даде сметка за какво става дума. Твърде често бе чувал подобни тракащи звуци, за да ги сбърка, макар и от такова разстояние.

Някъде из долината се стреляше с автоматично оръжие. Не бяха дълги откоси, само по три изстрела един след друг, което издаваше, че стрелецът е професионалист, отдавна опознал триковете на оръжието си.

Никълъс извъртя китката си, така че бледата светлина на звездите да попадне върху циферблата на часовника му. Беше три и нещо сутринта. Остана да се ослушва още няколко минути, но шумът не се повтори. Най-накрая се върна на мястото си и легна до Роян. Сънят му бе лек и насечен, през цялата нощ се стряскаше и надаваше ухо няма ли да чуе отново стрелба.

Още щом от изток се показаха първите жълто-оранжеви сияния на зората, Роян се събуди и двамата веднага се заеха с доизяждането на кондензираната храна вместо закуска. Докато дъвчеха, Никълъс й каза за звуците, които го бяха събудили през нощта.

— Мислиш ли, че е бил Борис? — попита тя. — Може да е настигнал Мек и Тесай.

— Съмнявам се, че е бил той. Борис тръгна преди няколко дни. Вече трябва да е достатъчно далеч, за да не чуваме стрелбата на оръжието му, още повече, че той стреля с карабина, не с калашник.

— Тогава кой ще е бил според теб?

— Нямам представа. Но никак не ми се нрави. Ще огледаме още веднъж кариерата и — право в лагера. Повече няма какво да търсим из областта. Всичко, което можехме да сторим на този етап, го сторихме. Не ни остава друго, освен да си вървим вкъщи.

Щом стана достатъчно светло, Никълъс изщрака цял филм из кариерата, за да си я има за спомен. За мащаб Роян застана на няколко пъти пред скалата с недовършените блокове. Хареса й да позира и започна да върши маймунджилъци. Яхна най-големия блок и се захвана уж да го налага с чук с ръка, вдигната високо над главата, в стил Мерилин Монро.

Най-сетне благоволиха да напуснат скривалището и да потеглят надолу към пътеката. Бяха като опиянени от успеха на начинанието си. Двамата оживено обсъждаха откритията си, подхвърляха най-различни хипотези и строяха въздушни кули за бъдещето. Докато стигнат розовите скали в долния край на пролома, беше станало късна сутрин. Там се сблъскаха с неколцина монаси от манастира, които вървяха насреща им.

Дори отдалеч се разбираше, че нещо ужасно се е случило в отсъствието им: от траурните напеви на монасите на Роян й настръхнаха косите. В цяла Африка хората посрещаха по един и същи начин смъртта — с тягостни песни, които да възвестят нейното идване по всички посоки на света. Щом се приближиха повече, забелязаха как монасите грабят с шепи от пръстта под краката си и я изсипват върху главите си, без да спират с жалванията и плача си.