Зл мрак, угаснали звезди

„О, ти, човеко, който имаш всичко — твоето име е Гудхю“ — помисли Стрийтър и се усмихна на стария си приятел.

Старият му приятел също се усмихна и допря гърлото на бирената си бутилка до неговата.

— Хубав е животът, а?

— Много хубав. Дълги дни и блажени нощи.

Гудхю повдигна вежди:

— Това пък откъде ти скимна?

— Хрумна ми изневиделица. Какво, не е ли вярно?

— Ако е, на теб дължа много от блажените си нощи — отбеляза Гудхю. — Понякога дори си мисля, че дължа живота си на теб, братле. — Вдигна тост към смахнатата си градина. — Поне най-хубавата част.

— Не, ти сам постигна всичко.

Гудхю понижи глас, сякаш да сподели някаква поверителна информация.

— Искаш ли да знаеш истината? Постигнах го благодарение на жена си. В Библията пише: „Кой може да намери добродетелна жена? Защото тя е много по-ценна от скъпоценни камъни.“ Или нещо в този дух. А ти ме запозна с нея. Не знам дали си спомняш.

Стрийтър почувства внезапно и почти непреодолимо желание да счупи бирената бутилка в теракотения под и да натика нащърбеното ѝ и все още пенещо се гърло в очите на стария си приятел. Вместо това се усмихна, отпи от бирата и стана.

— Отивам на едното място.

— Човек не си купува бира, а само я взема за временно ползване — каза Гудхю и гръмко се засмя. Сякаш самият той го беше съчинил в момента.

— Абсолютно вярно. Ей-сега се връщам.

— Наистина изглеждаш по-добре — извика Гудхю зад гърба му.

— Благодаря — отвърна Стрийтър. И добави: — Стари приятелю.

Затвори вратата на тоалетната, завъртя ключа, светна лампата и за първи път в живота си отвори шкафчето над мивката в чужда къща. Първото, върху което попадна погледът му, го развесели страхотно — оцветяващ шампоан „Само за мъже“. Имаше и няколко шишенца с лекарства.

Помисли си: „Хора, които си оставят лекарствата в тоалетна, използвана от гости, сами си търсят белята.“ Не че имаше нещо сензационно. Норма вземаше лекарства за астма; Том вземаше атенолол за високо кръвно и се мажеше с някакъв мехлем.

Шишенцето с атенолол беше наполовина пълно. Стрийтър взе една таблетка, пъхна я в малкото джобче на джинсите си и пусна водата. След това излезе от тоалетната, чувствайки се като нарушител, промъкнал се през границата на непозната страна.

Следващата вечер беше облачно, но Джордж Ялвод пак седеше под жълтия си чадър и гледаше телевизионния таблоид „Инсайд Едишън“ на портативния си телевизор. Водещата тема беше за Уитни Хюстън, която била свалила подозрително много килограми веднага след като подписала много изгоден договор със звукозаписна компания. Ялвод отпрати клюката с пренебрежително помахване с дебелите си пръсти и се обърна към Стрийтър с усмивка:

— Как се чувстваш напоследък, Дейв?

— По-добре.

— Така ли?

— Да.

— Повръщал ли си?

— Днес не съм.

— Храниш ли се?

— Дори преяждам.

— Обзалагам се, че си се изследвал.

— Откъде знаеш?

— Не бих очаквал друго от успял банков чиновник като теб. Носиш ли ми нещо?

За момент Стрийтър си помисли да си тръгне. Наистина си го помисли. После бръкна в джоба на лекото яке, което бе облякъл (вечерта беше хладна за август, а той още не беше укрепнал), и извади сгъната на квадрат хартиена кърпичка. Поколеба се, после я подаде през масата на Ялвод, който я разгъна и отбеляза:

— Атенолол. Бива. — Сложи хапчето в устата си и преглътна.

Стрийтър зяпна, после бавно затвори устата си.

— Не се шокирай толкова, де — ухили се онзи. — Ако твоята професия бе стресираща като моята, и ти щеше да имаш проблеми с кръвното. А какви киселини ме мъчат — да не ти разправям.

— И сега какво? — попита Стрийтър. Макар да беше с яке, изведнъж му стана студено.

— Сега ли? — Търговецът го погледна с изненада. — Сега започвай да се наслаждаваш на петнайсет години крепко здраве. А може да са двайсет, че даже двайсет и пет. Кой знае?

— А щастие?

Ялвод го удостои с дяволития си поглед. Щеше да е забавно, ако не беше студенината, която се прокрадваше в очите му. И старостта. В този миг Стрийтър беше убеден, че Джордж Ялвод върти своята търговия от много дълго време, независимо от стреса и киселините.

— Щастието зависи от теб, Дейв. И, разбира се, от семейството ти: Джанет, Мей и Джъстин.

Беше ли казал имената им на Ялвод? Не можеше да си спомни.

— Може би най-вече от децата. Някой някога бе казал, че правим децата си заложници на своята съдба, но всъщност децата вземат родителите за заложници, така си мисля аз. Някое от тях може да претърпи фатален инцидент или да осакатее на пусто шосе, или… да се превърне в жив труп поради страшна болест.

— Да не намекваш, че…

— Не, не, не! Това не е някаква банална морализаторска история. Аз съм бизнесмен, а не герой от „Дяволът и Даниел Уебстър“ 27.

Казвам само, че щастието ти е в твоите ръце и в ръцете на най-близките ти хора. Ако си мислиш, че след около две десетилетия ще се появя, за да прибера душата ти и да я зачисля в плесенясалия си тефтер, грешиш. Човешките души станаха мизерна и елементарна стока.

„Говори — помисли си Стрийтър, — както би говорила лисицата, след като многократните ѝ скокове са ѝ доказали, че гроздето наистина, ама наистина не може да се достигне.“ Но не възнамеряваше да изрече това на глас. Сделката бе сключена и сега единственото му желание беше да се изпари по-бързо. И все пак се бавеше и отлагаше въпроса, от който се боеше, но знаеше, че трябва да зададе. Защото съзнаваше, че не става дума за подарък — като опитен банков чиновник беше виждал много гешефтарски сделки. Познаваше зловонния им полъх — неприятен мирис като на горящ керосин.

Казано по-ясно, за да се вдигне този черен товар от теб, трябва да направиш мръсно на другиго.

Но да откраднеш една таблетка за високо кръвно, не означава да направиш мръсно. Нали така?

Междувременно Ялвод затвори големия си чадър. Едва тогава Стрийтър забеляза един удивителен и обезсърчаващ факт — чадърът въобще не беше жълт. Беше сив като небето. Лятото си отиваше.

— Повечето от клиентите ми са напълно удовлетворени и щастливи. Това ли искаш да чуеш?

И да… и не.

— Усещам, че имаш по-конкретен въпрос — добави закръгленият мъж. — Ако искаш отговор, престани да усукваш, а ме питай. Ще вали и искам да се скрия някъде. Само бронхит ми липсва на моята възраст.

— Къде ти е колата?

— О, това ли бил въпросът ти? — Ялвод го гледаше с насмешка. Лицето му беше изпито, пухкавината бе изчезнала, очите му бяха станали като на азиатец и бялото в тях преминаваше в неприятно черно, черно като — да, наистина — черно като раков тумор. Изглеждаше като най-незабавния клоун на света, чийто грим се е изтрил наполовина.

— Зъбите ти — глуповато промърмори Стрийтър. — С шипове са.

— Задай въпроса, Стрийтър!

— Том Гудхю ли ще се разболее от рак?

Онзи зяпна, после се разхили. Звукът беше хъхрещ, зловещ и отблъскващ — като замиращ стон на калиопа.

— Не, Дейв — отвърна. — Том Гудхю няма да се разболее от рак. Не той!

— А какво тогава? Какво?

Презрението, с което Ялвод го изгледа, накара Стрийтър да се олюлее, сякаш изведнъж костите му бяха станали на дупки, проядени от безболезнена, но ужасно корозивна киселина.

— Какво ти пука? Нали каза, че го мразиш?

— Но…

— Наблюдавай. Чакай. Наслаждавай се. И вземи това. — Подаде му визитка. На нея пишеше СВЕТСКИ ДЕТСКИ ФОНД, посочен беше адрес на банка на Каймановите острови. — Данъчен рай — обясни и се ухили. — Там ще изпращаш моите петнайсет процента. Ако ме прецакаш, ще разбера. И тогава лошо ти се пише, малкия.

— Ами ако жена ми узнае и започне да задава въпроси?

— Жена ти си има своя чекова книжка. Освен това тя никога не те проверява. Има ти доверие. Прав ли съм?