Зл мрак, угаснали звезди

Закръгленият мъж вдигна поглед.

— Здрасти — каза той и изключи телевизора, но Стрийтър вече бе успял да забележи, че гледа телевизионния таблоид „Инсайд Едишън“. — Как сме тази вечер?

— За вас не знам, но аз съм бил и по-добре — отвърна той. — Не е ли малко късно да продавате? Тук след пиковия час почти никой не минава. Само товарни камиони за доставки. Това е задната страна на аерогарата, пътниците влизат от Уичъм Стрийт.

— Да — кимна шишкото, — но за съжаление общината не допуска улични търговци като мен на оживената улица пред летището. — Поклати глава, огорчен от несправедливостта на този свят. — Канех се в седем да затварям и да си ходя, но имах чувството, че може да се появи клиент.

Стрийтър погледна масата, не видя нищо за продан (освен може би портативния телевизор) и се усмихна.

— Аз не съм перспективен клиент, господин…

— Джордж Ялвод. — Закръгленият мъж се изправи и подаде пухкавата си ръка.

Стрийтър се здрависа с него:

— Дейв Стрийтър. Не мога да съм ви клиент, защото нямам представа какво продавате. Отначало си помислих, че на табелата ви пише „Удължения за коса“.

— Искате ли удължения за коса? — попита търговецът, като му хвърли критичен поглед. — Питам, защото косата ви е пооредяла.

— Скоро ще опада — промърмори Стрийтър. — На химиотерапия съм.

— Божичко. Съчувствам ви.

— Благодаря. То какъв ли смисъл има от химиотерапия… — отбеляза той и повдигна рамене. Удиви се колко лесно говореше за тези неща с непознат. А не беше казал дори и на децата си, макар че Джанет естествено знаеше.

— Шансът не е голям, така ли? — каза Ялвод. В гласа му прозвуча съчувствие — простичко, без драматизъм — и Стрийтър усети в очите си сълзи. Беше плакал само два пъти пред Джанет, срамуваше се да циври пред нея. Но тук пред непознатия нямаше проблем. Все пак извади носната си кърпа и избърса сълзите си. Над летището кръжеше малък самолет. На фона на червеното слънце силуетът му приличаше на приближаващ кръст.

— Казват ми, че нямам шанс. Така че химиотерапията е просто… и аз не знам…

— Автоматичен лекарски рефлекс?

— Да, точно. — Стрийтър се засмя.

— Може да се опитате да я замените с повече обезболяващи лекарства. Или да сключите малка сделка с мен.

— Както вече споменах, не мога да съм ви клиент, преди да разбера какво продавате.

— Повечето хора биха го нарекли змийско масло 22 — обясни Ялвод с усмивка, като потрепваше с пети зад масата. Стрийтър забеляза с известно удивление, че макар търговецът да беше доста позакръглен, сянката му беше изпосталяла и болнава като неговата. Мина му през ум, че вероятно всяка сянка изглежда мършава по залез-слънце, особено през август, когато краят на деня беше дълъг и протяжен и някак неприятен.

— Не виждам никакви шишенца — отбеляза.

Ялвод събра върховете на пръстите на двете си ръце, приведе се и изведнъж доби делови вид.

— Аз продавам удължения — обяви.

— Продавате удължения на удължението на Харис Авеню — много уместно.

— Не бях се сещал за това, но предполагам, че сте прав. Макар че понякога пурата е просто дим, а съвпадението е просто съвпадение. Всеки иска удължение, господин Стрийтър. Ако бяхте млада дама с мания за пазаруване, щях да ви предложа удължаване на срока за погасяване на потребителския кредит. Ако бяхте мъж с малък пенис — генетиката понякога е толкова жестока! — щях да ви предложа удължаване на члена.

Стрийтър беше удивен и развеселен от тази арогантност. За първи път от поставянето на диагнозата, тоест за първи път от месец насам той забрави за момент, че страда от агресивен и изключително бързо напредващ карцином.

— Шегувате се.

— О, аз съм шегобиец, но никога не се шегувам с работата си. Продал съм десетки удължения на пенис, дори известно време в Аризона бях известен с прозвището Ел Пене Гранде. Напълно искрен съм с вас. За мое щастие не държа да ми повярвате, нито го очаквам. Ниските мъже често си поръчват удължаване на ръста. Ако вие, господин Стрийтър, искахте повече коса, с радост щях да ви продам удължение на коса.

— А може ли човек да си скъси носа, ако е огромен като на актьора Джими Дуранте?

Ялвод се засмя и поклати глава.

— Сега вие се шегувате. Отговорът е: не може. Който иска намаление, трябва да отиде другаде. Аз съм специалист по удължения — един типично американски продукт. На нещастно влюбени съм продавал удължения за любов — викат им понякога „любовно биле“; продавал съм удължения за заеми на хора, затруднени материално — при тази икономика, такива да ги ринеш с лопата; продавал съм удължения във времето на хора, притиснати от даден срок. Веднъж дори продадох удължение на зрението на един кандидат-пилот, който знаеше, че ще го отхвърлят заради късогледство.

Стрийтър се смееше и се забавляваше. Мислеше, че за него вече е невъзможно да се забавлява, но животът беше пълен с изненади.

Ялвод също се смееше, сякаш си разказваха прекрасен виц.

— А веднъж — каза той, — веднъж продадох на един художник, много талантлив, удължение на реалността, защото го гонеше параноидна шизофрения. Излезе му доста скъпо!

— Мога ли да попитам колко?

— Даде ми една от своите картини, която сега краси дома ми. Чували сте го, прочуто име е в италианския ренесанс. Учили сте за него, ако в колежа сте карали курс по история на изкуството.

Стрийтър продължи да се усмихва, но за всеки случай се отдръпна крачка назад. Беше приел факта, че ще умре, но това не означаваше, че трябва да е точно днес, и то в ръцете на човек, който навярно е избягал от клиниката за опасно луди „Джупитър Хил“ в Огъста.

— Как да го разбирам? Че вие сте… как да кажа… безсмъртен?

— Определено много съм живял — отвърна Ялвод. — Което ни отвежда към въпроса с какво мога да съм ви полезен. Вероятно искате удължение на живота.

— Но не може да стане, предполагам? — подхвърли Стрийтър. Вече изчисляваше наум разстоянието до колата и времето, за което щеше да го измине.

— Разбира се, че може… на определена цена.

Стрийтър, който бе прекарал доста часове в игра на скрабъл, вече бе пренаредил в съзнанието си буквите от името на Ялвод.

— Пари? Или говорите за душата ми?

Ялвод махна с ръка и придружи жеста с дяволито завъртане на очи.

— Глупости, каква душа! Дето се вика, вятър работа е това. Не-не, отговорът, както обикновено, е пари. Петнайсет процента от доходите ви през следващите петнайсет години. Да го наречем хонорар за търговския агент.

— С толкова ли ще удължите живота ми? — Мисълта за още петнайсет години го изпълни с алчност и горестен копнеж. Изглеждаше му много време, особено на фона на това, което му предстоеше: шест месеца повръщане, все по-страшни болки, кома, смърт. Плюс некролог, който несъмнено щеше да включва израза „след дълга и смела битка с рака“. Ала-бала. Или „йада-йада“, както казваха в „Зайнфелд“.

Търговецът разпери ръце и повдигна рамене в театрален жест: „Кой знае?“

— Може да са двайсет. Не мога да ви кажа точно — не съм математик или физик. Но ако очаквате безсмъртие, абсолютно забравете! Аз продавам само едно изгодно удължение. Нищо повече.

— Става — прие Стрийтър. Този смахнат човек го беше ободрил. Щом откаченият държеше да разговаря с нормален, той беше склонен да му угоди. Е, поне донякъде. Все така усмихнат, протегна ръка над масичката. — Петнайсет процента, петнайсет години. Макар да ви предупреждавам, че петнайсет процента от заплатата на заместник-управител на банка няма да ви сложи зад волана на ролс-ройс. Може би на гео, но…

— Това не е всичко — прекъсна го Ялвод.

— Да, естествено — въздъхна Стрийтър и отдръпна ръката си. — Господин Ялвод, беше ми приятно да си поговоря с вас, оправихте ми настроението за тази вечер, което ми се струваше невъзможно, надявам се да намерите облекчение за душевните си проб…

— Млъкни, глупако — сряза го Ялвод и въпреки че още се усмихваше, в изражението му вече нямаше нищо приятно. Изглеждаше по-висок — поне с десетина сантиметра по-висок — и не толкова закръглен.