Кралица на кошмара

Томас слуша, усмихва се и задава любезни въпроси, но историята не го вълнува чак толкова. Десет минути след като влизаме, го забелязвам да се взира с копнеж в русата коса на Джестин с гузен израз на лицето. Напомня му за Кармел, а нямат общо; косата на Джестин е пронизана от кичури огненочервено. Изобщо не прилича на Кармел наистина. Очите на Кармел са топли и кафяви. Тези на Джестин са като зелени топчета. Красотата на Кармел е класическа, а тази на Джестин е най-вече, просто зашеметяваща.

– Кас, ти слушаш ли изобщо? – тя се усмихва, а аз прочиствам гърло.

Зяпах я.

– Не съвсем.

– Бил си тук преди?

– Веднъж. Онова лято, като му бяхме на гости, Гидиън ни доведе с майка ми. Не се обиждай. И тогава ми беше доста скучно.

Като си губя времето така и съзнанието ми се обръща към Анна. Във въображението ми тя страда и аз страдам с нея. Представям си най-лошото, всяка възможна болка, за да измъчвам себе си. Това е единственото наказание, с което мога да бъда съпричастен, докато не я извадя оттам.

Зад нас един от гидовете, облечен в традиционни червени одежди със златни пайети, води група посетители и се напъва с остроумни шеги, които предизвикват добродушен смях в гърлата им, същите шеги, които казва по десет пъти на ден. Джестин ме гледа безмълвно. След няколко секунди пак ни повежда нагоре в Бялата кула.

– Нямаше ли къде да отидем с по-малко стъпала? – пита Томас след третия етаж.

Пълно е с щитове и статуи на коне и рицари с ризници и брони. Децата ахкат и охкат и сочат с пръсти. Родителите им също. Цялата кула вибрира от стъпки и възклицания. Задушно е от юнската жега и от наличието на прекалено много тела, а жуженето на мухи се чува ясно.

– Чуваш ли това жужене? – пита Томас.

– Мухи – отговарям, а той ме поглежда.

– Да, ама къде ги тия мухи?

Оглеждам се наоколо. Жуженето е толкова силно, все едно сме в плевня, но наоколо не се виждат никакви мухи. А и никой друг не го забелязва. А има и миризма, накъртваща и металическа. Навсякъде бих я познал. Стара кръв.

– Кас – казва приглушено Томас. – Обърни се.

Когато се обръщам, виждам витрина, в която са изложени стари, използвани оръжия. Не са почистени, а са покрити със засъхнала кръв и парчета плът. От шиповете на един голям боздуган виси парче скалп с коса. С него са разбили нечия глава. Жуженето на мухите фантоми кара Томас да маха с ръце във въздуха, въпреки че те не са истински. Като поглеждам наоколо, виждам, че остатъкът от изложбата е същата работа. Витрина след витрина, пълни с бойни реликви, изпръскани с кръв. Под бронята на един рицар се е показало тънко, навито, розовеещо черво. Инстинктивно пипвам камата в джоба си и усещам как Джестин слага ръка на гърба ми.

– Недей пак да вадиш това нещо – казва тя.

– Какво става тук? – питам. – Не беше така, като влязохме.

– Наистина ли за това са използвани тези оръжия? – пита Томас. – Това реално ли е?

Джестин оглежда кървавата експозиция и свива рамене.

– Не знам. Съвсем възможно е. Но може и да не е. Може да е просто шоу, безсилният гняв на десетки мъртъвци бушува в това място като неспирен поток. Толкова са много, че нямат отделни гласове. Вече нямат представа кои са. Това е единственото им проявление.

– Кас, ти помниш ли такова нещо, като си бил тук преди? – пита Томас.

Клатя глава.

– Аз мислех, че веднага тук си дошъл – казва Джестин. – Но може тогава да не са се показали. Повечето хора не ги виждат, разбира се, но последния път, като бях тук, едно малко момиченце влезе и веднага се разплака. Никой не можеше да я утеши. Тя не каза защо плаче, но аз знаех. В крайна сметка мина през цялата стая със семейството си, плачейки, докато те се опитваха да я развеселят, като я караха да погледне изкормения рицар.

Томас преглъща.

– Това е гадно.

– Ти кога ги видя за пръв път? – питам.

– Родителите ми ме доведоха тук, като бях на осем.

– Плака ли?

– Никога – казва тя и повдига брадичка. – Но аз разбирах.

Тя накланя глава към вратата.

– Е, искате ли да се запознаете с кралицата?

Кралицата е в параклиса. Седи най-вляво на първия ред, безмълвна. Тъмна кафява коса се спуска по гърба ѝ, стойката ѝ е изправена, пристегната от корсаж. Дори оттук, от петнадесет метра разстояние, се вижда ясно, че е мъртва.

Параклисът е празен, има дупка между туристическите обиколки, а една млада двойка току-що приключи снимането на витражите, преди да влезем. Сега сме сами.

– Не знам коя кралица е – казва Джестин. – Повечето казват, че е призракът на Ан Болейн, втората жена на Хенри VIII. Но може и да е лейди Джейн Грей. Не говори. И не прилича на нито един от портретите.

Странно е. Пред мен седи мъртва жена като десетки други мъртви жени, които съм виждал. Но тази е кралица, и то някоя известна. Ако е възможно да те обземе моментна звездомания по мъртвите, предполагам, че това е, което ми се случва.

Джестин отива в дъното на параклиса, при вратата.

– Тя отговаря ли? – питам аз.

Малко вероятно. Не е телесна; ако беше, щеше да е видима за всички, а двойката, която правеше снимки, нямаше никаква представа, че е в компанията на знаменитост. Чудя се обаче дали няма да се появи на няколко от проявените им снимки и да им предостави интересна история, която да разказват на приятелите и съседите си.

– На мен не ми е отговаряла – казва шепнешком Джестин, а кралицата се обръща бавно към мен.

Движението ѝ е царствено или пък просто внимателно. А може би и двете. Балансира отрязаната глава на врата си. По раната има само кръв, но има и още нещо. Чувам шумоленето на роклята ѝ по пейката. Вече не е само пара. Никога не съм виждал портретите, за които говори Джестин, така че не мога да кажа нищо за прилика. Но жената пред мен е почти момиче. Тя е миниатюрна, с тънки устни и бледа. Но очите ѝ са красиви, тъмни и ясни. В нея има деликатно достолепие и се чете лека изненада. Така би реагирала всяка кралица, ако изведнъж ѝ представят момче с измачкани дрехи, чиято коса пада в очите.

– Трябва ли да се поклоня или нещо такова? – питам с ъгълчето на устата си.

– Според мен трябва да побързаш – казва Джестин, поглеждайки през вратата. – Следващата група ще се намъкне тук след две минути.

С Томас си разменяме погледи.

– Да побързам с какво? – питам.

– Да я пратиш по пътя – прошепва Джестин и извива вежди. – С камата.

– Тя убила ли е някого? – пита Томас. – Наранила ли е някого?

Съмнявам се. Съмнявам се дори да е изплашила някого. Не мога да си представя как това момиче, някогашна кралица, дори е намекнала за заплаха към някого. Тя излъчва мрачна тържественост и по странен начин изглежда в покой. Трудно ми е да го обясня, но мисля, че цялата концепция би ѝ се сторила груба и не на място. Мисълта да я промуша или да я „пратя по пътя“, както явно го нарича Джестин, ме кара да се изчервя.

– Да се махаме – промърморвам и тръгвам към вратата.

С периферното си зрение виждам как Томас прави скован реверанс и тръгва след мен. Обръщам се назад още веднъж. Кралицата вече не ни гледа. Тази църква е нейният дом и тя няма интерес към живите, само крепи глава на нащърбения си врат.

– Пропускам ли нещо? – пита Джестин, като излизаме на въздух.

Водя ги бързо към изхода. Гидиън сигурно вече е станал, а и не издържам повече на това място.

– Хей – казва тя и хваща ръката ми. – Обидих ли те? Нещо нередно ли направих?

– Не – казвам.

Вдишвам и издишвам дълбоко. Тя е нетактична и доста своенравна. Но се опитвам да си спомня, че вече се извини веднъж: за навика си да поздравява първо с юмруци, без да мисли предварително.

– Просто… аз не „пращам призраците по пътя им“, освен ако не са заплаха за живите.

Изражението на лицето ѝ е на искрена изненада.

– Но това не е твоята задача.

– Какво?

– Ти си инструментът. Камата е в ръцете ти. Но нейната воля е важна. Не твоята. А камата не прави разграничения.