Битие

31.

Консенсусна реалност

Естествено, вината бе на поколението на Лейси.

В края на краищата те бяха онези, които измислиха „постоянното частично внимание“. Които се гордееха със способността си да скачат от една тема на друга, да се разтеглят и разширяват като обвивката на гелглобус. Или да се съсредоточат върху нещо тясно и конкретно като момента, който наричаме сега.

Никога досега обаче не й се беше налагало да разпъва мъката си върху толкова много жизненоважни теми, всяка от която изискваше пълното й внимание. Лейси знаеше, че за органичния човешки мозък има ограничения и че в крайна сметка ще се насочи към мисълта, която изглежда най-важна. Най-настоятелна. Към слона в стаята.

„Ужасна майка съм.“

Този основен факт бе ясен насред цялата лудница покрай проблемите в Швейцария и Африка, тук във Вашингтон и в космоса. Според моралните стандарти на всяко човешко същество тя трябваше просто да зареже всичко останало, за да участва в издирването на изчезналия си син.

Без значение, че това изобщо нямаше да помогне на Хакер. Без значение, че беше наела най-добрите професионалисти и бе обещала достатъчно големи награди, за да накара всяка яхта и рибарска гемия оттук до Суринам да се включи в издирването… че Марк координираше опитите да открият брат му… и че ако заминеше за Карибите, щеше само да пречи.

Всичко това беше без значение. „Това просто е нещото, което би направила всяка майка.“

Може би с изключение на майката на Хакер Сандър.

„Последното, което би искал от мен, е да покажа, че се страхувам… или че дори съм загрижена.“

Онзи кратък сигнал с телеметрични данни, твърде кратък и с твърде много шум, за да бъде локализиран точно, беше показал, че капсулата е непокътната и че пътникът в нея е жив и здрав малко след приводняването. Мъничкият модул бе проектиран да се държи над водата и да поддържа живота на обитателя си неопределено дълго време. Нещо повече, дори цялата електроника на борда да беше изпържена, самата капсула щеше да отрази ясно сигналите на радара и сонара, когато спасителите минат достатъчно близо до нея. Две силни бури бяха затруднили екипите да достигнат някои райони на издирване, особено най-отдалечените от вероятната зона на приводняване. Все пак се смяташе, че е само въпрос на време да го открият.

А и тя знаеше как щеше да се ядоса момчето, ако разбере, че майка му се е втурнала на юг, зарязвайки единствения шанс в живота си да види с очите си най-важния момент в историята, Първия контакт с извънземни. И защо? За да кърши ръце и да пречи на работата на професионалистите?

„Е, Лейси, значи това е оправданието ти? Значи оставаш на конференцията за Артефакта в чест на Хакер? За да направиш онова, което би поискал той — и което би поискал и Джейсън?

Браво на теб.“

До нея седеше професор Ноозон. Ученият попзвезда сумтеше щастливо, тракаше със зъби и мърмореше субвокално, докато общуваше с ненаситните си почитатели — сега те бяха над сто милиона, отчасти заради мястото, на което се намираше в момента. И то във ВИП кресло. Прословутите плитки се виеха около главата му, камерите и скенерите по краищата им се въртяха във всички посоки и изпускаха аромат на шампоан с ганджа и тамян. От време на време на Лейси й се налагаше да отпъди някоя прекалено любопитна киберактивна плитка от личното си пространство, но не й даваше сърце да го смъмри — професорът й беше ужасно благодарен, че го е вкарала като неин съветник в галерията за наблюдение, която бе отделена само от дебело стъкло от карантинната зала и облечените в бели престилки хора (сред които бе и самият Джералд Ливингстън), които изучаваха Хаванския артефакт.

На близкия холоекран Лейси виждаше анимирано копие на Ноозон, което бъбреше и жестикулираше оживено, а около главата му кръжаха балони-концепции. Звукът беше изключен, за да не пречат на другите членове на Съвещателното тяло — експерти, важни клечки и представители на десетте Съсловия. Но когато погледът на Лейси се насочи натам, някакъв компютър измери разширяването на зениците й и реагира на интереса й, като изпрати тесен насочен звуков лъч към едното й ухо.

— И колко теории разкарахме досега-а-а? — с провлечен ямайски акцент попита анимираният холватар на професора и посочи една многоизмерна сравнителна графика, която се рееше до него. — Почти николко! Докато Контактният екип не успее да се освободи достатъчно от хомоцентричните си нагласи, за да разбере съществата от Артефакта от тяхна гледна точка, ние си оставаме само с онази съблазнителна покана „присъединете се“ като най-важна насока относно предназначението на Обекта на Ливингстън… или Хаванския артефакт, или както там наричат това наистина чудно нещо. И ето че само това послание беше достатъчно да размести а-а-адски драматично пазара. Например обзалаганията за извънземна инвазия се сринаха до милицентове срещу долар. Залозите за пре-е-едсказуема и дружелюбна галактическа федерация на братя скочиха до небето и после се разделиха, когато интересът се насочи към въпроса към какъв вид федерално общество се придържат извънземните. Разбира се, тук можем да впрегнем малко напушено въображение и да съберем уликите, основаващи се на поведението на странните същества в камъка…

Лейси отмести поглед и гласът на Профноо заглъхна, когато тя се взря в нещото, приковало вниманието на целия свят. Артефактът — издължен млечнобял цилиндър с изтъняващи краища — лежеше в гнездото си под балдахин, който спираше по-голямата част от светлината в помещението. Тъй като беше в сянка и върху повърхността му попадаше малко фотонна енергия, по повърхността танцуваха само някакви смътни и неясни облаци.

Техници закрепваха маркучи по долната част на масата и монтираха нова система за осветление, следвайки указанията на най-новия член на контактния екип — висок строен африканец с тъмна, почти лилава кожа, който бил не друго, а експерт по трениране на животни. Откривателят на Артефакта Джералд Ливингстън се съвещаваше с генерал Хидеоши и други колеги. Един от тях беше компютърно генериран холватар — ииобраз с размерите на човек, наполовина жена и наполовина тигър: хищното му животинско изражение трудно пасваше на мирната мисия на екипа.

Не се случваше нищо особено и Лейси реши да свали крипточилата си и да насочи вниманието си другаде, към друг спешен въпрос — събитията, които се разиграваха на няколко хиляди километра на изток. Беше успяла да внедри информатор в огромното имение Глаукъс-Уортингтън, недалеч от границата с Лихтенщайн, където пристигаха делегати от най-важните фамилии на общността, както и на международното Движение за отговорност на Тенскватава (наричано също Движение за отказване заради отношението му към научния прогрес), за да проведат преговори за алианс между двете сили. Чакаше я шифрован доклад от шпионина й. Нямаше смисъл да продължава да избягва темата.

Не и когато надеритите дишаха почти във врата й като пламенни ухажори и я увещаваха да изостави общността и да се присъедини към тях. „Бих могла да го направя. Бих могла да стана част от добродетелните трилионери и да се боря за Просвещение. Да се съюзя с технобогаташите от Джакарта, Керала, Калифорния и Рио. Да използвам богатството и влиянието си, за да се боря за науката. Да се откажа от аристократичния си произход, да издам своите приятели неофеодали, с които съм израснала…

… и да накарам Джейсън да се обърне в гроба.“

Тъкмо вдигаше криптоииуера към лицето си, за да отключи доклада на информатора, когато някой се пльосна в седалката от дясната й страна.

— Наистина трябваше да пуснем и един от нашите, да знаете.

Беше Симон Ортега, представител на Корпоративното съсловие — големия бизнес, действащ навсякъде по света. С тъмните си тиморски черти и португалския си акцент Симон бе пример за интернационалния образ, който глобалните компании се опитваха да лансират още от Ужасния ден и Голямата сделка. Прозрачност, открита конкуренция, честни сделки — самата същност на истинския Адам Смит, оригиналния либерал — и вече никакви тесни връзки със свръхбогатите.